Човек живее толкова, колкото му позволява страхът!
Виктор имаше много страхове, които методично се зае да отстранява от пътя си. Така преодоля онзи към кучетата. После и към услугите на стоматолога, към които му се налагаше да прибягва при нужда. Но винаги се беше учудвал на хората, които обичат планината, защото се боеше от високото, а повечето му приятели бяха планинари. Не ходеше и по причина сто и двадесетте си килограма. Според членовете на дружеството, негови приятели: „Човек и добре да живее – един ден става турист!“. Така и той неусетно се приобщи към тази весела и откачена компания. Първо с леки излети, постепенно увеличи натоварванията по трудност. Хареса му дотолкова гъделичкащата игра със страха, който сметна за преодолян, че си купи скъпи обувки и оборудване за зимни преходи. Обичаше дългите преходи. Създаваха му усещането, че не си е пропилял времето напразно. Активно практикува около две години из високата планина и изведнъж реши, че е по-добър от другите. Те бяха прекалено предпазливи, обмисляха твърде много, сякаш криеха страха си. Докато Виктор предвид името му на победител, вече бе разчупил оковите му. Затова настоя да го включат в групата за Триглав – първенец на словенските Юлийски Алпи. Обясниха му, че още не е за него, не ги чу. Все пак, каза си, върхът не е кой знае какво, сякаш изкачва Бански суходол в Пирин…
Когато спряха на паркинга пред Аладжев дом, еуфорията го обзе. Подминаха хижата и щом пресякоха сухата към момента река, от двете им страни се извисиха сиви отвесни скали. Гледка магнетична и твърде различна. Алпите, като млада планина в сравнение с родните, чертаеше отвеси с наклони над шестдесет градуса и нямаше познатите ни сипеи, свидетелство за труда на стихиите във времето.
Пътеката пролази между дърветата, излезе от тях, мина между клека и… свърши. Продължиха по така наречените „виа ферата“ – железните пътища. Често с вид на стоманено въже през метални клинове, забити в скалите. На места имаше и железни пръчки за стъпване, стърчащи от камъка. Естеството на пътеката наложи да сложат катерачни седалки, осигурителни въжета и каски. Всички в групата бяха слаби и с вид на отшелници след дълъг пост. Единствено Виктор се задъхваше на опашката под тежката си раница и в един момент се видя сам в пустата планина. Зад всяка издатина на скалата си мислеше, че ще настигне хората пред себе си. Те обаче някак мистериозно липсваха. Бавно и постепенно страхът от пустошта се завърна и пропълзя в душата му. Дъхът му секна от осъзнаването, че е изоставен в това диво място с шеметни пропасти, скални стени и улеи в които и дива котка би се затруднила да пропълзи нагоре. Сърцето му заби припряно, гореща пот го обля. Ръцете му се потяха като в турска баня. Идеше му да изкрещи и да чуе гласовете на хората от групата, да се успокои. Спираше го единствено срамът. Уж бе преодолял страха си от високото, не изпитваше вече световъртеж, но да се окаже сам в непозната планина с толкова необичаен вид изглеждаше ужасяващо.
Извади радиостанцията и припряно поиска да го изчакат. Добре че поне имаше обхват, въпреки начупения релеф. Водачът се обади, че е наблизо и Виктор усети как го залива вълна от облекчение. Духът му се ободри и закрачи по козята пътека с нови сили. Сега като се замислеше, изкачването се различаваше от подобните в България. Примерно от хижа Вихрен до върха е километър в отвес. Тук, от Аладжев дом на хиляда метра надморска височина до Триглавски дом имаше километър и половина денивелация. После още към триста и петдесет метра до върха. Но най-сериозното изпитание се оказа внезапно появилия се страх. Неговите хора бяха някъде напред, но за да ги настигне трябваше да положи неимоверно усилие на волята. Усети отново, че се задъхва и изпотява. Сърцебиенето опитваше да го подлуди. Катереше терен с вид на комини в отвесни стени. Предпазливо задържаше дъх по тесните скални первази и чуваше пулса си диво да блъска с ритъма на страха в тъпанчетата на ушите му. Успокои се едва щом видя двама от групата да го чакат. Седнали на скален ръб и проточили крака към пропастта. Пред тях скри състоянието си, почина си достатъчно и продължиха. Вървяха по така наречената „Словенска пътека“, която за разлика от „Австрийската пътека“ беше с много въжета и вървеше по най-невъзможните места. Още от времето на Австрийската, а по-късно и на Австро-унгарската империя между словенци и австрийци е имало съревнование кой от тях е по-велик. За да успее да достигне хижата трябваше да приеме битката със страховете си.
Най-накрая излязоха на относително равно, отвесите отстъпиха място на различен терен. Преди това наляха вода от единственото място в скалата, където скъпоценната течност се процеждаше в поставено за целта шише. Сивите доломитови скали на платото носеха белези от движението на ледниците, пропадаха в понори и едва видима червена маркировка точеше пунктир напред. Виктор почна често да пита водача колко има до хижата и получаваше уклончиви отговори от сорта на „зад онова било“. Усещаше как бавно отпада, тялото му отказваше да му служи. Изпита чувството, че отново е дете, че върши нещо неприятно, за което няма лакомство за награда. Беше пил доста вода и сега се потеше като студент пред решаващ изпит. А и фактът, че не бе хапвал нищо, оказваше влияние. Внезапно, сринат психически, усети силите да го напускат и въпреки природния си инат осъзна, че е дотук.
– Аз повече не мога. Лягам и тук ще нощувам! – спря и свали раницата си.
Водачът и другият турист се спогледаха. Усетиха накъде отива работата, а им оставаха четиридесетина минути ходене. Ако Виктор с неговите килограма се отпуснеше, нямаше как да го замъкнат. И за жив резил щеше да има планинско спасяване на един цинизъм място от хижата.
– Не се излагай! Още малко и стигаме – ведро изрече водачът и му даде вафла.
– От два часа ме лъжете – задъхано отвърна Виктор, докато поглъщаше лакомството, – че хижата е зад онзи връх, минаваме го, пак връх. И отново ме лъжете. Край!
Водачът и другия турист почнаха да се смеят. Изглеждаше сякаш му се присмиват. Което дори не го засегна, така отпаднал се чувстваше. Двамата почнаха да разказват вицове в унисон с неговото положение, после шумно да се смеят. Виктор им тегли една на ум. В ситуацията не откриваше нищо смешно, но дори нямаше сили да се ядоса. Заради присмеха все пак се засрами и се „взе в ръце“. Пи вода и отново тръгнаха. Времето екстремно се влошаваше. На платото духаше силен вятър и издуваше платната на буреносни облаци, които шестваха пред очите им като испански галеони в опасни води. Зад следващото било с липсваща хижа Виктор, отново сринат, сваляше раницата за нощувка. И пак следваше присмех и вицове за смотани като него туристи. Така хитро тези проклетници предизвикваха егото му. Ритаха гордостта му „по кокалчетата“ и отново я впрягаха да му носи раницата и собствените му килограми.
Групата отдавна се бе изтеглила. Единствено водачът, премръзнал поради бавното ходене и за да не го изостави, се криеше на завет от вятъра. Виктор мъчително се изравни с него и над ръба на скалата видя двата ветрогенератора и хижата Триглавски дом. Почти припаднал от умора, гледката наля живителни сили във вените му.
Вечерта, сред топлината и уюта на помещението, в което пъргаво шетаха две сервитьорки и обслужваха изгладнелите туристи, Виктор си направи равносметка. Така и не разбра какво го беше сринало. Може би страхът от високо, от изоставянето, или от чувството, че не може да се справи. Осъзна, че не е в състояние да се отърве от всичките си страхове. Особено от високото.
За предпочитане беше да е с приятел в страха на трудния момент, отколкото да е безстрашен самотник. Планинарството, според него, се основаваше на приятелството. А страхът… Какво значение има той, когато си с приятели?