България е една много красива страна и трудно може в рамките на един ден да се представи красотата ѝ. Истинският българин няма да знае откъде да започне – от планините ли, пещерите ли, реките и меандрите им ли.
Една от най-красивите планини със сигурност е Рила. Слънчева, пораждаща гордост, но в същото време много опасна. Един от най-опасните върхове, може би дори в световен мащаб е Мальовица, който е взел много жертви.
Е, за мен е чест да се похваля, че успях да го покоря! Много трудно и изморително, но определено си заслужаваше.
С моето семейство, освен баща ми, бяхме на почивка в Боровец. Понеже вече бяхме катерили Мусала, тази година се бяхме настроили да качим и Мальовица. Сестра ми не беше много съгласна, защото както тя обича да пита ,,Има ли много пеш?“, а както се и предполага, да, има. Бяхме наясно, че няма лифт, който поне малко да съкрати пътя. Двама наши познати, една възрастна дама и синът ѝ, изявиха желание да дойдат с нас.
На следващия ден сутринта се наложи да станем прекалено рано. Ранно ставане в пет сутринта е кошмар за тинейджърка като мен. Оправихме се, малко бавно заради сестра ми и брат ми. Отидохме на закуска, където се засякохме с нашите приятели.
Предния ден предварително се уговорихме с таксиметров шофьор, който да ни закара в подножието на върха. Шофьорът Иван беше много приятен човек и караше доста плавно.
Когато стигнахме (не беше особено далеч) мама му каза, че ще му звънне, когато наближим наобратно. Тръгнахме ентусиазирани, че ще стигнем всички. Пътят в началото не беше особено хубав ( не че нататък се променяше ) и беше много кално. След известно време стигнахме до карта, която показваше, че на половината път има хижа. Аз исках да вървя напред, за да набера преднина и докато ги чакам да си почивам, но не – майка ми не разреши. Та трябваше да вървя бавно, бавно с останалите.
Стигнахме до малко по-тревиста зона и спряхме за кратка почивка. Точно в този момент от другата страна на малка рекичка, която течеше наблизо, изскочи красива едра сърна. Беше златисто-кафява, с много големи кафяви очи. Тя спря за няколко мига и избяга. Единствено аз успях да я снимам.
След около час и половина стигнахме до хижата. Майка ми каза, че не е препоръчително да се продължи след един, но аз бях категорична. В хижата решиха да останат сестра ми, възрастната дама и брат ми, който се хвалеше, че е българският Индиана Джоунс. Аз, майка ми и синът на дамата – Гошо, продължихме. Ако се оплаквах много от пътя преди хижата, то сега беше ужаса, трябваше точно като коза да се катеря по камъните, през реки да скачам, през кал да се пързалям, не беше шега работа. Но да погледнем от добрата страна, беше слънчево!
От хора, които се връщаха, разбрах, че трябва да стигнем първо до някакви езера и след това върхът вече бил малко по-близко. Нищо подобно! Първо имаше на две места езера и от нито едните не беше близо. Първите бяха малки и до тях имаше една червеникавокафява кобила с камбана на врата и малко жребче. От тези езера изглеждаше, че има само още един час път, но не, не беше един час.
Яркото слънце озаряваше наоколо и наистина беше много красиво! Зелено, светло… Красота! По хълмовете имаше пътечки, които изглеждаха като сребърни нишки. Имаше и тук-таме някой водопад, който допълнително правеше мястото още по-красиво.
Стигнахме до Еленините езера, тези, които уж бяха близко. Бяха лазурно сини и в началото на брега имаше лека червенина. Сигурно отгоре са приличали на някакъв скъпоценен камък. До тях имаше сняг, ама много сняг. За варненка като мен това е нещо велико, все пак във Варна няма сняг и през зимата, а особено през август. Оставаше ни само две хълмчета, но буквално от камъни. Майка ми каза на Гошо да ни чака, понеже той има едно неприятно заболяване и тя не искаше да стане нещо, точно тук, където нямаше как да му помогне. Той не искаше, но нямаше как. Аз и майка ми продължихме.
Точно, когато майка ми започна да ме убеждава да се върнем, две млади момичета ни казаха, че един миниатюрен флаг, който се подава е върха. Казах на майка ми, че съм стигнала толкова близко, няма начин да се върна. Уморени продължихме.
За втори път се убедих, че има по-лош път. Преди да се стигне до върха, ама точно преди да се стигне, има ужасно тесен път, а отстрани е много стръмно. Една грешка стъпка и довиждане. Но ако игнорираме тази опасност, в ляво беше само гора, тъмнозелена и гъста, а в средата се беше сгушил Рилският манастир. Голяма прелест!
Стигнахме! Голямо облекчение ме заля. Бях покорила най-опасния връх в Рила! Снимахме се с мама и една жена, на възраст над седемдесет години се запозна с нас. Оказа се, че тя също много обикаля като нас. Не се застояхме, защото времето напредна много. Майка ми искаше да се чуе с малките, но нямаше обхват. Възрастната жена каза, че имало по-бърз начин за стигане до езерата, но майка ми рече само аз да отида, а тя щяла да се върне за Гошо.
Много приятна беше жената. Вървяхме, но не говорихме много, защото пътят освен, че беше по-бърз, беше и по-труден. Аз лично веднъж си паднах на коляното и изкарах акъла на дамата. Горката! Поне стигнахме благополучно.
Засякохме се надолу с майка ми и Гошо. Този път майка ми каза да вървя напред, за да стигна до хижата. Надолу беше мнооооооооооого по- лошо. Вървях по продължение на рекичката и да се похваля, изгубих се. Не следвах маркировката и се оказах на един водопад ( не особено висок, но не и много нисък). Не можех да скоча, понеже коляното ме болеше, затова се наложи да се правя на Тарзан. Успях да сляза благополучно и продължих напред. Назад майка ми беше просто бяла точка с останалите (а аз бях за нея лилава точица). Беше около осем вечерта и нямаше никого другиго. Докато слизах ми се стори, че виждам кози на единия хълм отстрани. По- надолу, където реката беше малко по-широка, имаше още кози! И то с малки козлета! Беше невероятно! Минавах точно до тях. Повечето избягаха, но бяха на няколко стъпки от мен! Явно слизаха късно, за да избегнат туристите.
Стигнахме до хижата и там ги изчаках. Жената остана в хижата, но ние нямахме време за почивка, понеже приближаваше девет. С болки в краката се спуснахме към последната част на пътя. Приближавахме се бързо, скоро майка ми звънна на Иван. Малките и баба Събка (нашата позната) бяха долу.
Иван ни чакаше и беше доволен, че ни е харесало (наистина ако не броим пътя, си струваше). Закара ни до хотела, но бяхме изтървали вечерята. Добре, че екскурзоводката и шофьорът на автобуса ни бяха отделили храна. И те са ни добри приятели, благодарение на сестра ми, която омайва хората с нейното бърборене.
Като цяло, хареса ми. Насладих се на всеки миг. Видях и сърна, и кобила с жребче, и кози, че и малки козлета. Успях да изкача върха, доволна съм! Струваше си!