Хижа Бяла

Градът остана далеч в мислите ми. Сивата безкрайна кал от човешки отношения, терзания, борби ми се стори безцелно пътешествие. Следвам пътеката през зимната гора някак замаяно, но систематично. Тъмно е, по челник съм, едва усещам пръстите на краката си от студ. Не бързам, просто вървя. Снежинките танцуват, но не се впечатлявам от тяхната игра. Единственият шум, който напомня за моето съществуване е хрупкането на снега. 

Преди години мястото, към което сега ходя, ми се струваше далечно и злокобно. Хижа Бяла не е като останалите хижи, в които съм пребивавал. За нея се знае и много, и малко. Зад каменните й стени се носят историите на изгубените тялом и духом хора. Мнозина идваха и си отиваха – едни буквално, други преносно. Пред топлината на камината обаче всички са равни – обезсърчените романтици, блудниците, търсачите на пикантни отношения и истории, богати, бедни и обеднели. 

Виждам вече моя пристан за нощта. Черните стволове на дърветата отстъпиха място на белоснежна полянка, огряна от мръсно жълтата светлина, идваща от старите лампи на хижа Бяла. Отварям тежката врата, пристъпвам вътре и се запътвам да се настаня. Хижарят, мургав брадясал стар алкохолик, гледа през мен, докато записва нещо в книжлето си от рециклирана хартия. В стаичката му цари уютен хаос, предизвикан от стари топографски карти, няколко чифта ски, щеки, котки, снегоходки и други планинарски пособия от миналия век. Взимам от рафта едни изтънели чаршафи, нашарени от весели рисунки с морски сюжет. Помирисвам ги. Учуден съм, мирише на модерен перилен препарат. Качвам се нагоре в спалното помещение да си оставя нещата, горе гледам всички легла са заети. Гладен съм, после ще търся къде да спя, хвърлям си раницата в ъгъла и се оправям за вечеря. 

Слизам към шумната столова, ухае на сладки и солени приказки. Кухнята предлага традиционните боб, кюфтета, кебапчета, пържени картофки със сирене и ракия. Взимам си две големи и сядам. Оглеждам физиономиите около себе си, при което засичаме погледи с някои от тях. Един мъж на средна възраст явно разпозна в мен добър събеседник. Взе си чинията с ядене и ракията, пристъпи към мен и ме попита дали може да седне срещу мен. Кимнах положително. Беше облечен изцяло в модерни планинарски дрехи с крещящи цветове. Личи си, че е опитен планинар, най-вероятно ходещ по екстремни маршрути във всички сезони на годината. Не знам защо си въобрази, че искам да бъда слушател на героизмите му.

Отхапа няколко залъка от питката, отпи две глътки ракия, при което сгърчи лицето си. Погледна замаяно към прозореца, а след това с най-сериозен тон се обърна към мен.

– Абе пич, ходи да гониш мацки в града, тука идват само някакви нещастници. Кой те подлъга?

– Мерси, братле, не съм дошъл с такава цел, знам къде се намирам и за какво съм дошъл, не е нужно да ми даваш съвети. – отговорих му рязко.

– Виждаш ли го, например, онзи мазния тип с жълтия полар там в ъгъла? Утре ще ходи да се хвърля от един връх Шейтан кая в района. Неприятна история, досега ми разправяше, че го е закъсал финансово и семейството му е тотално прецакано. Нещо си сбъркал мястото, ходи по-добре в някой курорт. Тука идват само ей такива като него още от едно време. Идват, за да съберат смелост да направят последната крачка. Не знам дали забеляза, но хижарят дядо Стоян има едно овехтяло книжле, в което си записва всички, които минават през хижата. Срещу всяко едно от имената е записана дата на настаняване и на напускане. За повечето от тях, датата на напускането е била окончателната. Все пак има такива, които се разколебават. Ама ти казвам, гадни истории се носят, само ще ти стане кофти, а така като те гледам на тая възраст какви проблеми имаш, само кефове. 

– Всички идваме от големия град, където гадни истории има бол. Дошъл е човекът да си почине на природа. Просто тая хижа е нарочена. Хората като се сближат пред камината натясно започват да си разкриват човешките драми и падат маските. Така като го гледам, съмнява ме, че ще се гътне, нещо сте си казали на по ракия и ти си го възприел много сериозно.

– Утре ще ти покажа Шейтан кая, стига да нямаш страх от височини, там е отвесна пропаст и може да ти се замае свят само като застанеш на ръба. Още от едно време турците са си харесали мястото да хвърлят оттам българите, отказващи да се помохамеданчат. После комунистите го избраха да ликвидират част от интелектуалния елит на околните градове. Тая хижа е правена от сегашния й стопанин дядо Стоян, който е син на една от жертвите в процеса. Построил я е с цел да заличи миналото и да промени облика на цялата местност. 

– И успя ли? – попитах го.

Нервен тик премина през лицето на моя събеседник. Посегна към чашата с ракия, отпи няколко глътки и продължи.

– Миналото не може да бъде заличено, то живее в сегашното, неосъзнато, преливащо се от една форма в друга. Утре ще ти разправям повече, айде да лягаме. 9:00 се чакаме пак на тая маса за закуска, после ще те водя на тоя връх.

Моят подпийнал събеседник стана и си тръгна толкова рязко, колкото беше дошъл до мен да си говорим. 

Излизам навънка малко да си проветря мислите. Отдалечавам се на около петдесетина крачки от хижата да я огледам пак. Времето се беше пооправило, облаците се бяха разкъсали и виждам красивото звездно небе. Лунната светлина оформя силуета на планината и може да се различат нейните надиплени форми. Имам чувството, че мога да различа Шейтан кая в далечината. 

На закуска си взимам пържени мекици със сирене и сладко от боровинки, докато чакам моя събеседник. Минават 15 минути след уречения час, след това 30. Решавам да не го чакам, явно се е отказал. Обличам си зимните дрехи и отивам да си взема едни снегоходки от хижаря. Почуквам и открехвам врата, но него го няма. Взимам снегоходките, няма да има против, надявам се. 

Нахлузвам снегоходките и тръгвам през снега по пресни стъпки, които най-вероятно са насочени към Шейтан кая. По пътя бързо успявам да настигна автора на пъртината, едно момиче, което също се е запътила натам. Понеже върви без снегоходки, предлагам моите. Снегът е дебел и пухкав. Въпреки че съм без снегоходките, се усещам лек върху него и не затъвам толкова много. По пътя нямаме възможност да си говорим, понеже наклонът е значителен и повечето време сме концентрирани върху дишането си. 

Достигайки върха, предлагам чай на моята спътница и решаваме да направим по-дълга почивка тука. Отне ни известно време да намерим местенце, което хем да е на завет, хем да не е прекалено близо до ръба, понеже момичето имаше страх от височини и й се замайваше свят, когато е близко до пропасти.

– Откъде чак такъв страх от високото, не обичаш ли да пътуваш със самолет. – реших да я позакачам малко на тая тема.

– Обичам да пътувам, но мразя самото пътуване. – отвърна тя с усмивка.

Смеем се.

– Ти в хижата ли си настанен, вчера имам чувството, че не те видях в общото помещение? – попита ме тя.

– Да, там съм. Имах разговор с един странен турист, разказваше ми за местността.

– Каква е твоята причина да си дошъл насам?

– Исках да се запозная с хора като теб. – смея се. Тя въздъхна и се загледа в далечината. Продължавам да я разпитвам. – А ти защо си дошла?

– И аз дойдох да търся хора като теб. – отвърна тя шеговито. – Но главно дойдох да търся себе си в миналото, когато бях свободна, необременена, търсеща любовта и приключенията. Но тия моменти приключиха, сега нещата ми са уредени, ясни, вкарани в релси. Често изпитвам моменти на безнадеждност от този комфорт.

– Не си ли щастлива със сегашния си живот? При мен е тотален хаос и неяснота, направо ти завиждам. По-добре ли е да живееш всеки ден в стрес от неизвестното?

– Едва когато мине даден период, започваш да оценяваш колко хубав е бил всъщност. Неясната посока дава сладката тръпка на неочакваното. Имаш елемента на изненадата. Това те държи жив, готов, в очакване, с бодър дух за утрешния ден. Имаш своите мечти. Те първа очакваш най-доброто. При мен вече мина.

Помълчахме, загледани в безкрайните хоризонти от върхове пред нас. И двамата знаем, че настоящето се разминава в сегашния ни момент, аз търся бъдещето, тя миналото. Тръгваме наобратно с натежали от емоции сърца. 

– Да ти призная честно. – проговори тя. – Иска ми се да не бях идвала тук. Знаех си, че ще си предизвикам само болка, като извикам миналото. Това е като да вадиш от шкафа старите си снимки, хем ти става топло и хубаво, хем много боли.

Мълча. Отново съм хаос и буря от трепети. Вървим наобратно към хижа Бяла по стъпките, които бяхме направили сутринта. Сега като вървим назад дори не мога да преценя момента, в който я настигнах, изглежда като че да сме тръгнали заедно от хижата в един и същи момент. Зимното слънце е мързеливо, не иска да се издигне нависоко, затова полянката и хижата нямат честта да бъдат огрени от неговата топлина по това време на годината. 

Сядаме с моята спътница край камината на по билков чай. Насред туристите, които са край нас, разпознавам онзи с жълтия полар, който уж щеше да се хвърля от скалата. С поглед претърсих физиономиите на останалите гости на хижа Бяла, но не намерих събеседника от вчера. 

– Подобни моменти опъват невидимата нишка на миналото, не мислиш ли? – Попита ме тя. – Не изниква ли у теб чувството, че си спомняш всички запомнящи се беседи край камина с чаша чай в ръка. 

– Ако трябва да съм честен, не мисля, че помня подобни преживявания и не схващам точно за какво говориш. – опонирах й.

– Как бе. Аз и други примери се сещам. Например, първата стъпка, която правиш на плажа в началото на лятото. Моментът, в който ходилото ти докосне меките топли пясъци. Пред теб минават като на лента същите тези спомени от детството ти до настоящето, в които правиш тази крачка. За един много кратък отрязък от време имаш чувството, че целият ти живот може да се обобщи в един миг.

Смея се.

– Какво се смееш? Ами онзи тържествен момент, в който самолетът излита? Нали обичаш да пътуваш? Пистата, гласът на пилота, не е ли винаги едно и също? Онзи миг на излитането, той е проекция на всички онези минали моменти, в които си излитал със самолет. 

– Сигурна ли си, че не си си сложила нещо по-силно в чая. – подхилквам се аз. 

– Лека нощ. Мисля да си лягам. – Тросна се тя и тръгна нагоре към спалнята леко разстроена. 

– Лека нощ, утре ще говорим пак на тия теми.

Отивам в стаичката на хижаря да оставя снегоходките, а него пак го няма. Понеже утре мисля рано да си тръгна от хижата, отворих книжлето да запиша дата и час, в които ще освободя леглото. Отварям го и започвам да търся името си. Търся, но не успявам да го намеря. Накрая установявам, че изобщо не съм записан.

***

Излизам навънка. Стъпките ни от по-рано все още си личат. Снегът пази споменът на нашата разходка.

Студено ми е.

Бях просто поредният повикан гост на хижа Бяла. 

Един припомнен спомен.

Първата й целувка беше с мен.

Вече мога да си ходя.