„Планината е истината в милион години живот. Тя ни емпатира с цялата си същност . И остава скрита. Независимо от височината, на която сме, без значение километрите пробег, можем или не до върха, преживяваме планината (своята истина) през тежестта на битието. Вървим ли винаги с увереността на опита и екипировката, със сигурност пропускаме 25-ят, 26-ят.. и. т.н кадри, които планината с радост про/ж/ектира за лекотата в нас. Планината не е скривалище, нито доказване за нещо повече от ежедневието. Тя не крие вратата към щастието. Няма да ни даде и ключа, с който да отключим нечие сърце. Или своето сърце. Планината е неземна хубавица, но се гримира (сняг, кал, вятър), за да се покаже на боговете. Планината няма име. Понякога се казва „умора“, друг път е „амейзинг“, или „утре ще стана от фотьойла.“ Планината плаче с росата и се смее чрез дъжда. Радва се на всяко същество, което гъделичка егото й с присъствието си. А на нас дава наградата – денят роден от утробата.”

Изпратих това в имейла на приятел, с който имаме интересна, така да се каже, негласна уговорка. Дванадесет пъти, около средата на всеки месец, изкачваме безименен връх в Западна Стара планина по една и съща пътека. Други срещи на практика нямаме – приятелят ми живее и работи в столицата, а аз в малък провинциален град. Пристигам с влака. Той с кола. От потока след гарата пълним термоса и хващаме баира. По пътя говорим за всичко, както се казва до болка, но и отвъд страданието. Споделяме за семействата и страховете, за децата, болестите и мечтите, за работата, изневерите, спорта, света, колите и политиката. Говорим тихо и спокойно, смеем се, плачем, даже си и крещим, когато се наложи. Абе направо си се изливаме.

Разходката ни никога не зависи от условията. Било е горещо, но и адски студено, имало е дъжд, дъга, мъгла, град, духал е вятър. Понякога е сухо и нормално време. Хващали са ни виелица и буря. Гонили са ни кангали. Завръщали сме крави. Без значение – винаги стигаме до горе. Стоим максимум час, зяпаме познатите върхове и изменилата се в тридесет дни природа и похапваме от храната, която приготвяме един за друг. През месец върхът носи моето или неговото име, което задължава „кръстникът“, че ще се случи важното, доброто, или нещото различно в живота си. Обещанията се записват и се оставят под камък наречен „пощата“ и в месеца на рождените дни – моят е в края на зимата, неговият през лятото – рожденикът изважда листчетата си и честно разказва какво е сторил и какво не е успял. На връщане мълчим. Преди да се разделим се прегръщаме минута-две и кой откъдето. Разходката не е тайна, не знам дали ни прави по-щастливи или мъдри, но аз я очаквам хем спокойно, хем с нетърпение. Последния път приятелят ми заяви, че и с него е същото.

Качвам се на стъпалата в последния вагон на влака. И нещо нетипично за Б. – подвиква ми. Обръщам се:

– Готино е. Но си реши, планинар, или поет-философ да си с планината.

– Благодаря.

– Аз благодаря. Хайде, до скоро.

Намирам празно, значи студено купе. Поглеждам към гаровия часовник.. Работи. 16.13 ч. Б. отдавна е мъртъв.

__

Преди време преминах одисеята с курсовете и изпитите, взех си кетапа и даже го играя лицензиран планински водач. Групите ми са за чудо, рима,   приказ и есета, т. е, на 80 % женски състав . Аз обаче четиридесет години обикалям нашите планини и се кича с гордото- баир-будала…

„Хайде, Мирко, хайде. Още малко остана.“ Кой ме разпозна, че и на галено ме вика по тез баирища?! Врътвам се в тревата, а едно магаренце със соларен панел на гръб и букет билки между ушите ситни по пътеката. „Здрасти“, „Мараба“. „Към хижата ли?“, „Към хижата“. „Нещо не слуша, а?“, „Послушен си е той, моя Мирко, но името забрави. Година и кусур га го бях прекръстил на Хеликоптер: „На тая и тая дата качихме с хеликоптера цимент. На другата, желязо и въжета…“ Що полета направи Мирко! Ама я ремонтираха пътеката де. Сложиха й едно „еко“. Екопътека „По дирите на хайдутите“, а в документите писаха, че са ползвали хеликоптер и вертолет. Вертолетът беше кобилата Цура. На нея хич не и се летеше, но сиромашия, знаеш как е. Милион пари зеха пичовете – аз също се облажих, не си кривя душата – и рекоха, че добро струват. Щоту видиш ли, ако били ползвали техника, популациите… Их, ама как е запомних думата, а?… Та животните сме щели да плашим и да разгоним майките им.“ Вадя от раницата си краставица и тя еко, че и био. „Обича ли?“, „Дай му, няма да я върне“. „Ето ти адаш, хапвай.“ Мирко рупа краставацита, примижа, перката му се върти отзад и пъди мухите. “Сега хижарчето замоли да дигнем тия батерии за ново добруване. Тютюнец да се намира?“, „Нцъ. Ама има шоколад“. „С ядки ли? Ъ-ъ, зъби нема деда ти, зъби. Бабата се смее и се попари ни прави: „Помниш ли, старуха – вика – кат ме събореше, ушите ми гризеше с острите си зъби.“ Пък ей ма на сега и аз веган с младите.“

Връх като връх. Стигнали сме поляната. Катурнати от мързела лежим. Дека е това умствено превъзходство над умората?! Тази планина в дремки я карам, но зор не ме гони за нийде. Хамбарите пълня с чистак въздух и киризя в синьото. „Чудя се, нощните пеперуди какво са обикаляли преди да се измисли електричеството?“- мацката до мен се закача. Почесвам се умно по лявото ухо, което е признак за висок интелект. „Лявата половина на мозъка…“ Чел съм аз: “Чело коте, чело коте книжки…“. „Права е колегата да пита. Обаче ми просветва. „Мисляя, че еволюцията е дала на света по едно и също време нощното шкафче, нощната лампа и нощните пеперуди, които си правят кръгчета за кеф.“ Философията е хоби, но често се получава. Като малък съм се претърколил по стъпалата на къщата през главата си и определено конструкторът се е сглобил и наместил сам. Слизаме яваш-яваш. Мирко пасе. Дядката-пич е седнал в сянката под хижата на салата с мастика. И-д-и-л-и-я. Рай. Както и да го кръстиш, планината си е баш убавица. Га не вали, не дуа и планинското електричество га не гони, нас будалите, по билото.

Развържа ли въображението – хуква и не се стигна. Ровичкам телефона. Хижата е уай-фай. Скоро и пилатес ще предлагат. И пилаф. Търся фирма с дронове, която да доставя дини до трудно достъпни терени. Което си е пълен абсурд…“ Спестил съм пари (да де, хахаха) и с евтиният полет летя до Копенхаген, за да се запозная лично с малката русалка. Самолетът каца в Стокхолм и вежлив по-тъмен швед на чист български обяснява, че промоцията е супер специална – включва тест на електромобил от Стокхолм до Копенхаген?! Извинявам се, че съм си забравил книжката: „Но проблем, сър. Ще ви осигурим шофьор“ и отваря каталога с шофьорските шапки на русите главици“… Подремнал ли съм?! Лесно  заспивам, а и планината предразполага. С дядото дъним шестата мастика. Мирко е сгънал предните два . Моите хора ровят в телефоните си за летящи чинии. Една полита от масата при опита ми да взема солта. Куч бързо разделя салатата от тревата. Срам, не срам, аз пък дъвча суджук. По първи планински петли, значи накъде около девет, ставаме, хапваме мекици и пак му тръгваме. Мирко го няма навън.

__

След философското утро и забавният мързелив ден, планината изисква епичен епилог: Фантасмагориите са ми в кръвта. Логиката за разказ- не. „Гъбите нужни не тебе. Джедай също бъдеш не, павиане.“…Срещата ми с йода е друга бира…

Годината е 20… Всички по-високи планини спихнаха. С незабележимото „псъъъ“ сляло се с тишината. Както спадат в четвъртък детските балони забравени от неделя, панаира: онези гумените и миризливите, не  найлоновите и лъскавите. Само дето планините постлаха нагънатите си очертания много по-бързо. За има-няма един петък и малко в съботата. Не че някой би обърнал внимание на това събитие – проблемът с изпадналото мега извънземно, приличащо на кит, още държеше огромна влага. Появи се вторичен ефект. Спихнаха и всички силиконови цици. Ей така. Лягаш бомба, ставаш палачинка. Първи направиха връзка между нещата малкото останали скиори, или по-скоро един сноубордист. Алпинистите бяха заети с разчистване на света. Туристите маркираха екопътечки по китопричинените земни очертания с пари от фонда „Марс – наш втори дом“. Затова по планините се спускаха единствено цинични непукисти. Бившият сърфист от Хаваи и настоящ съдържател на кръчмето „Хемингуей“ в Аспен- Джереми Стенмарк., получи съобщение от цицорестата си приятелка. Той вече осмисляше видимата липса на наклона, по който се бе спуснал вечерта преди обичайната запивка, когато: „SOS, Жемиии! Умира жива ! Спихнаха ми циците!“, придружено със снимка на двете пихтии, скриващи големите зърна, го шамароса по другата буза. Мъжът прояви разум! Не се подаде за отговор. Беше си и естет. Обаче включи мислите на спешен режим и направи чай от билки събирани по Балканите. В Рила бе танцувал с група усмивковци в бяло, които го научиха на нови стъпки. Обичаше да се шляе по нови места, особено в компанията на щури хора. „Мамка му!! И Рила и Пирин ли са спаднали!?“, изпсува на манглийски, докато отпиваше първата глътка чай. Без мед – не намери. Спомни си, че ГаГа го бе питала за меда, за да спретне с билките „греян абсент, бейби, по супер древна амстердамска рецепта”. „Бездарна отвратенячка“ – отлюспените мисли от съзнанието на Стенмарк на мига рикошираха в очите му като бумеранг, защото каквото и да напиша, Лейдито му бе на сърце. Буквонизът се подреди наново за секунда, за да се спусна от фунията право в стомаха: „Ебал съм ги всичките. Махам се“. И това беше лъжа. Не му ставаше с години, а мразеше виагрите толкова, колкото и захарта. След третата глътка просветление, Джереми Стенмарк придоби усещането, че няма къде да се дене. Инстинктът на естета? Над главата му прелетя полицейско- телевизионен хеликоптер. В същия момент телефонът пак измяука. Мелодията бе последният звуков спомен от Фауст, свидна жертва на китопадението. И ново съобщение: „Жемиии, виждам те! Дават те по големия телевизор!“. Изключи и захвърли мобилния в кишата. Влезе вътре, пъхна в голямата раница книга на…, тениската подарък за китайската нова година, китайско джобно ножче –намери само него и туй-онуй и целуна хъркащата в леглото му мъртвопияна, която обърна гръб на света.