Вмъкнахме се. Силвия го каза другояче : “Втъкнахме е“.
Тълпата ни понесе през залежите въздух с фаст фууд аромат и между облаците смесили парфюми и пот, но едва подминало и половината, вавилостоенето, виещо се по-мързеливо от сита домашна боа, разхлаби хватката, освободените сетива прескочиха загражденията в посока улицата и релето на емоциите ни отново сработи. Надолу, по металните стъпала, всяко с точна вдлъбнатина в историята; избрахме ги пред елегантния асансьор, защото устните ни копнееха смесицата от хрупане и слюнка – докосвахме се и се целувахме както местните – публично и неприлично. За останките и за трохите с вкус на макарон и на любов остана привилегията да нахранят мравките превърнали желязото в свой дом. Под небето бяхме разнищили районите с помощта на хартиената карта и на мощния бинокъл. Чарът на френската столица гледана отгоре бе прелюдията за еротичното алегро виваче – ритъмът на нашето слизане.
– Шест месеца… – отпивам, глътката и мислите имат парещ вкус. Силвия плъзга пръст по гърлото на своята бира и „дервишът“ се завърта омагьосващо върху дървото. – … От върха на кула.., на край света…
– Да, Мир, само шест месеца.
– Защо ти, слънце?
– C`est la chance!(1) Все пак съм и учен. Нали?
Хващам ръцете й. Оставена сама, празната бутилка се поклаща кратко като матрьошка. Сливаме дъха си. Поток бира с поток водка в обща делта, допълваща здравия разум.
Автобусът рязко спря. Чух сирени. Имах изтощителен полет и се стреснах. В Мадрид валеше сняг, а влажната джунгла ме бе грабнала от стъпалата на подвижната стълба. Дремех в шатъла към хотела, който запазихме за петдневната обща ваканция – Силвия бе удължила договора си на девет месеца. Тя подскочи в леглото с моето „Ами да, правим го“ във вайбър и нацелува екрана.
Шофьорът възбудено ръкомахаше в прозореца на португалски. Вратата се отвори и се заизлизахме в индианска нишка. Бях на задните седалки. Една плашещо огромна змия танцуваше объркана по горещия следобеден асфалт в опит да стигне храсталака. Сирените станаха видими. Полицията спря движението и тълпата туристи попълни местната торсида селесао. Макар и на почтително разстояние телефоните обградиха анакондата бягаща от човека. Възползвах се и насочих своята камера към епицентъра. Впечатли ме дете, което продаваше сувенирите си без да нахалства. Момчето (момичето?!) бе с особени зелени очи; тогава не подозирах, но зеленият цвят щеше коренно да промени живота ни. Направих кадрите на сериозното детско лице.От скулите му тръгваха две струи, стичаха се през врата, към мускулестите издължени ръце, за да се превърнат в капки изнизващи се от пръстите и се върнах на седалката в удобните спомени. Развръзката в поредния епизод на драмата евина и адамова за мен остана тайна.
– Цялата тази опашка?! – разопаковам детската си физиономия в случай като този.
– Част от Париж сме, мили. Няма да пропускаме Кулата.
Правя й знака за мир. Щастливата след френското-китайско Силвия, обаче държи на своето. Подканя ме на дуел с джедайски клечки и гладиаторски картонени щитове и аз приемам за кеф на семействата скучаещи мариачи. Лишени от услугите на силата, Рен и Рей настъпват към входа в поделено превъзходство в холивудска хореография, с честата смяна на надмощие. Охраната ни телефоноснима; развеселили сме „щурмоваците“, но не до там, че да допуснат пробив в системата (между дрехите в моята раницата държа тирбушон). Бутилката евтино вино отдъхва – спасена е.
Вървеше ни на кули.
Подслоних се при метеоролога, защото туристическата спалня бе фулл хаус. Времето внезапно, не и за метео сайтовете, се бе сменило и дебнех момента за плъзване към Рай. Вътре бе приятно. Помолих момичето до мен за топла напитка. Тя ме изгледа студено: „Не съм ти сервитьорка! Тук да приличаме на барче, пич?!“ и в станцията лъхна от Арктика. Науката позна. Пролуката остана мираж, преспах на върха и пих горещ ароматен чай от чаша с Йори. „Извинявай, зимата е влудяваща. Ром?“ Ром мъкнех и аз. Кубински. Прабабата Мария по бащина линия бе бразилка и покрай Силвия преживях романтичната сага на самоукия художник Дилян тръгнал пеш от Сопот за Цариград, прекосил Атлантика като моряк и озовал се в магично Рио и в прегръдката на Мария. Нас не само Хавана ни сближи. Силвия („Никога Силви, без Силва, Силве, защото Силвенцето убива на мига с най-прекрасната усмивка на личицето!“) обичаше облаците, салсата и бе влюбена във ветровете. Някои по рождение сме си вдървени, а вятърът и мъглата са във визитката ми и до ден-днешен. На Ботев цяла нощ танцуваше виелицата.
Вечерта се аклиматизирах в стаята ни. Манаус, двумилионната столица на щата Амазонка, бе известна с „Театро Амазонас“ и с парк Минду, съчетал четири различни екосистеми. Проучвах и нощния живот на града, но предпочетох уюта на „Queen Green Forest“ с високо ценената му кухня. Избрах сом, пресен улов от Рио Негре, голяма “Evoe” и плодове, които не бях опитвал. Отговорих на мейла – далеч един от друг се споделяхме в снимките си. Може би минаваше полунощ, когато телефонът заподскача за видеочат.
– Мир, къде срещна Вика?!
– Оla(2), Силвия. Коя е Вика?
– Извинявай, здравей. Вика е момичето с перата и със зелените очи, чиито снимки ми прати.
– Ти познаваш това дете!? Мислех си, че е момче.
– Мир, сериозна съм, ти ли снима, Вика?!
– Силвия, не е ли синхроничност?
– Защо ме дразниш?!
– Ти защо се дразниш?
– Виктория е малката сестра на Луиш. Ухапа я змия точно в деня на моето пристигане в Манауш. Същата нощ Вика почина в болницата.
– Ужас! Съжалявам!
– Говори ли с момичето?
– Не, но Силвия…
– Да?
– Сигурна ли си, че това е същата Виктория? Защото някак си ми казваш, че съм снимал призрак?!
– Не знам, Мир. Луиш видя снимките и помоли да те питам за водата. Имаше ли много вода по тялото й? Важно е.
– Да, беше адска жега и хванах струйките пот. Не се ли виждат?
– Местните не се потят толкова. Луиш се интересува още, дали Вика… Какво е правило момичето и имало ли е други хора с нея?
– Детето продаваше огърлици с пера. Реално нямаше никой покрай него. Навалицата се струпа заради змията. Като се замисля, беше си сама.
– Obrigada(3), Мир. Хайде да поспиш. Ще можеш ли? Утре вече заедно. ОК?
– ОК, Силвия.
– Обичам те, Мир. Лека.
– Обичам те, Силвия. Пази се!
Екранът загасна. Познавах задочно Луиш, младият й колега, но никога нищо за Вика? Странно. Със Силвия споделяхме и живота, и смъртта. Разсънен пуснах епизод от „Космос“. Нийл ДеГрас Тайсън обясняваше с подробности как Амазонка захранва чрез водите си цъфтящите морски водорасли, или бели дробове на планетата ни. Научих и защо тоновете кислород от гората буквално бива изчерпван – за собствена консумация и при пожарите.После синхроничността между аз-а, умората и разума ми изключи услужливо светлината и аз потънах..
Следващите пет дни и нощи преминаха като пет часа.
На сутринта Силвия се извини от името на Луиш, чиито семейство още преживяваше трагедията и намекна, че ме очаква изненада като компенсация за тревогите ми. Когато се поинтересувах за онова с водата, чух част от легендата за Богинята майка. „Змията понякога връща човек от света на мъртвите, за да предаде духът му послание до живите.“ Беше ми на устата да питам за посланието носено от Вика, но с поведението си Силвия тотално ме обърка, отклонявайки идеята за бира и поръчвайки си водорасли с кълнове в ресторанта.
– Виле Вало? – с умномислиците си пречиствахме, или по-скоро настройвахме нивата в „голямата картина“.
– „H.I.M“. Била съм на техен концерт. Не помниш ли?
– Едно на нула. Твой ред е.
– Не искам бира, Мир. Вече не е моето.
– А месото, Силвия? Ти изяждаше една голяма, плюс половината моя пържола?!
– Никакви животински продукти.
– Откога?
– От първата седмица тук.
– Не ми каза…
– Не съм.
– Защо, слънце?
– Исках да е изненада.
– Паоло Канаваро?
– Май бях аз? Футболист е. Не знам отбора. Утре сме при реката. По-точно, реките. Ще видиш нещо специално. Спри с тия муцуни, плийз. Баба Мария е родена накъде тук. Чувствам се особено от първия ден. Сякаш винаги съм била в безкрайната гора на Риу Негру.
– Броим, което знаем, Силвия. Прадядо ти е от стар комистки род, от Балкана. Двамата с баба Мария се връщат в Европа и живеят в Париж, преди Калофер, където ги венчае ммм.., братовчед на Ботев?! – кимва. – А металите фини… 2002 година, Зимен дворец на спорта. Чакай сега, била си на колко?
– Бях, да – усмивката на Силвия е таен код за разбиране на Вселената, а наддумването с вещица е лакомство за ума и изпитание на смирението – Оскар Нимайер?
– Бразилски архитект. Доста възрастен. – свивам левия юмрук и лакътя, за да напомпя за точката.
– Равенство, Мир. Прибираме ли се?
– Да. Към хотела. Ходом-марш, войниче.
Наехме моторницата. Исках си каяка. Ученият отсече категорично: „Кофти прогноза. Налага се да сме спийдита.“ Насред широката като за езеро река лесно преминахме границата на мастилените води, които се промениха и добиха тъмнозелен цвят.
– Уауу! – не реката, времето разкриваше два от своите потоци..
Силвия го описа вместо мен:
– Една река и две съдби, Мир. Риу Негру и Амазонка вече пътуват заедно, но поотделно все още носят цвета си и дълго ще поддържат скоростта на специфичния си нрав. И забележи! Всяка пази обитателите си. Чак след осемнадесет километра водите им ще се слеят. Потопи ръка ей тук… Сега от тази страна…Усещаш, нали? Температурно също са различни.
Водата ме връща в парижкото бистро… Объркан съм. Държа топлата лява и студената дясна ръка на Силвия в минутата на споделяна на професионалната й авантюра. От стената зяпа Кандински. Тя ще ми поръча втората “Grey Goose” и още една „Jupiler” за себе си..
Дъждът бе приятел. Изчака ни. Акостирахме на острова и обърнахме лодката на пясъка – двигателят падаше. Дрехите и другите вещи скътахме в найлонова торба в раницата на най-любимия ми, практичен метеоролог… Но как валя! Santa Madre (4)!!! Бог доеше облаците забравил за ведрата и милостта си. Реката повдигната на пръсти поглъщаше лакомо тежките капки и представата ни за“ горе“ и „долу“ се ръководеше единствено от двата безстрашни топли жироскопа. Плувахме прави. Изплувахме в целувките си, с плътно прилепналите, неподвижни тела. В невъзможното един без друг. Водата- езичник всячески искаше да отмие страстта, но преди потопът да заяви реалността на апокалипсиса, дъждът се изцеди, вселената просветна и реката и разумът въздъхнаха като тишина. Чисто новите ни сенки приветстваха лъчите.
Силвия побърза да разрови раницата си и нещото важно бяха цигарите, Не бях виждал с векове синята кутия „Житан“.
– Пушиш.
– Попитай ме де.
– Ти и Луиш?
– Глупчо. Никой друг. Обичам теб, Мир.
Забила острите со гърди и върха на брадичката в мокрия пясък, Силвия си играеше с дима; изпаренията поглъщаха фигурките, капките пулсираха върху настръхналата й кожа и водата шептеше нещо неразбираемо. Опитах да запазя мига в снимки – безуспешно. До края на ваканцията ни забравих за камерата.
Събудих се рано. Вечерта летях за Европа. Малкото ми багаж бе оправен. Слязох сам. Силвия не закусваше. Целунах я в съня. В рая и масите бяха отрупани. Взех бутилка вода, чаша горещ шоколад с подправки и домашно печени бисквити. Момиче в смесица на азиатски с креолски черти предлагаше на гостите усмивката на цял един континент. Стана ми студено, вероятно от климатика и това пролича, защото Ева – Евелин на баджа – погледна въпросително. Нарисувах кълбото във въздуха, очертах родината й и мимът извади сърцето си и показа джунглата. Ева кимна съчувствено.
В стаята „португалският“ бъбреше по телефона. Влязох за душ. Силвия се вмъкна след мен.
– Къде ми бягаш, заеко? Не съм ти върнала целувката.
– Ти говореше и…
– Аз говорех и? Вече не желаеш моето секси тяло ли?
– Долу стана адски студено без теб.
– Къде долу? Я да видим… Мм, не усещам студ, войниче. Имаме поне час. Изненадата. Помниш ли? Но първо…
Наведох се с бързи крачки под перката, метнах раницата вътре и скочих след Силвия. Антониу ползваше почивен ден от куриерската фирма – знаех, че е заради мен. Милият човек ни разходи над зелените вълни на амазонско море, като на няколко пъти се спускахме, за да надзърнем по-добре в извивките на Богинята майка.
„Нито една птица не се издига прекалено високо със собствените си криле.“ (5)
Не бях разлиствал поезия с години..До къде ли щяхме да достигнем? Колко нависоко можехме да летим заедно? Обичах това остро лице. Косата й летеше с вятъра. Нейните мисли обаче бях другаде. Дали плуваха в короните? Или търсеха пролука за следващо предизвикателство? Вертолетът ме върна със своята спокойна тракаща мелодия.
Амазонската височинна кула-обсерватория пронизваше облаците. На слизане зърнах малката снимка. Разпознах я. Вляво от пилотското място Вика се плезеше в униформа си на скаут.
Луиш ни прегърна и целуна и двамата. Разведе ме. Силвия и Антонио се скриха. На върха седнахме, за да науча повече за парниковите газове и аерозолите, за облаците-лодки и за облаците-мечти, за дъждовете и много-много за животните и племената – децата на Амазония.
В него виждах нейните издължени крайници. Скулите на брат и сестра бяха изваяни от скулптора ползвал матрица и жив камък. В очите на Луиш живееха очите на Виктория. Вярно, по-светли. Повече небето. С по-малко от гората. И нищо от тъмнината на реката. Тъгата му бе по човешки чиста.
– Момчета, не съм ли като Мона Лиза!? – детето направи опит за циганско колело в тясното помещения. – Опала…, паднах. Къде са ми „10-те“? – Силвия бързо се изправи. – Представям ви геният на молива, кралят на въздухоплаването и най-нежното кацане, дон Антониу де Армстронг де Пикасо! Маестро, да се поклоним!
Камерата ми винаги търсеше лицето й – но в двойствената му природа?!.. Трудна работа. Сеньор Антониу бе успял. Двамата ръкопляскахме, а Луиш даже и свиреше с двата си пръста в уста
Не си падам по сбогуванията. Прегръдката. „Чао, чао“. Освен графиката получих и още един подарък. Малко преди летището бащата на Луиш и Вика измъкна кръст от джоба на ризата си, постави го в ръката ми и аз веднага усетих тежестта на дървения Исус в своята шепа.
За следващото ни рандеву бях с панталон, добре закопчан и обут. Старите ми планински маратонки сменяха сандалите в студените сезони.
– Каквото ти хрумне на три… Едно, две.. Триста двадесет и четири.
– Триста двадесет и пет. (6)
– Тая Бразилия бе…
– Ти пък още дремеш в Париж.
Пролетна Пиза ръми. Силвия се накланя в репродукция на „Момичето пред кулата“ и двете а-ха да паднат, но тя прави мост, якето й се надига нагоре и аз зървам хълмчето.
– Бременна си?! Ще те убия. Не, няма. Първо ще родиш, ще се мъчиш и после… Обичам те, откачалко!
– Обичам те, Мир.
Не мога да повярвам! Аз държа Ая! В Космоса съм. Аз съм Космоса. Слънцето е обич. Луната е обич. Звездите са обич. Всичко около Силвия, Ая и мен е обич! Непозната за мен жена разгръща ръце, аз протягам своите и й давам… нашата Ая!?! „Седнете“. Сядам. Като в училище съм. Докторът казва на ученика, че зеленият цвят на кръвта на приказното бебе се дължи на сулфемоглобинемия. „В хемоглобина й вероятно има включен серен атом, който предотвратява свързването на желязото с кислорода и щом липсва желязото, нямаме червен цвят на кръвта. Уверявам ви, ще проучим внимателно и вярвам, че всичко ще е наред.“ Със Силвия сме длъжни да вярваме на науката. Какво друго ни остава?
Страшното предстои. Ая отказва да се храни!? Не иска от кърмата на мама. Нито друго мляко. Н-И-Щ-О. Само вода. Не плаче. Дава ни бебешките си усмивки. Слънцето ме успокоява, че с Ая всичко е наред, че тя е нашата съвършена принцеса, че е нужно само да съм търпелив, че трябва да си вярваме. Лекарите правят изследванията си и затвърждават хипотезата за сулфемоглобинемия, но добавят така, между другото, че вътрешното пространство на бебето е по-свободно?! „Сърцето, черният дроб, белият дроб, бъбреците, далакът и всички други органи на бебето са с около 30% по-малки от нормалното. Смалени са от рядка (неизвестна!?) генетична аномалия, но вероятността да се уголемят процентно нараства с годините.“ Ая не яде и расте. Суровоядът Силвия незнайно защо и как изсветлява. Аз се тъпча за трима и дебелея, чета от „А до Я“ по темите не спя и откачам. Решението се появява. Било е винаги пред очите ми, но разумът е плашещ съветник. Само да вметна, че Силвия отново се оказа права.
Последната ни обща кула бе Първата сътворена от човешката ръка.
Светлината ме разбуди. Погледнах към прозореца. Някой бе раздалечил двете пердета и бе свързал близките два ъгъла във възел. Обърнах се, Силвия я нямаше. На мястото й – побутнах го, бе хладно – лежеше писмото. „За Мир/ От Силвия/ Чети в пет и в шест“, в нейния ситен, грозноват почерк от картичките за рождените дни, които пращахме на нашите приятели. Какви ги твореше слънцето в седем и половина?
Никога повече не я видях. Нито чух нещо от нея, или за нея. Разследване в Светите земи се проточи и аз естествено бях главен заподозрян, но изчезването й си остана пълна мистерия… В пет прочетох писмото. Плаках повече в шест. В седем главата на Исус ровичкаше варовика. Бях забравил. Силвия(7) ми припомни с написаното. Точно преди осемнадесет години, на тази дата, ние се свързахме с планината и гората…Вятърът подритваше кълбо клечки към последните къщи на Йерихон. Около мен нямаше нито едно дърво. Слънцето пропадна далече в пустинята. Знаех го. Разумът не приемаше, но сърцето ми туптеше самотно. На дъното на света пътищата ни със Силвия се разделяха.
(1) Това е шансът /фр./
(2) Здравей /порт./
(3) Благодаря /порт./
(4) Света Богородице /исп./
(5) стихове на Уилям Блейк (1757-1827), англ. поет, преводач Спас Николов
(6) 325 метра е височината на Амазонската кула-обсерватория, или само метър над Айфеловата кула- 324м.
(7) от „silva” /лат./ – гора