Когато научи, че е неизлечимо болен, Николай се срина. Не каза на никого, още по-малко на семейството. Имаше печеливш бизнес с недвижими имоти. От излишъка инвестира в ново строителство и така забогатя достатъчно.
И сега сякаш всичко се срути… По-добре би било докторът да го застреля, вместо да му казва истината. Отчая се. Изпрати жена си и дъщеричката за уикенда на СПА хотел, себе си оправда с важна сделка, за да не ги тревожи от сега. После се затвори в стаята си. Преосмисли целия си живот и реши. На сутринта приготви завещанието си, написа прощално писмо и тръгна към Родопите. В ума му се загнезди недостойната мисъл как по-героично да си отиде от живота.
Спря извън селото и остави автомобила си, счупи телефона и тръгна решително само с дрехите на гърба си, без вода и храна. Късно следобед, недоспал и пребит от ходенето през пресечения терен, стигна върха. Предварително бе проучил мястото, свещено от дълбока древност, районът – безлюден. До стръмния връх, върху който стоеше Николай, нямаше път и никой не се качваше тук. В името на замисъла смело застана на скалния ръб. Под него зееше пропаст, като бездна към отвъдното, ниско долу се виждаше селото. Оставаше му да набере още малко смелост, да скочи и всичко да свърши. Поне в собствените си очи да умре като герой, преодолял веднъж завинаги страха си от високо. Ще извърши ритуално харакири, или май беше сепуку, все едно… Според древен обичай.
От тук някога траките хвърляли хора в жертва на отдавна мъртви богове, за които днес знаеха само в музеите и от митовете. Той щеше сам да се принесе в жертва, не на боговете, а заради бъдещето на семейството си. Да им спести мъката по бавното му угасване. Като изчезне безследно ще ги остави да живеят с мисълта, че отнякъде бди над тях.
Не бе религиозен, но болестта го накара да се замисли… Вероятно имаше нещо, наричано от древните Бог, макар самият той да беше дете на своето атеистично време. Самоубийството, казваха, било смъртен грях. Всъщност така смятаха страхливите и религиозните, не и траките и японците. Решил си да умреш, какво по-смъртно? Вътре в себе си все пак се надяваше. Частица от душата му вярваше с вярата на обезверения, че скоро някак си всичко ще се промени към добро. Дори в отвъдното. Затова избра свещения връх. Траките практикували ритуалното самоубийство, а те са знаели какво правят.
И така сега стоеше и чакаше. Не знаеше какво, но имаше цялото време на света, предвид, че скоро животът му ще свърши. Ала за пръв път се почувства нерешителен.
Времето се намръщи, задуха вятър, закапа дъжд, мирисът достигна до ноздрите му и ги разшири. Вдиша жадно кремъчния мирис на мокър камък. Тогава падна мълния…
Със силния гръм изригна и страхът на Николай от високото, осъзнал внезапно, че е пред пропаст. Уплаши се за живота си, да не го улучи Господ с небесния огън, или да не падне. А уж бе решил да се самоубива!… Ужасен се дръпна от ръба, от страха получи световъртеж, а порив на вятъра услужливо го блъсна в гърба. Крясъкът при падането му от скалата прозвуча гротескно, неговата „лебедова песен“, а би искал да е боен вик на орел. Летеше с разперени ръце към своята „грота“, думата на италиански за пещера, символично – към своя гроб. После изгуби съзнание.
Свести се. Забит в шума и клони. Дъждът плющеше около него. Водната пелена за миг се отдръпна и през трепкащите от капките листа видя издигащата се до възбог скала, забулена в мъгла. „Боже Господи – каза несъзнателно, – жив съм! Това е чудо! Или съм умрял? Не! Трябваше уж след смъртта да ми е по-хубаво…“
Помръдна. Болка го преряза, цялото му тяло гореше. Размърда невредимите си крайници, но главата му сякаш щеше да се пръсне от болка, зъзнеше под дъжда, беше и гладен. Отвори уста към капките, поне вода да пие… Тогава се ядоса на себе си. Какво щеше да докаже, и на кого, като пожела смъртта си? Осъзна грешката, която допусна в миг на слабост. Имало ли е някога гаранция, че животът му ще бъде лек и безметежен?
Първите дни преминаха като в ад. На третия се раздвижи и се видя в оградена с отвесни скали долинка. С мъчително пълзене я обходи за два часа, зашеметен от откритието, че е сам, но откри извор, детелина и гъби. Много повече от нищо.
Щом оцеля, жаждата за живот внезапно се събуди у него. Адската седмица отмина, тялото му привикна към студа и пека, имаше вода, въпреки оскъдната храна. Изгуби представа за времето, в кръга небе над себе си търсеше заблуден турист или алпинист. Планината пустееше, заради трудния достъп никой не посещаваше дивото място. Само ехото подигравателно отговаряше на виковете му за помощ. Отново се отчая. Тук вече наистина ще се мре, каза си. Но ако устиска три месеца, болестта би следвало да го довърши. Спря да крещи и полека свикна с тишината. Винаги го е било страх от скали и високо и дори сам се чудеше на глупавата си смелост да стъпи на ръба от който падна. И какво сега, щеше ли да облекчи живота на семейството си като умре? А майка му? Как ще се почувства, щом разбере каква е била кончината му? Не! Не трябва да умира. Трябваше да опита, не да умре достойно, според погрешното си решение, а да изживее достойно времето отпуснато му от самото провидение. Засрами се от постъпката си. Къде му е бил ума, че да реши да изостави близките си и страхливо да опитва да избяга от отговорността на живота?
Но ако искаше да живее, трябваше първо да се изкатери горе. Пробва, разтрепери се от страх да не падне, да се осакати или убие. След това реши, че и това е глупав страх. Дори да се върнеше сред хората, неговият лекар ясно бе заявил, че не му остава много живот. Усети се раздвоен в избора си. От друга страна кой, по дяволите, беше докторът, че да решава кога ще умре? Ето, Някой отгоре отказа да го прати в царството на Хадес!
От дете растеше като бунтар. Заинати се и реши, че страхът от върха на скалите е един, друг е в подножието им. Единственият начин изглеждаше да изкатери отвесите, а после… После какво? Да се хвърля и да умре достойно като древните траки, или като японски самурай? Ама че тъпа мисъл! Умът му си правеше шеги с него. Играеше налудничавата игра в миговете му на слабост. Трябва достойно да изживее колкото му остава.
Създал бе бизнес империя, та на едни скали ли щеше да се даде…
Вместо да вика Неволята, почна с лесното, търсеше хватки и от два-три метра височина гледаше надолу, за да свикне. Сливаше духа си с камъка, със самата планина. Постепенно един ден се изкачи до средата на скалата, над нивото на гората и видя нейде далече планински склон. Там, където бе най-стръмно, наистина откри пещера. На единственото възможно място да се покачиш и да погледнеш над долинката към простора. Правили го бяха и преди него.
В пещерата откри монашеско жилище, явно на отшелник от близкия Бачковски манастир. Ориентира се в посоките по избелелия олющен стенопис на източната стена, когато в нишата за древно кандило видя стара икона на „Света Богородица“.
И иначе нерелигиозният Николай неволно падна пред нея на колене. Беше сам със себе си, Богородица го гледаше скръбно и от погледа ѝ той заплака горчиво. В нейните очи виждаше онези на своята майка, която често забравяше да посети. Дали болестта не беше наказание за забравата на мястото от което пое към столицата и успеха? Децата не биваше да забравят родителите си, нито предците си. Дали душите на пожертвалите се тук траки не бяха решили да го спасят и да му дадат втори шанс?…
Плака като дете, дълго, за всичко в живота си, а не бе плакал от малък. Сега изглеждаше различно. Сълзите постепенно отмиваха ръждата от душата му. Олекна му.
Когато се извърна да слиза, покой обзе ума му, душата му сякаш политна. В подножието на скалата осъзна, страхът изглеждаше като по чудо изчезнал. Мина му мисъл дали изобщо да изкачва скалата и да се връща в цивилизацията… Хареса му тук. Дивият живот закали тялото му. Сля се с планината и изгуби представа за времето, за него то спря някъде назад, в стария живот. Не се сещаше и за болестта. Всяка мисъл за изтеклото като пясък между пръстите време изскочи от главата му. Единствено го обземаше тъга за семейството, за майка му, но знаеше, че със самосъжаление нищо няма да постигне. Всъщност колко ли дълго бе стоял тук? Реши, че вече няма да бърза за нищо. Припреният човек е бомба със закъснител, която никой не знае кога ще гръмне.
Първоначално, когато падна и се озова долу, реши да изяде отровните гъби, които откри. Хапна, но се уплаши смъртта му да не е много болезнена и се отказа. Може би бе за предпочитане да умре от глад? През нощта го втресе, повърна жлъч, до обяд слабостта му изчезна и неочаквано се почувства здрав и силен. Захапа здраво крехката надежда.
Печеше се на слънце, ядеше треви, къпеше се в извора. Отслабна, нали не беше ял ч о в е ш к а храна, а само билки. И една папрат, растяща по скалните цепнатини. Долинката, откри, че наистина някога е била обитавана, вероятно от доста отшелници избягали от суетата на света. Щом те са живели и оцелели, защо той да не може? Но как – за Бога! – бяха слизали тук и защо им е трябвало? Те бяха търсили спасение за душите си и сигурно са го открили. А той?… Глупаво реши да прахосва дара на живота си, сякаш така или иначе нямаше някога да умре. Изведнъж осъзна нещо, което го зашемети. Никъде не откри гробове. Никой не беше оставил костите си на това място. И той нямаше… Те бяха слизали и се възкачвали. Той беше паднал, трябваше да се изправи.
Надмогваше страха си ден след ден, седмици наред. Правеше дихателни упражнения, медитираше. Изкачваше скалата постоянно, сля се с нея, изучи всички издатини и ръбове, тялото му заякна, въпреки малкото и оскъдна храна. Но вероятно качеството ѝ се отрази благотворно на организма му, спокойствието и приемането на факта, че за никъде не бърза. Дали все още го чакаха там някъде?… Решил беше наивно да умре тук, а животът си направи с него шега и го застави да оцелее… Не смъртта, а животът!
За да живее, страхът му трябва да умре! Или да го остави в подножието на скалите.
Така един слънчев ден се озова извън долинката.
Белобрад старец пасеше невидимо стадо, чуваха се само звънците му. Развълнуван Николай приседна да си поговорят и го попита за израслата в цепнатината папрат, която дълго бе употребявал за храна. Овчарят я нарече „страшниче“, нейна отвара се пиела против страх.
Сбогува се с дядото. И с миналото си. Благодарение на страха си откри Твореца, но не в небето над стръмните скали. А в планината, във всяко камъче, дърво и билка, в течащата вода, навсякъде откриваше невидимото Му присъствие. Скоро откри и автомобила си…
Когато посети своя доктор, а прегледът установи, че от болестта нищо не е останало, Николай задоволи любопитството на медика.
– Жив съм поради страха си от високо – каза, и се усмихна.