Черно и бяло

Странно нещо е животът. В някаква никому неясна последователност се редуват събития – ту щастливи, ту нещастни, черното бива заменено от бяло и може би това все пак е за добро. Какво би станало ако всичко е само в черни краски?

Такива мисли бушуваха в съзнанието на Петър докато изкачваше поредния си връх и погледът му методично проследяваше черно-белите шарки на помощното въже. Тренираше усилено, защото с приятеля си Павел бяха си поставили цел – искаха на пролет да покорят първия си седем хилядник. Двамата бяха членове на спортен клуб където заедно с други катерачи и алпинисти споделяха едни и същи интереси и това, което ги обединяваше беше вродената им безгранична любов към природата и в частност към планината.

Очакваха с нетърпение всеки пореден път когато щяха да се откъснат от отровната атмосфера на големия град – задушливи газове от препускащи коли, тълпи от забързани нанякъде хора, безпричинна агресия и отблъскваща неграмотност на хора с неподплатено самочувствие – всичко това в черната гама – усмихна се неволно Петър, и усети все по – засилващ се копнеж по снежно – белите върхове на зовящата ги планина, на пръв поглед непристъпна, но така примамлива и предлагаща спокойствие и сила.

И двамата с Павел бяха скоро навършили пълнолетие, съученици в математическата гимназия. Петър беше висок, атлетичен тип, по скоро самовглъбен в себе си, с къдрави тъмно руси коси, които носеше вързани на опашка. На пръв поглед изглеждаше като да не се интересува от заобикалящия го свят, но никога не отказваше помощ на който и да е от съучениците си. Павел пък беше като върлина – висок и слаб, никой не беше виждал цвета на косата му, защото беше подстриган нула номер. Той също не се отличава ше с кой знае каква общителност. Интересното беше, че и двамата , че чувстваха добре заедно, обичаха да говорят за бъдещите си планове и за мечтите си да покорят поредния си връх. Петър искаше да стане ветеринарен лекар, а Павел – спортен журналист. Колкото и да бяха близки, между тях имаше някакво странно единоборство, може би характерно за възрастта. Винаги обаче Петър беше този, който отстъпваше. Така стана и когато се влюбиха, естествено в едно и също момиче – Лора от съседния клас. Две думи нямаше – момичето си беше красавица от където и да я погледнеш, но не това ги беше привлякло, а същото й неподправено влечение към природата и планината. То всъщност се бяха запознали и сближили точно там , в клуба на една от поредните сбирки на членовете му. Когато стана ясно, че предпочита компанията на Павел, Петър деликатно се оттегли както винаги бе правел. Имаше и още нещо, което беше белязано трайно двамата приятели. Петър беше осиновен. Когато навърши 15 години родителите му, които бяха решили, че вече е достатъчно порастнал да разбере и понесе истината, се опитаха да му я понесат по възможност по най – безболезнения начин, въпреки, че наивно е да мислиш, че няма да боли. С неочаквана за тях твърдост Петър прие новината, не ги упрекна за нищо, не поиска да пита за биологичните си родители. Просто благодари за грижите и любовта им и продължи напред. Нямаше как да знаят дали когато останеше насаме със себе си задава въпроси. Беше ги помолил никога повече да не отварят темата и те уважава желанието му. При Павел имаше друг проблем. Баща му – известен алпинист, беше загинал високо в планината, спасявайки живота на свой приятел. Нямаше как да го помни, защото е бил на две годинки, но снимката на усмихнатия, целеустремен мъж висеше на стената в коридора и всеки път, прибирайки се в къщи Павел търсеше погледа на бащата, когото никога не бе имал.

Вече втора седмица откакто беше навалял първият за тази зима сняг и двамата младежи се стягаха за среща с бялата планина. Нямаха търпение да потънал в необятната красота и тишина на нейно Величество. Багажът им беше стегнат, всичко необходимо и по правилата беше приготвено. Потеглиха призори като по план мислеха да пренощуват в подножието на планината, хем да се климатизират, хем да могат на другия ден рано да потеглят към върха. Имаха план – да, но съдбата имаше свой план и нейна беше последната дума.

След като преговориха алгоритъма за утрешния ден, помечтаха за бъдещето и изразиха възхитата си от бялата приказка, която ги заобикаляше, двамата приятели замълчаха за около десетина минути, всеки потънал в собствените си мисли.

– Всичко наред ли е? – попита Петър, защото интуитивно усещаше, че нещо мъчи видимо спокойния Павел.

– Няма нищо, не се притеснявай! – без никакво желание за диалог, кратко и ясно отговори замисленият младеж.

След още десетина минути смущаващо мълчание Павел извади от раницата си бутилка ром, отпи една глътка пред погледа на смаяния си приятел.

– Ето, пийни й ти! За тези, които завинаги останаха в планината, без да ги е грижа колко ще ни липсват..

– Какво правиш! Не е моментът сега! Никога не сме го правили, спри!

– Ти ли ще ми кажеш какво да правя, не си ми баща!

В този момент нещо просветна в съзнанието на Петър – на тази дата беше загинал бащата на приятеля му – това беше, което го мъчеше. Само веднъж беше я споменал, но кой знае защо Петър я беше запомнил.

– Сигурно много боли – помисли си Петър, от къде можеше са знае, той даже не познаваше родния си баща. Нека изстрада мъката си, ще отложат изкачването с един ден – време и провизии имаха достатъчно.

Имаше моменти когато Павел не беше добра компания и по – добре беше да бъде оставен необезспокояван. Сега моментът беше точно такъв. Петър се оттегли на разстояние доколкото това беше възможно в тясната палатка и закътан в спалния чувал, потънал в спомени и размисли неусетно се потопи в нежната прегръдка на съня.

Не можа да прецени колко време е спал. Събуди се с тревожното чувство, че нещо не е наред. Беше сънувал кошмар – двамата с Павел стигнали досами върха и малко преди да направят последната крачка, скалата под краката на приятеля му се пропука и за секунди той полетя в отворилата се жадно за човешка плът черна паст.

Огледа се наоколо и все още под давлението на емоциите от съня си, с ужас установи, че спалния чувал на приятеля му е непокътнат. От Павел нямаше и следа.

Разтревожен не на шега Петър се втурна в непрогледната тъмнина навън. Започна да го вика по име – само далечно протяжно ехо му отговаряше. Природата сякаш се беше разбунтувала. Снежната виелица като, че ли го зашлевяваше през лицето и в каращото кръвта ти да се смрази свистене разпознаваше откъслечни думи:

– Ссс…ти къде беше… ссс…защо не го спря…ссс…

Не знаеше колко време бе минало. Петър не спираше да обхожда района и да вика с все сила. Светлината на мощния му прожектор обследваше педантично всеки сантиметър наоколо, но чак призори, когато вече бе започнало да се развиде лява и Слънцето плавно и тържествувящо изплува в безкрайната небесна шир, го видя.

От западната страна в подножието на висок стръмен склон, лежейки възнак, в локва кръв,

без видими признаци на живот, Павел изглеждаше като паднал от небето Ангел.

Въпреки обзелото го вцепенение, уплашеният до смърт младеж бързо се съвзе и започна да действа както бяха го учили на курса. Молеше се само да има обхват и да може да повика помощ. Знаеше, че всяка минута е жизнено важна. След като подаде сигнал за помощ, здраво стискайки бяло-черното въже, което се бе превърнало в оная крехка връзка между живота и смъртта, Петър се спусна при пострадалия си приятел и помогна на отзовалите се планински спасители да евакуират безжизненото тяло на младежа. Нито за минута Петър не спря да се моли на Съдбата да се смили над нещастника. Продължи с молитвите и часове наред в болничния коридор, докато лекарите се бореха за живота му. И пак всичко беше в бяло, но не онова бяло в планината, което будеше възхищение, а бяло изпълнено със страх от неизвестността. Двамата с майката на Павел чакаха както обречените на смърт чакат изпълнението на присъдата си. И дочакаха новините – пак в бяло и черно. Павел беше ,, прескочил трапа“, но при падането беше увредил трайно черния си дроб. Спасението беше само едно – трансплантация. Но времето ги притискаше

неумолимо, а процедурата беше тромава. Имаше и още един прблем, който правеше нещата да изглеждат обагрени в антрацитено черно – майка му беше преборила хепатит преди половин година и не беше подходяща за донор. Петър, обаче без дори да се замисли предложи помощта си:

– Нека опитам и аз! Може пък да се окажа подходящ, нищо не губим.

Когато всичко мина, оказа се, че там под върха, Петър беше загубил баща, но беше намерил брат.

Така е то в Живота – черно и бяло.