Гърмежите отекнаха някъде долу в пущинака. Сивият присви уши и сбърчи муцуна, оголвайки перфектните си бели зъби. Последва непривичния за планината шум от форсиран двигател, след което настъпи тишина. Вълкът повдигна глава и подуши въздуха. Раздухван от острия вятър, ароматът на прясна кръв меко погали неспокойният му влажен нос. Облиза се лакомо и воден от апетитната картина, която се роди в съзнанието му, се понесе в ситен бяг надолу по гористия склон на планината. Забави ход с приближаването към обекта на интересната миризма и се запромъква дебнешком напред, когато сумтенето на мечка го накара да спре. Сивият се сниши в оцветените в палитрата на есента храсти, обрасли гъсто долчината и тогава съзря горския великан. Мечката усети присъствието му и изпръхтя предупредително. Сивият замръзна на място, изчака преминаването на рунтавия гигант и се запромъква на разстояние след него. Скоро, горската пътека го изведе на старо сечище, където одран, трупът на сърна висеше от нисък клон на стар габър. Около него се бе събрало множество горски обитатели. Заслепен от зрелището, Сивият забърза към горското угощение. Единствено респектът от едрия самец, го възпираше да не разгони тълпата от гладници и да похапне пръв от кървящата мръвка. Мечокът изправи внушителна осанка и прегърна с предни лапи трупът на сърната. Сивият преглътна мъчително и облиза с език бликналите от устата му слюнки.
Изстрелите изтрещяха от никъде. Мечокът изрева гръмогласно. Последва нова серия от гърмежи. Горският великан изпусна трупа на сърната, заклати се мъчително и се строполи до него. Сивият се завъртя и побягна с всички сили обратно. Изквича от болката, която усети в гърба, но продължи накуцвайки на три лапи, докато не се скри в най-гъстият къпинак. От скривалището си, зърна чудовищата на два крака, които приближиха неподвижното тяло на мечока. Оголи зъби и дълбоко в гърлото му загъргори заплашително ръмжене.
– Видя ли вълка, страхотен екземпляр. Главата му ще стои добре над камината, в новата ми вила. – засмя се едното от тях.
– Забелязах, че се скри в къпинака. – обади се второто чудовище – Куцаше с задните лапи. Сигурно сме го простреляли.
– По кръвта ще го открием. – заключи третото чудовище.
Вълкът надигна тялото си и се опита да навлезе по-навътре в къпинака.
– А, ето козина от него! – извика първото чудовище – Мушнал се е тук.
– Как ще го изкараме от тези гъсталаци? – зачуди се второто чудовище.
– Предлагам да запалим къпинака. – даде мъдра идея третото чудовище.
– Ти, луд ли се бе Чочи! Нали ще не видят горските! – изръмжа първото чудовище –Сега, нареждаме се тук и вкарваме по един ред от карабините. Вълкът, или ще излезе, или ще пукне там.
Сивият проследи движенията на чудовищата и когато насочиха пушките си към него, се изхлузи в реката, граничеща с къпинака. „Дан-дан-дан“ – избухна зад него канонада от изстрели.
– Скочи в реката! – извика възбудено първият бракониер – Ще изтичам да го гръмна във водата!
Сивият се давеше. Тогава съзря дупката. Брегът на това място бе каменист и стръмен. Предните му лапи задраскаха в наносa от камъни и пясък пред подмола. С много усилия, беглецът се добра до него и се навря в дупката. „Бам-бам-бам“- завря водата от куршумите.
– Изтървахме го! – удари се по коляното, едното от чудовищата.
– Нищо, утре ще дойдем пак! – обади се другарчето му.
В гората настъпи тишина. Единствено клокоченето на реката, достигаше до слуха на Сивият. Той присви уши и пи продължително. Реши да се изправи на предните си лапи, но падна обезсилен обратно. Тогава съзря светулки, които кръжаха около муцуната му. Сивият отвори паст и притрака с острите си зъби. За негова изненада светулките влязоха в устата му, а в главата му прозвуча мелодия, която го бе преспивала навремето, когато бе малко кутре. Речната вода се отдръпна от подмола, той отпусна глава на предните си лапи и се унесе в неспокоен сън.
Духът на реката изпълзя безшумно до дупката, пое внимателно тялото му в прегръдката си и заплува към извора на реката. Положи вълка близо до леговището му и се отправи към своята стихия. Богинята на гората, скочи от високия бряст, от който бе наблюдавала последните събития, махна дружелюбно на Стопан[1] и се надвеси над безжизненото тяло на вълка. Обходи с длан раната, през която бе влязъл куршума на чудовищата и затвори очи. Откри металното топче, заседнало в гръбнака на животното и го извлече навън. Надвеси се и вдъхна в муцуната на вълка. Светулките излетяха навън. Сивият отвори очи. Изправи се, погледна към Девана[2] и близна ръката ѝ. Вдигна глава към небето и отправи мощен призив към всички горски обитатели.
В утринта на новия ден, мелодичната песен на птиците бе прекъсната от трещящия двигател на раздрънканият пикап „Катърчо“. От него наскачаха трите чудовища. Девана оглеждаше натрапниците с присвити очи. Сивият бе застанал до нея и също мълчаливо ги наблюдаваше.
– Днес гърмим по всичко що се крие в гората! – изрева весело един от бракониерите.
– То се знае! Да не сме тръгнали за гъби…- засмя се колегата му, зареждайки карабината си.
– Предлагам да се пръснем в дъга. – прекъсна го третият бракониер – така ще обхванем по-голям периметър.
Гората ги посрещна онемяла. Вятърът бе стихнал, не помръдваше и листо по дърветата. Девана смъкна лъка си от рамото и се пресегна към колчана за стрела. На челото й се бе отвесила бръчка, а очите ѝ изпускаха опасни искри. Тримата бракониери се чудеха на какво се дължи тази мъртвешка тишина и колкото повече навлизаха в дебрите, толкова повече усещаха, че са нежелани тук.
– Какво мъртвило! Ще речеш, че влизаме в капан! – опита се да поддържа разговор Чочи, но никой не му отговори, тъй като другарите му се бяха отдалечили твърде много.
Девана вдигна лъка, изпъна тетивата му и се прицели в първото чудовище. Сивият заръмжа глухо, оголвайки зъби. Зад вълка тихо застанаха три огромни мечока, отляво следяха нашествениците няколко благородни елена, а в дясно пристъпваха нетърпеливо глигани. Лисици и по-малки животинки сновяха нервно между четириногите бойци, в тревожно очакване на битката с натрапниците. Сивият изправи глава и погледна към близките дървета. Откъм короната на хралупест дъб избуха глухо бухал. Отговори му крясъкът на орел от висините.
Пред първият бракониер притича благороден елен с величествена корона от рога и спря. Наведе глава и зарина пръстта с копито. Чудовището вдигна пушката, прицели се и постави пръста си на спусъка.
„Фиу“ – изсвистя стрела и се заби в дясната му ръка. Бракониерът загуби контрол над оръжието си и застреля на посоки. Сивият се спусна с огромни подскоци към натрапника. Чудовището прехвърли оръжието в здравата си ръка и натисна спусъка на карабината.
Сивият се хвърли върху него и го събори. Куршумът прониза тялото на вълка и той се претърколи в страни. Огромен мечок се изправи пред бракониера и го грабна в лапите си. Вдигна го във въздуха и стовари тялото му върху земята. Ужасено, чудовището запълзя на четири крака обратно към ‚Катърчо“.
Второто чудовище се ослуша. Другарят му крещеше нещо възбудено: „Сигурно е гръмнал голямо животно“ – разтегна се брадата му физиономия в нещо като усмивка. Изпукване на сух клон привлече вниманието му. Бракониерът се обърна и насочи пушката си в посоката, от която се чу шумът. Едър глиган изгрухтя насреща му. Брадатият се прицели през оптическия мерник. В този момент скалният орел прелетя над дърветата, съзря натрапника и пусна камъка, който държеше в ноктите си. Скалният къс се стовари отгоре му, точно преди да натисне спусъка. Чудовището се заклати на краката си. Огромният бухал се стрелна от дъба, в короната на който се прикриваше и се вкопчи в гърдите на пришълеца. Накълван и с разбита глава, бракониерът се запрепъва към раздрънкания пикап.
Третият бракониер се провираше през храстите. По едно време му се счуха изстрели в гората, но бяха твърде далеч. Чочи се озова на място, където личаха следите на много горски обитатели: „Място за водопой. Тук ще гръмна някоя гадина!“ – приседна на брега на реката. Внезапно еднообразното движение на водата се промени. Чочи погледна изненадан. Изправи се и вдигна карабината си. От водата изплува огромна змийска глава. Чочи натисна спусъка и изпразни цял пълнител в нея. Змията прекара сдвоен език през муцуната си и се изправи на височина човешки бой. Чочи не можеше да повярва на очите си: „В България няма такива чудовища, … освен в приказките.“ Стопан се наведе към бракониера и изсъска в лицето му. Чочи изтърва безполезната карабина и закри очите си. Отстъпи колебливо назад и побягна пипнешком през гъсталака, препъвайки се на всяка крачка. Бе загубил карабината си, бе загубил и смелостта си. Плачеше от страх и бягаше от гнева на гората.
Край
[1] Стопан (змия,обикновено смок) е дух покровител на къща, дърво или извор в българските народни вярвания.
[2] Девана е богиня на лова, съпруга на бога на горите Святобор и дъщеря на Перун. Служи си с лък и стрели.