Беше горещото лято на 2022-ра година. Мишо седеше пред фирмения лаптоп, вперил празния си поглед в екрана и поглеждаше с надежда към часовника. Надяваше се да е станало време за приключване на поредния безсмислен работен ден и да се отправи към училището да вземе децата. Времето сякаш беше спряло, а смисълът в работата така и не го намираше. Имаше около час време, в което Мишо стана от стола зад бюрото, отправи се към прозореца и погледна към планината, която се извисяваше в далечината. Витоша беше там, в пълния си блясък, а той беше закотвен в офиса на булевард България и поглеждаше с носталгия към нея. Спомняше си за страхотните моменти, които беше изпитал, когато изкачи първия си връх – Мусала. Беше с колегите на тиймбилдинг в Боровец, когато съвсем ненадейно се случи така, че с част от екипа решиха да покоряват най-високия връх на Балканите. Нито той, нито някой от останалите двама, които съставляваха групата катерачи го бяха изкачвали преди това, но пък той отдавна копнееше за прегръдката на Балкана и това беше идеална възможност за поставяне на едно начало. Катеренето на Мусала без никаква екипировка му даде самоувереност, че може да изкачи всеки един връх, поне в пределите на България. Самият той беше човек, който винаги разчиташе на собствените си способности и знаеше какво може да постигне. След Мусала, за кратко време Мишо успя да изкачи и Черни връх. Отново нищо, което да го затрудни. Седейки обаче на най-високия връх във Витоша, той се замисли гледайки в необятната шир, че би искал да покори още върхове, да се отдаде на още по-необятни предизвикателства. Беше открил нова страст, която поради една или друга причина не бе успял да развие във времето. До голяма степен липсата на правилната компания беше причината за това. Гледайки към необятните живописни гледки, които се откриваха пред него, предизвикаха желание у него да покори първенецът на Пирин, а именно връх Вихрен. Изчел бе много статии в интернет за трудността при изкачване, за нуждата от екипировка и трудността на изкачване, но за него това беше поредната информация, която сякаш целеше по-скоро да го мотивира. Все пак беше изкачил Мусала с гуменки. Дали Вихрен щеше да му се опре?! Едва ли. Той беше от хората, които се чувстваха безсмъртни, след като първенецът на Балканите беше първият му изкачен без много трудности връх.

Вихрен, обаче искаше да го изкачи с някой, когото имаше опит в катеренето и знаеше наистина какво прави и къде отива. Кой, ако не най-добрият му приятел Веско, щеше да е най-подходящият човек за това? Двамата бяха работили близо година заедно, но това беше достатъчно да разберат, че споделят една обща страст, а именно катеренето в планините. Веско за разлика от Мишо беше опитен планинар и винаги беше подготвен за всякакви ситуации, които можеха да възникнат по време на преход. Уговорката между двамата не трая повече от няколко разменени реда във вайбър и едно телефонно обаждане от страна на Веско, в деня преди заминаването.

– Видя ли списъка, който ти изпратих по вайбър? Това са нещата, които ще ти трябват за прехода. – каза Веско по телефона.

В списъка фигурираха неща от първа необходимост по време на преход, включващи ветровка, дълги дрехи, поне 3 литра вода, раница, планинска застраховка.

Всичко добре, но защо по дяволите ми трябва планинска застраховка? Та ние отиваме на двудневен преход в планината. – чудеше се Мишо, недоумявайки за изискването на своя приятел.

– Защото ще преминаваме през опасни места и ще е добре да имаш такава. – отговори му Веско.

– Хайде аз да преценя колко са опасни. Всичко друго от списъка вече е в чантата. – отговори Мишо с типичния за него самоуверен тон.

След като приключиха телефонния разговор, Мишо се замисли над думите на Веско относно застраховката и след като продължи да гледа с лека насмешка на тях, реши, че е време да се подготви за тъй дългоочакваното приключение. Вълнуваше се не само, защото ще покори поредния връх, ами защото щяха да тръгнат веднага в петък след работа и за цели два дни щяха да направят десетчасов преход от хижа Яворов до хижа Бъндерица, преминавайки през Вихрен и Кончето. Звучеше направо нереално, защото за пръв път щеше да катери връх в компанията на човек, който със сигурност нямаше да мрънка колко е изморен, колко му е лошо и да казва, че се отказва през пет минути.

Заветният петък настъпи толкова бързо, сякаш преди пет минути бяха водели разговора по телефона относно нужните неща, които трябва да вземат за прехода. Веско чакаше пред блока с неговата кола, а Мишо нямаше търпение да изключи лаптопа и да го прибере в шкафа, за да е сигурен, че няма да му трябва в следващите два дена. Раницата му беше готова още от момента, в който получи списъка. Пожела приятен уикенд на жена си и децата си и се отправи по стълбите, без дори да извика асансьора, към тъй чаканото приключение. Веско чакаше в колата пред блока, но все пак реши да излезе и да отвори багажника на колата, където приятелят му да си сложи раницата. Изумлението му обаче, когато видя Мишо беше толкова голямо, че трудно можеше да се опише с думи.

– С тази офис раничка ли ще ходиш? – попита Веско, като сякаш вече съжаляваше, че си е вкарал автогол да ходи с аматьор на такъв сериозен и дълъг преход.

– Разбира се. В тази раница е побрано всичко, което си ми написал в списъка. Всичко освен застраховката. Нея не съм я правил. – отговори Мишо, като не разбираше недоумението в погледа на Веско.

След този кратък словесен сблъсък, двамата се качиха в колата и потеглиха към Разлог. По пътя трябваше да се отбият за кратко през Белово, което пък от своя страна им даде възможност да минат през доста живописни места, едно от които беше Юндола. Точка А от приключението на двамата приятели беше една гориста местност над Разлог, където по думите на Веско се оставят колите и се поема пеша нагоре по пътя за хижа Яворов. Там трябваше да направят първата нощувка.

Малко преди да достигнат паркинга, Веско отби колата край една крайпътна кръчма, където един истински ценител на бирата, какъвто беше той, трябваше да зареди раниците с по една бира. Двамата влязоха в кръчмата и Веско попита лелята зад бара, какви студени бири има.

– Ами има много студени “Пиринки” и една самотна, но студена “Шуменка”. – отговори лелята с най-широката усмивка, с която можеше да го каже.

– Аз нямам претенции. – бързо отговори Мишо.

Тогава ще вземем едната Шуменка и една Пиринка. – поръча Веско и ги плати кеш, тъй като в такова крайпътно заведение, вероятността да платиш с карта е почти нищожна.

След краткото спиране за бира, двамата се качиха отново в колата, а достигането на гористия паркинг отне не повече от десет минути. Веско спря колата на паркинга, отвори багажника, откъдето и двамата си взеха раниците и след отварянето на кенчетата с бира и вдигането на наздравица, двамата приятели се отправиха към хижа Яворов.

– Чакай малко! Къде се затича така? – Мишо чуваше гласа на Веско зад гърба си.

– Казах ти, че няма да ме чакаш, но ако ти не можеш да вървиш с моето темпо, няма проблем. Ще намаля. – отговори Мишо с лека закачка в гласа.

Мишо беше от хората, които вярваха в своите възможности и не искаше да се превръща в причина за забавянето на прехода. Затова и беше обещал на Веско, че по време на приключението няма начин да го кара да чака. Това разбира се си беше закачка между двамата, тъй като Веско преди да тръгнат му беше казал “- Да не стане повече да не искаш да ходим никъде след този преход?”. Нямаше такава опасност и Мишо беше готов да му го докаже нагледно. Затова и лекият дискомфорт, който Веско изпитваше от бързото темпо, накара Мишо да се чувства горд от себе си, че е накарал дори опитен планинар като Веско да го кара да намали темпото.

Хижа Яворов беше първата хижа, в която Мишо влизаше, за да преспи. Хижата беше на уникално красиво място и беше наистина добре поддържана. Двамата стигнаха точно преди да се стъмни. Веско беше направил резервацията и след като се разплатиха с хижаря се настаниха на една от външните маси. Мишо се наслаждаваше на момента, сякаш виждаше точно това, което очакваше. Воденица с клокочеща вода, мирис на печена скара, множество от хора, насядали на различни места от външната тераса и не на последно място чистия въздух на гората, в която беше сгушена хижата. Разбира се, няма как да си изкарат страхотно, ако за времето на цялата вечер не бяха изпили общо десет бири. Веско надлежно документира със снимков материал, където се виждаха девет “Шуменки” и една срамежлива “Пиринка”. Малко след като десетата бира вече беше само част от историята, двамата се отправиха към спалното помещение, където щяха да прекарат първата нощ, заедно с още около дванадесет души поне.

Мишо се събуди в събота малко преди да се съмне. Телефонът му беше в раницата, но съдейки по времето навън, слънцето беше започнало да изгрява. Веско спеше на срещуположно легло и също беше буден и затова двамата започнаха тихо и кротко да се стягат и да се отправят към изхода. Опитът им да се изнижат безшумно, сякаш не беше успешен, защото почти всички в помещението станаха и започнаха да се стягат, все едно са чакали някой да даде сигнал, че е време за тръгване.

Веско и Мишо бяха първите, които поеха по горските пътеки в посока Вихрен. По пътя към заветния връх стигнаха до едно езеро, където спряха да направят кратка почивка. Изворната вода беше ледено студена и чиста. Веско беше сигурен, че Мишо не си беше взел канче, затова беше взел и едно за него. Стояха двамата, гребяха с канчетата от езерото и се наслаждаваха на утринните слънчеви лъчи и спокойствието на планината.

– Това е последното езеро преди хижа Бъндерица. – сподели Веско. – Важно е водата да бъде разпределена правилно, защото ще ти разкажа по пътя различни неприятни ситуации, в които съм попадал.

– Спокойно, аз си имам вода в раницата. – отговори му Мишо. – Няма по никакъв начин да се превърна в част от списъка с неприятни ситуации.

След като приключиха с водата на езерото и направени едно, две селфита за архива, двамата се отправиха с бодра крачка към първото си по-сериозно предизвикателство, а именно “Кончето”.

Заслон “Кончето” беше наистина впечатляващ от гледна точка на това къде се намираше, местата за спане, които предлагаше и най-вече, че беше електрифициран. Седнаха двамата пред заслона, където решиха да направят по-дълга почивка и за да могат да го разгледат и да хапнат. Величественият Вихрен беше точно отпред, само “Кончето” ги делеше от него. Тръгвайки по стената, Мишо си помисли, че може би застраховката, която Веско му беше казал да си направи не беше лоша идея. Преминаването на зъбера, по никакъв начин не накара Мишо да почувства страх, но определено не беше за маратонките, с които той беше тръгнал. Макар и да не искаше да си признае, Веско беше прав. “Кончето” наистина е опасна дестинация и не е за подценяване. Човек спокойно би могъл да изпита ужас във висините, докато преминава през него. Веско пък от своя страна нямаше нужда от потвърждение, че е бил прав, защото истински се забавляваше, правейки си селфита, с Мишо в далечината, който упорито се държеше за въжетата.

След като преминаха през “Кончето” се озоваха в подножието на Вихрен. За двамата сякаш беше еднакво интересно, защото нито Веско, нито Мишо бяха го катерили от стената, гледаща към връх Кутело. Според Веско това, беше вторият най-труден маршрут за изкачване на Вихрен. Разбира се, изкачването за Мишо беше една идея по-трудно, но накрая с разлика от десетина минути и двамата се озоваха на тъй чакания връх. След няколко селфита и две изпити бири, двамата другари се отправиха обратно към подножието на върха, откъдето щяха да поемат към заслон “Казаните”. Слизането особено за Веско беше като детска игра, но при Мишо нещата не стояха точно така. Умората си имаше отражение и слизаше една идея по-бавно, но пък даваше всичко от себе си, да не кара Веско да го чака. Преминавайки през “Казаните”, двамата срещнаха макар и в далечината небезизвестните кози, които обитават местността, както и пипнаха сняг през горещото лято. Веско симулираше спускане със сноуборд, което разбира се беше надлежно документирано, защото “Няма ли го в Страва, значи не е било.”. Така казваше.

След преминаването през безброй скалисти пътеки, серпентини и горски пътечки, двамата приятели се озоваха на заветната финална точка от тяхното приключение, а именно хижа Бъндерица. Втората нощувка трябваше да е там, но лека промяна на плана в последния момент доведе до отказ от спане в хижата и спане в къмпинг зоната на палатки, където имаше още една компания с познати на Веско, към които двамата се присъединиха. Разбира се Веско не очакваше, че Мишо има някакъв шанс да има палатка, камо ли да я вземе, но винаги подготвен за всякакви ситуации човек като него, нямаше как да не е помислил и затова. Веско беше взел една допълнителна палатка, а той самият спа в съседна с жена му, която беше част от другата група.

Вечерта в къмпинг зоната на хижа Бъндерица имаше своя чар, както и вечерта на хижа Яворов. Готина компания, течаща река в близост до поляната, бирите се отваряха една след друга, прясно изстудени в реката, докато не дойде и моментът за лягане.

– Взел съм ти спален чувал. – обърна се Веско към Мишо, докато му го подава.

– И майка ми не се е грижила така за мен! – отговори Мишо, докато вземаше чувала в ръка.

След което цялата компания се отдаде на заслужена почивка. На сутринта палатките бяха по колите, както и багажът на цялата компания.

След този страхотно прекаран уикенд, изпълнен с много споделени истории за премеждията, в които Веско е участвал и на които е ставал свидетел, накараха Мишо да се отнася една идея по-отговорно към планинските преходи, а страхотното чувство от това приключение направи написването на този разказ възможно.

КРАЙ