Всяка връзка с лица и събития е случайна.
Беше снежна зима. Класът от техникума реши по време на пролетната ваканция да отиде на зимуване в Родопите, в една скромна хижа. Бяха едни от последните години на т.нар. социализъм, 80-те на миналия век. Хижата била нелуксозна, но с всички минимални удобства. А наблизо имало интересна пещера. Класът беше вече в последната, четвъртата година, предстоеше раздяла след четири години заедно. Освен тях, там щяха да бъдат и момчета от техникума, с който имаха шефство, както и ученици от софийско основно училище. А таксата в хижата, както и пътните, бяха символични, характерни за онова време.
Пътуваха с влак, после с автобус до голямо село, където нощуваха в Общежитието на местното училище. На сутринта закусиха и тръгнаха нагоре. Подминаха едно малко село и продължиха нагоре. Снегът беше сериозно навалял. Дълбочина около метър и половина. Вървяха по пътеки, направени от клони. Една стъпка встрани и хлътваш почти цял ръст.
Ели не се отличаваше с голяма физическа издържливост още от детските си години. Вървеше накрая, с последните. Наклонът, който трябваше да се преодолее, беше сериозен и съвсем не по нейните сили. Ако знаеше, че ще се върви по нагорнище в снега, вероятно нямаше да се запише за това зимуване.
Накрая стигнаха хижата. Оказа се, че не достигат легла и трябва в една стая от пет легла да спят десет момичета, по две на легло. Неудобно понякога, но весело. От време на време се чува:
– Я ми дай одеалото, какво си го издърпала!
– Иди по-нататък, разположила си се в средата на леглото!
И други подобни изпълнения. Например, една от съученичките всяка сутрин в леглото си правеше гимнастика по здравословни причини и беше интересна гледка. Не че и другите след много години също не правеха така гимнастика. Но тогава почти всички бяха здрави и прави фиданки и за гимнастика освен физическото в училище и физзарядката преди заниманията сутрин малко от тях се замисляха.
От хижата почти не излизаха момичетата. Само пред входа за малко. Момчетата всяка седмица се организираха до съседното село за продукти за кухнята.
Веднъж Ели минава през коридора към стаята, а там наблизо една малка групичка момчета от основното училище с китара нещо си пеят. На Ели скоро й бяха купили китара и разучаваше самоучителя. Тя се спира при децата (за нея те бяха деца).
– Здравейте, весело е, нали?
– Ами да, свирим, пеем… – отговориха момчетата.
Ели отвърна:
– И аз пея и се уча да свиря.
-Тогава да изпеем нещо? – каза момчето с китарата.
– Добре, – отвърна Ели.
Изпяха някои песни, които всички знаеха. След това се разотидоха по стаите.
Скоро една съученичка на Ели каза:
– Търси те едно момче.
Излиза Ели – момчето с китарата.
То й каза:
– Ще има вечер на самодейността, а след това бал с малки. Искаш ли да изпеем една песен заедно в дует?
– Може защо не. – отвърна Ели.
– Тогава трябва да уточним песента, да се упражняваме, репетираме. – каза момчето.
– Няма проблем, – отвърна Ели, – и коя песен предлагаш да пеем?
– Дуета от „Травиата“ на Верди. Ще можеш ли? –
– Мисля, че да. Мога да опитам. – отвърна Ели.
Момчето взе китарата, даде на Ели написан текста и те изпяха няколко пъти дуета. Получи се бързо и лесно. И двамата имаха класическа постановка на гласовете и не беше проблем.
На вечерта на самодейността техният дует се получи много добре. Момчето на края на дуета изпя своята партия с много силен и красив глас, което учуди Ели.
Започна забавата.
Ели не разбра кога и как, но по едно време бяха близко един до друг с момчето Хикс. Беше се представил на нея като Боян, а нейна съученичка й каза, че е Борис. Истинското име Ели ще научи след около 5 години, но няма да го свърже с него, с онова дете от зимуването, нито той ще й напомни. Затова ще го нарича Момчето или Господин Хикс.
Премина наблизо един негов съученик и се присмя:
– Жена ти, жена ти!
Ели попита момчето в кой клас е. Отговори, че е в осми. Същият негов съученик го опроверга:
-Да, бе, да, осми!
С което искаше да каже, че не е в осми клас. Ели не се разправяше да уточнява. За нея това момче беше все още дете и не представляваше специален интерес. Тя си беше харесала едно момче от техникума-шефство, и само за него си мислеше.
По едно време момчето Хикс попита Ели:
– Искаш ли да бъдем приятели?
Ели отговори:
– Че ние сме приятели!
– Не, не, като мъж и жена! – настоя момчето.
Очите на Ели щяха да изхвръкнат от орбитите!
– Но това е невъзможно! – отговори тя
– Защо да е невъзможно? – пак настоя момчето
След години, много години, когато Ели разбира кой е бил Господин Хикс, и на каква възраст е бил тогава, се ужасява – едва на единадесет години!
Наблизо имаше известна и обезопасена пещера. От хижата организираха посещение в пещерата. Момчето Хикс държеше Ели за ръката и я подкрепяше да не падне, че беше влажно. Много мило. А тя му обясняваше за сталагмитите, сталактитите и стилактоните…
След края на смяната на връщане от хижата към селото за автобуса беше много лесно – надолу като шейна върху куфарчето си Ели се пързаляше и буквално за минути беше долу.
На гарата в Пловдив момчето Хикс й поиска адреса. Тя му го написа, а той я хвана за ръката, каза й:
– Ела да ме изпратиш до влака. Преминаха през няколко коловоза и стигнаха до подготвената композиция. На перона вече нямаше никой за влака. Всички пътници се бяха качили. Ели видя Табелата „Пловдив-София-Пловдив“ и попита:
– Към София ли пътуваш? Той каза: „Да.“ – което не значеше, че пътува за София. Ели не настояваше за подробности.
Изсвири свирката на началник гарата. Момчето се качи на стълбата, и оттам във вагона. Застана на първия отворен прозорец и започна да маха с ръка на Ели. Тя му махаше, докато влакът направи завой и се скри от хоризонта.
Така приключи кратката среща на Ели с момчето Хикс. Ще минат много години и събития, които ще й говорят, че случайната среща на зимуването не е останала без последици. Още повече, много и дългогодишни, дори и фатални…
26.12.23 г.