Лято

,,Лято, липсваш ми.

Моля те, върни се, колкото се може по-скоро.“

Огнян пусна писалката от ръката си, като я остави да направи небрежен завършек на писмото. Той се протегна и взе белия плик. Почувства гладката хартия с пръсти, докато препрочиташе съобщението.

• Много си прецизен. – Димитър беше клекнал до бюрото и наблюдаваше сериозния процес.
• Подай ми печата, ако обичаш. – Огнян се обърна, за да издуха свещта, която търпеливо топеше кървавочервен восък.

Голямо петно се приземи върху писмото и изпита безскрупулния натиск на печата. Част от алената капка обаче се измъкна и се превърна в нещо като втора глава на съвършения кръг.

• Май сложи твърде много.
• Няма значение. – Огнян въздъхна и се облегна на стола, закривайки с ръце лицето си.

Бе настъпил момента, който Огнян най-малко очакваше. Все още си спомняше как слънцето докосваше загорялата му кожа. Как седеше на зърнестия плаж и наблюдаваше морето. Как вълните бляскаха. Как топлият въздух галеше носа му.

• Ще те оставям, трябва да се оправям. – Димитър затвори вратата.

Как ходеше бос по горещата скала. Как крадеше смокините на съседите. Как обикаляха с колелата до късно.

• Оги, ще тръгваме след малко. – Огнян чуваше гласа на братовчед си отдалеч.

Как миришеше зокумът. Как пееха щурците.

• Оги!

Как тя се смееше.

• Огняне! – ръката на Димитър изведнъж докосна рамото на Огнян, който опули очи и затърси трескаво часовника на стената.
• Трябваше да си готов! Нали ми обеща да се разходим по пътеката!

Заскрежената планина гледаше Огнян кротко от прозореца, докато той се опитваше да измисли някакво оправдание. Такова обаче нямаше. Не беше болен, беше си купил топли дрехи, беше ги взел.

Още отсега можеше да почувства студа, който го очакваше. Огнян мразеше зимата. Защо слънцето трябваше да залязва толкова рано? Кой е измислил училището? Защо Господ си е мислел, че на някого ще му е приятно да трябва да се навлече с хиляда ката дрехи, преди да излезе? Та сега хората се разболяват. Цените на тока са високи! А и родителите му го караха да стърже леда от прозорците на колата всяка сутрин.

• Не си донесох ботушите – най-накрая Огнян намери основание да не се подложи на тази най-ужасяваща гнет.
• Ще вземеш на дядо. Гледам го, че се е завил с родопското одеяло, май ще спи. – Димитър беше непреклонен.
• Нямам шапка. Ще ми замръзнат ушите! – Огнян също не се предаваше. Щеше да рискува всичко, но нямаше да изтърпи тази мъка.
• Ще ти дам старата ми ушанка. ‘Айде, тръгвай! – Димитър го беше приклещил до вратата.
• Но това е тормоз! – Огнян беше изритан от къщата. И то с право.

Братовчедите поеха по пътеката, отдалечавайки се от къщата и от камината, и от топлото родопско одеяло.

• Ех, иска ми се да бях дядо! – изпъшка Огнян отчаяно.

Студът го пронизваше право в стомаха. Вятърът виеше и го оглушаваше. Въздухът изсушаваше все повече и повече ръцете му. Огнян чувстваше как той като че ли с джобно ножче малко по малко кълцаше пръстите му. Имаше усещането, че те щяха скоро да се строшат на земята като ледени висулки и да се пръснат във всички посоки.

Планината изглеждаше недружелюбна. Мрачният следобед беше погълнал гората. Всеки  слънчев лъч беше прогонван от горчивите облаци. На дърветата седяха черни гарвани. Грозното им грачене срязваше тишината на гората. Гарваните гробари зловещо накланяха глави и поглеждаха право в Огнян с изтъпелите си очи. Той не разпознаваше никаква душа в тях, само жалко подобие на такава, пълна с тъма и кошмари.

• Планината не ти ли прилича на поръсен с пудра захар кекс? – Димитър гледаше Огнян любопитно.
• Ти май си гладен. – Огнян погледна върха, стърчащ над кекса. Приличаше по-скоро на купчинка пресято брашно. Обаче беше доста нависоко. – Чак дотам ли ще ходим?
• Нее, ще се спрем на ливадите. – Димитър изтича няколко метра пред Огнян. – Не мога да повярвам, че дойде.
• И аз. – измънка Огнян и смъкна ушанката надолу.

*****

Пътеката ставаше все по-стръмна, а снегът не помагаше. Огнян погледна встрани и остана вкаменен. Бяха толкова нависоко, а пътеката нямаше никакъв парапет.

• Тук си гледай в краката! – Димитър закъсня с предупреждението, както обикновено.

Старите ботуши на дядо бяха поне четири размера по-големи. Огнян усети как бавно се приплъзва.

• Ще падна! – Огнян трескаво затърси клон, който да сграбчи. Димитър се затича, за да му помогне, но се плъзна, стовари се върху пътеката и бутна братовчед си. Сега и двамата лежаха проснати, а Огнян – с лице надолу. Димитър щеше да се спука от кикотене. Огнян стана, разтърси глава и му подаде ръка:
• Какво ли ще правя, ако някога съм в опасност и ти си единственият ми претендент за спасител?
• Ще паднеш! – кикотенето на Димитър ескалира в истеричен смях.

*****

Братовчедите  доста бяха напреднали. Огнян вече не чувстваше болка от студа. Беше свикнал и сега наблюдаваше стъпките, които Димитър оставяше в снега.

• Виж, езерото! – Димитър посочи с пръст необятния сапфир, който боровете умело закриваха, и пресече пътя на Огнян. – Ела, да погледнем.

Огнян се приближи до езерото, което беше замръзнало само по краищата. От сърцевината му към брега водата се накъдряше от вятъра.

Димитър стъпи върху малкото лед пред себе си, който бе плосък като стъкло, а вероятно и чуплив като него.

• Внимавай! – Огнян беше допълнително предпазлив след миналата злополука.
• Спокойно, ще пия вода! – Димитър се наведе и загреба с шепа в езерото.

Огнян последва примера му. Водата беше толкова студена и освежаваща. Изля се по гърлото му и остави дълбокото усещане на мента.

• Оги! – Димитър изшептя твърде настойчиво.
• Какво? – Огнян го погледна объркано. Какво беше направил сега? Какво беше сбъркал отново? Та той направи същото като него!

Димитър гледаше напред, напълно вцепенен. Издаденият показалец сигнализираше на Огнян, че нещо се случва точно пред тях. Боже, какво ли има? Да не би да е мечка? Лавина!? Сега щяха да си умрат! Не трябваше Огнян да се съгласява на брилянтната идея той и Димитър да отидат напълно сами в гората. И то без оръжие, без нещо, с което да се предпазят! Как можа да се върже на акъла на Димитър!?

Огнян погледна напред, макар да не бе сигурен дали му се искаше да знае какво има там. Сърцето му туптеше светкавично бързо, за да изпомпи достатъчно кръв до цялото му тяло. Цялата му мускулатура се активизира. Беше готов да побегне всеки момент. Дъхът му се зачести и се издигаше като мъгла над носа му.

Огнян не можеше да види нищо освен бяла шир. Отправеният от него взор беше замъглен. Помъчи се, разтърка очи. Фокусира се в опасността и погледът му се избистри. Изведнъж пред него блесна изящно оранжева лисица. Огнян бавно и тихо приседна, за да разгледа по-добре животното. Черните му лапи леко пристъпваха по бялата покривка на гората. Лисицата се доближи до водата и изостри уши, след което се спусна към нея. Пиеше толкова жадно, ближейки очестено езерото. Лисицата обикаляше с поглед наоколо. Когато видя двамата братовчеди, се спря за миг, а в следващия се видя как пухкавата й опашка се скрива зад пердето на побелялата гора.

Огнян и Димитър стояха в тишина известно време. Никой от двамата не можеше да си обясни защо беше толкова удивен от лисицата. Или пък можеше, но не искаше да си признае.

*****

• Стигнахме. – очите на Димитър искряха. Той чакаше реакция от Огнян, който седна на обширната ливада. Димитър се присъедини. Гледката беше удивителна. Където и да погледнеш – бяла шир. Езерото приличаше на син щрих, изкусно нарисуван на фона на зимната приказка. Клоните на боровете натежаваха и разкриваха по краищата си тъмнозелени иглички. Отгоре им облаците не преставаха да ръсят безброй снежинки. Огнян протегна ръката си и една падна върху ръкавицата му. Той беше смаян от перфектно нареденото кристалче.
• Май ти харесва. – Димитър гледаше напред, а после извърна глава в чакане на отговор.
• Хм. – Огнян не успя да скрие усмивката. Тя се изплъзна от крайчеца на устата му и стигна чак до ушите. – Хайде, да тръгваме, че ми е студено.