Тя беше на 38, но обичаше да казва, че е на 23. Сара харесваше рижавата си коса, която все повече приличаше на руса, но пък мразеше да я наричат блондинка. Беше по-скоро ниска, но това все повече ѝ харесваше. Беше чувала за себе си, че изглежда по-млада, но времето все повече оставяше своите следи върху лицето ѝ. Живееше в голям град до морето, откакто се помнеше, но така и не успя да го почувства близко. А с планината беше любов от пръв поглед.

Досега винаги беше ходила или с приятели, или със семейството си. Това лято за първи път реши да отиде сама. Щеше да е предизвикателство, но вярваше, че ще се справи. Избра да пътува с кола – още едно предизвикателство за толкова дълъг път, но го предпочете пред това да я заговарят непознати по влакове и автобуси. И в хижите щеше да ѝ се наложи да общува с непознати, но там беше различно – хората бяха различни, темите бяха различни…

Беше шест часът сутринта, раницата ѝ беше готова от предния ден. Прибра последните си неща, заключи вратата и се отправи към първото си самостоятелно планинско приключение. Беше заредила колата с хубава музика, имаше и шише с вода – друго не ѝ беше нужно. Познаваше пътя сравнително добре и беше решила, че ще се наслаждава на всяка минута от това дълго пътуване. Отдавна не беше оставала сама за повече от няколко часа, а така жадуваше за тишина и вглъбяване. Най-после щеше да си ги набави.

Пристигна в местността Попина лъка около 12:30 на обяд. Намери сенчесто място за колата си първото, което бързаше да направи, беше да слезе до водопада. Не обичаше морето, нито езера или язовири, но до течащата вода на някой водопад можеше да стои с часове. Е, в този ден не разполагаше с толкова, но направи няколко снимки, записа шума на водата и се отправи по пътеката за хижа Беговица. Знаеше, че пътят не е дълъг и това ѝ харесваше – нямаше нужда да бърза, щеше да се радва на всяко камъче и борче, а не както, когато е с децата, които постоянно ѝ подвикват: „Хайде! Какво толкова гледаш пак?“

Отне ѝ четири часа да стигне до хижата, но по пътя имаше толкова сърцати камъни – така наричаше Сара камъните с форма на сърце, че не можеше да не снима всеки един. А имаше и горски ягодки за похапване. Пеперуди, тревички, слънчеви лъчи, които причудливо си прокарваха път между клоните…

Сара на харесваше хижа Беговица, но беше добра отправна точка и затова се примири, че оттам ще започне нейното скитане. Взе си един чай и седна на масата отвън. Изведнъж до нея се настани възрастен мъж, който дори не попита дали може да седне там. На Сара видимо ѝ стана неприятно и веднага включи характерните за големия град съпротиви: „Кой е този? Какво иска? Не можа ли да седне другаде?“

  • Добър ден! – поздрави пръв възрастният мъж.
  • Добър ден! – отвърна леко враждебно и с нежелание Сара.

Възрастният мъж започна да се оглежда, сякаш търсеше нещо или някого.

  • Сама ли си? – попита той.
  • Да. – кратко отговори Сара, а раздразнението ѝ растеше.
  • Как така си тръгнала сама? Не те ли е страх? А къде отиваш?

Сара се чудеше на кой от въпросите да отговори. Не се задаваше повече от един въпрос, това всеки го знаеше! Пое си дълбоко дъх и каза:

  • Харесва ми да съм сама. Ще качвам Каменица.
  • Каменица… Качвал съм я няколко пъти, но тогава бях млад. Вече съм на 78, краката не ме държат, но планината е тук – и той посочва сърцето си – и не мога да си тръгна. Каменица е суров, но красив връх.

Умисля се и замълчава. Върнал се е в спомените си, а Сара не знае какво да каже.

  • Как се казваш? – пита я изведнъж той.
  • Сара.
  • Библейско име, много хубаво. Аз съм дядо Апостол – представя се той и подава сухата си, кокалеста ръка. Сара отвръща на поздрава му, поемайки ръката му в своята, и сякаш вижда живота му: когато е бил млад, колко е бил силен, как е изкачвал върхове, вижда усмивката му, която и сега се прокрадва по лицето му, просто вече е някак изморена и изживяна.

Успял да разтопи леда около студеното сърце на Сара, дядо Апостол дълго ѝ говори за комунизма, за „едно време“, разказва ѝ дори за негов приятел пастир, когото щял да посети утре. Времето с дядо Апостол се оказва интересно и минава неусетно. Сара си ляга доволна, че в планината човек наистина среща различни хора и всяко запознанство си струва.

В 7:30 Сара вече е готова. Навън още е хладно, но слънцето скоро ще се издигне и що стопли. Росата блести по тревичките и Сара жадно попива тези гледки, които липсват в големия град. Или може би просто не ги забелязва? Минава да си напълни вода от чешмата пред хижата и кого вижда там: дядо Апостол. Усеща как раздразнението отново се появява и първата ѝ мисъл е: „Дано не е в моята посока, само ще ме бави.“

  • О, добро утро, Сара! – поздравява я ведро дядо Апостол. – Рано се отправяш на път. Браво, така трябва в планината.
  • Добро утро… Да, така е… – смотолевя Сара.
  • Вчера каза, че ще качваш Каменица. Тежък връх. Дано не си се отказала.
  • Не съм.
  • Браво, браво. Да тръгваме тогава. Ще повървим заедно, ако нямаш нищо против.
  • Нямам… – едва успява да скрие недоволството си Сара. Беше дошла в планината, за да се усамоти, да остане с мислите си, да чуе тишината… Едно е да си поговориш с някого в хижата, съвсем различно е да тръгне с теб на преход! Но вече беше късно за каквито и да е промени и Сара тръгна примирено.

Не бяха минали и десет минути, когато ги застигна едно куче. Сара го беше видяла предната вечер на хижата. Опита се да го изгони и да го накара да се върне, но така и не успя. Тя просто нямаше лош или строг тон, който да успее да направи това. След близо десет неуспешни опита тя се отказа и реши, че ако му омръзне, самó ще се върне.

Дядо Апостол вървеше напред, сякаш беше на разходка в парка. Вярно, че Сара спираше да снима и да си говори с кучето, но едва успяваше да следва темпото му. „Май аз бавя него“ – с неохота си помисли тя.

По едно време спряха и тя едва тогава забеляза, че дядо Апостол беше с обикновени гумени галоши, раницата му сигурно беше на повече от 40 години и беше закопчана с безопасна игла, а в ръката си носеше пластмасова кофичка. И въпреки това вървеше в пъти по-бързо от нея. Засрами се, но бързо пропъди тази мисъл и вместо това го попита:

  • За какво ти е кофата?
  • За билки, за плодове, за каквото намеря. А може и празна да я върна. В планината никога не знаеш. Почина ли си? Ще продължаваме ли? – попита я без никакъв укор или насмешка в гласа той.
  • Да, да. – едва чуто отвърна тя.

Бего – така Сара беше кръстила кучето, на името на хижата – ги следваше, още не се беше отказал. Стигнаха до широко място с малко дървено мостче. Дядо Апостол спря и каза:

  • Оттук продължаваш сама. Аз Каменица на тея години не мога да я кача. Но някой ден се надявам да ми разкажеш какво си видяла отгоре. А сега тръгваш оттук – и той посочи една почти невидима пътека – качваш се право нагоре, ще излезеш на билото. Оттам първо ще качиш Зъбът. След това е Яловарника. Все красиви върхове. И после е Каменица. Дано ти стигнат силите, че тежък маршрут си си избрала. Хайде, със здраве.

Сара остана сама, загледана в бързо отдалечаващия се старец. Усети съжаление, че не бе поговорила по-дълго с този човек, който сега ѝ се струваше повече интересен, отколкото досаден. Запита се защо трябва да е такъв социопат и да не допуска вълнуващи неща в живота си, когато Бего кратко излая и с това ѝ напомни, че трябва да продължи.

Тръгна по пътя, както ѝ беше обяснил дядо Апостол, а Бего вървеше с нея. Изкачването на Зъбът се оказа по-трудно, отколкото си беше представяла, но толкова дълго беше мечтала за този връх. Поглеждайки отгоре обаче, и виждайки откъде трябва да мине за Яловарника, Сара усети, че започва да се съмнява във възможностите си. Не ѝ се беше случвало досега. Обикновено добре преценяваше всичко, дори понякога се подценяваше, а сега щеше да се окаже, че се е надценила.

  • Какво направих, Бего? Къде се озовах?

Кучето размаха опашка и излая два пъти. Сара се усмихна и този „разговор“ ѝ подейства малко окуражаващо. Сложи раницата и продължи. По пътя срещна трима мъже, които слизаха от Яловарника, и които останаха безкрайно учудени какво е намислила Сара, че и сама, но ѝ пожелаха успех и продължиха.

Яловарника – другият жадуван от Сара връх. Беше толкова изморена, а беше изминала най-много половината път. Бего кипеше от енергия, не показваше никакви признаци на умора и сякаш беше готов да измине поне още толкова път. Дори не успя да се зарадва, когато най-после хвърли раницата си на Яловарника. Бего обикаляше радостно около нея – той поне беше доволен от себе си.

Сара усещаше как съмненията в собствените ѝ сили ставаха все по-големи. Но връщане назад нямаше. Направи няколко бързи снимки и пое към първенеца в личната си класация. Теренът беше труден, времето напредваше.

По едно време Сара изгуби пътеката. И други хора нямаше. Тогава чу Бего да лае отнякъде. И какво се оказа: беше открил пътека. Вярно, тя слизаше доста под върха и първоначално Сара помисли, че така ще се отклони още повече, но имаше ли избор? Тръгна след кучето и не след дълго се оказа точно където трябва. Още малко, още една крачка… И още една… Заветната Каменица! Синаница я наричаха принцесата на Пирин, за Сара Каменица беше кралицата. Беше горе! Беше успяла! Странно, радостта ѝ не продължи повече от няколко секунди, защото Каменица беше желаната цел, но не и крайната. Трябваше да стигне до заслон Тевно езеро преди да се стъмни. Силите вече я напускаха, но тя грабна раницата и продължи. Оставаше ѝ да мине през Малка Каменица и да се спусне по улея към заслона. Звучеше като нещо, което няма да отнеме много време, все пак повечето беше минало.

Бего вървеше с нея. Едва сега Сара се зарадва, че той не я беше послушал и не се беше върнал. Пътят между двете Каменици не беше лек, а и Сара вече беше много изморена. Ето че стигна до мястото, за което само беше чела – стръмно слизане по верига, което беше непреодолимо за Бего. Сара усети как ѝ се свива сърцето, но трябваше да продължи. Започна бавно да слиза по веригата, а горе Бего силно скимтеше, търсейки как да слезе и той. Сара не искаше да го оставя, но нямаше как и да го вземе. Дълго, след като слезе, го чуваше да скимти. Страхуваше се да не е паднал и да се е заклещил между камъните, но вярваше, че той има добри инстинкти.

Сара вече се движеше на автопилот. Слънцето слизаше все по-ниско. Тя усети паниката, но си каза: „Не се поддавай на страха! Той е най-лошият съветник.“

Бего вече не се чуваше. Какво ли беше станало с него? После щеше да мисли, сега трябваше да намери единствения улей, по който беше възможно да се слезе.

Застана на ръба и погледна надолу. Беше невъзможно! Беше отвесно! Кой изобщо беше решил, че оттук може да се слезе? Кой беше нарекъл това „пътека“? Паниката отново се появи, пулсът на Сара се учести. Стъмваше се. Просто трябваше да тръгне бавно надолу. Все някой е минал оттук, значи и тя може. Това си повтаряше Сара, докато бавно, крачка след крачка, слизаше надолу. Краката ѝ трепереха, но нямаше време да почива.

Отне ѝ около 40 минути да слезе. Нямаше представа дали това беше бързо или твърд бавно, не я и интересуваше, беше на равното! Беше сумрак, но виждаше светлините на заслона. Дишането ѝ започна да се успокоява. Краката ѝ все още трепереха. Спря за миг, обърна се назад – величествените Каменици стояха там горди и непоклатими. Нямаха представа какво беше изживяла Сара там горе, излъчваха единствено сила и спокойствие. И точно в този момент, точно между двете Каменици, изплува супер луната – огромна, червена, нереална. Можеше ли да има по-красив и по-удовлетворяващ завършек този дълъг и тежък ден? Не. Сара се усмихна вътрешно и продължи към заслона.