– Как така не помните? – прекъсна я Лукас силно раздразнен – Това все пак е гара, по дяволите. Никой не стои на гарата без причина. И не Ви ли е студено?
Беше облечен с червено зимно спортно яке с мембрана. Якето беше разкопчано и под него се виждаше дебела поларена блуза. Носеше и спортен панталон – черен с ципове встрани. Обувките му бяха високи и с твърди подметки. По дрехите му имаше кръв.
– Момче, аз съм на 83 години – отговори жената, която по никакъв начин не се притесняваше от видимото раздразнение на Лукас или от външния му вид – и ако един ден доживееш моята възраст, ще разбереш, че паметта е непостоянна и хората често забравят – добави тя.
Името й беше Елизабет. Всъщност вече беше на 87 години, но паметта ѝ наистина отдавна не беше от качествата, с които можеше да се гордее, а и на тази възраст една година повече или по-малко няма значение и тя го знаеше. Елизабет носеше дрехи, които по всичко изглежда бяха къщни – плисирана пола и леко позастаряла памучна риза.
Нито Лукас, нито Елизабет изглеждаха като хора, които чакат влак, но ето, че те се срещаха в чакалнята на гарата. Навън беше тъмно и други хора не се виждаха. Чакалнята беше сравнително тясна. Едва няколко дървени пейки, разположени в две редици, бяха повече от достатъчни. Стените бяха боядисани в сиво и липсваха каквито и да е видими отличителни знаци за това къде се намираше гарата. Входната врата не можеше да се отвори отвътре, явно заяждаше, а Елизабет, която влезе след Лукас, все едно изобщо не чу извиканото “Задръжте, моля!”, което бе насочено към нея. Тя имаше добър за възрастта си слух, но просто не беше в състояние да реагира толкова бързо на внезапна молба. По неволя Лукас се беше превърнал в заложник на тази малка гара и това започваше да го дразни. В крайна сметка той не е виновен, че вратата заяжда и може просто да я изрита с все сила. Но все пак…
– Всъщност, ще ме извините за откровението, но хората като Вас рядко живеят дълго. Приличате ми на алпинист – продължи Елизабет мисълта си за годините и живота в типичния за възрастните хора колкото укорителен, толкова и доброжелателен маниер – в селото ни идват много като Вас. Какво толкова намирате в тази планина, че да си заслужава риска?
– Моля Ви, нека не обсъждаме това сега – Лукас наистина не искаше да слуша точно за това в момента – Вие току-що влязохте и не мога да приема, че дори не знаете къде се намираме. А не Ви ли е студено? Ако искате, мога да Ви дам да се наметнете с якето ми – дори и в това състояние той не можеше да не забележи, че жената е много по-тънко облечена от него. – Как може да няма отопление на такова място?
Изглеждаше видимо раздразнен, но в говора и начина, по който стискаше пръстите си и пристъпваше нервно на десния крак, личеше, че причината за това далеч не се изчерпва със старческата деменция на събеседничката му. Пристъпването на един крак беше лош навик, който Лукас беше запазил още от гимназиалните си години и винаги издаваше прекомерно напрежение. А положението го бе напрегнало. Истината беше, че самият той не помнеше нищо. Нямаше представа как е попаднал на тази гара. Насили се да си спомни. Беше зима, февруари месец. Беше тръгнал за…
– Благодаря, младеж. Чувствам се добре, а пък и, макар да оценявам жеста Ви, не мисля, че якето би ми подхождало – мислите му бяха прекъснати от Елизабет, която спокойно отговори на въпроса му, изтъквайки очевидната несъвместимост между дрехите, с които бе облечена и мърлявото планинарско яке. Лукас се сепна леко, защото бе забравил за предложението си почти веднага.
Начинът, по който Елизабет укорително гледаше якето му, накара Лукас сам да му обърне внимание. На места то беше протрито, дори скъсано, имаше следи от кръв. Неговата? Той се стресна и разклати глава няколко пъти бързо, все едно тъкмо тъкмо се е събудил от сън. Истина беше и екипировката му наистина изглеждаше ужасно. Лукас почти панически разкопча ципа на мембраната, бръкна с ръка под блузата си, опипа тялото си. Не откри рани. Какво, по дяволите се беше случило? Трябваше да се сети. Той положи усилие да се върне към мислите си…
***
Беше зима и беше тръгнал към върха. Зимно изкачване на точно този връх се беше превърнало в негова фикс идея през последните две години. Нещата обаче се объркаха. Докато напредваше бавно нагоре, времето рязко започна да се влошава. Видимостта намаля критично, а вятърът вдигаше сняг във въздуха на силни пориви. Лукас не можеше да види нищо през проклетите си очила, пригодени за силно слънце високо в планината, а не за мъгла. Беше ги свалил и виелицата набиваше малки кристали в окото му от подветрената страна на лицето. Беше изморен и премръзнал. Нямаше как да продължи, но не можеше и да се върне. Да стои на едно място обаче беше немислимо. Търсеше подслон сред скалите. Като че ли беше намерил такъв и вървеше с надежда към него, когато ледът под крака му се пропука. Лукас загуби равновесие и започна да пада.
***
Спомените на Лукас бяха прекъснати отново. Този път обаче не беше Елизабет. В чакалнята отнякъде се беше появила друга жена, която крачеше към тях и стъпките ѝ отекваха в иначе тихата чакалня.
– Извинете, тук ли работите? – обърна се той към жената, която носеше униформа – Може би ще Ви прозвучи глупаво, но бихте ли могла да ми кажете коя гара е това?
– Това е разпределителна гара – спокойно отвърна жената – Тук хората очакват съдбата си.
***
Високо горе в планината тялото на Лукас лежеше между две скали сред виелицата, която вече отслабваше. Не беше мъртъв, но беше ли жив? След падането по някакъв начин беше успял да се закрепи на ръба на снежна пряспа. Беше се довлякъл пълзейки до малък завет. Беше му студено, но адреналинът го бе задържал в съзнание достатъчно дълго. Телефонът му бе преживял падането. Лукас дори бе успял да набере местната спасителна служба и да съобщи за инцидента. След това беше припаднал. Бе успял да направи това, което зависи от него. Някъде долу излетя хеликоптер.
В същото време на няколко километра разстояние Елизабет лежеше в безсъзнание на болничното си легло. Около нея се бяха събрали близките й, сякаш предчувствайки, че този път може би ще е за последно. Наблюдаващият лекар беше в средата на четиридесетте си години, но в тази болница минаваше за млад. Той с търпение и донякъде дори с нежност обясняваше на дъщеря ѝ, че шансовете не са добри. Напълно възможно и дори вероятно беше тя никога повече да не се събуди.
***
Обратно в чакалнята Лукас беше до такава степен изненадан от отговора на жената, че просто не знаеше какво да каже. Не разбираше какво се случва. Нямаше и нужда, защото жената с униформата продължи.
– Вие се намирате на спирката между живота и смъртта. Съдбата ви в момента е извън вашите ръце. Няма какво друго да направите, освен да чакате да дойде вашия влак, който ще ви върне към живота или ще ви отведе към смъртта. – жената продължи – На това място няма чувства. Не е нито студено, нито топло. Това, което усещаш ти, Лукас – тя явно знаеше имената и на двамата – е отражение на физическия свят, в който тялото ти очаква да умре или да оцелее.
Отне им малко време да осъзнаят ситуацията, всеки по своему. Елизабет имаше чувството, че и преди е била тук и това, което жената каза ѝ прозвуча безкрайно логично. За нея не бе трудно да приеме действителността. Тя отдавна беше готова да се сбогува с живота. 83 или 87 години за нея бяха достатъчно. За Лукас обаче нещата стояха по друг начин. Той се беше вкопчил живота си с всичките си сили и цялата си воля. В същото време в далечината от едната страна на чакалнята се чу да приближава бавно влак.
– Струва ми се, че е за мен? – колкото попита, толкова и констатира Елизабет. Тя сякаш вече знаеше. – Мисля, че съм готова. Е, не си го представях точно в тези дрехи, но какво пък.
– Да, Елизабет, време е. Това е твоят влак. – жената подаде ръка на Елизабет.
Влакът спря. Жената помогна на Елизабет да се качи през единствената врата. В последния момент преди да се затвори вратата Елизабет се обърна към Лукас.
– Младеж, опитайте се да хванете обратния влак. Мисля, че ще Ви проляга повече. – някакси успя да се усмихне и помаха с ръка. Двамата се погледнаха за последен път. Вратата се затвори зад нея и влакът бавно потегли.
***
Високо горе Лукас се бореше за живота си. Колкото и тежки да бяха условията, той все пак се държеше. Макар и само на 26 години, имаше опит като алпинист и мястото, до което беше достигнал със сетни сили, осигуряваше добър подслон и, което беше по-важно, видимост от далече.
Хеликоптерът наближаваше. Капитан Майер бе работил това целия си живот. Инцидентите в тази част на Алпите бяха ежедневие и екипът му беше сработен до съвършенство. Той нямаше да остави един глупак да умре в планината. Хеликоптерът беше оборудван с всичко необходимо по най-новите стандарти на австрийската спасителна служба. Екипажът беше от четирима души – двама спасители, един медик и самият капитан. Те кръжаха около предполагаемото място на инцидента вече от 7-8 минути, за момента безрезултатно.
Нов заход към стената на върха, лека промяна на траекторията и така отново и отново, докато капитанът не получи сигнал от екипажа. Спасителите бяха локализирали тялото на Лукас. Усетът на Майер този път не го беше подвел. Трудното обаче предстоеше. Трябваше да намери възможност да закрепи хеликоптера над мястото на инцидента, без да го разбие, за да може спасителната акция да се проведе. Необходимо беше единият спасител да се пусне с въже, с което да привърже тялото на пострадалия и то да бъде изнесено на безопасно място. Вятърът бе достатъчно слаб за полет, но твърде силен за подобна маневра. Дали не рискуваше прекомерно? Четирима души в хеликоптера срещу един долу. Тук протоколът за действие отстъпваше на решението на капитана и Майер го знаеше. Не си заслужава… някъде другаде приближаваше влак… но щеше да опита. Само веднъж, сега или никога. Трябваше да са бързи. Хеликоптерът се приближи опасно близо до скалата. Тялото на Лукас вече се виждаше ясно отдолу. На няколко метра от скалата хеликоптерът застана в покой. Спасител се спусна между две скали, оттласквайки се силно от едната с крака. Още няколко метра и достигна Лукас.
***
Чува се влак. Жената прави жест на Лукас, който трепери от напрежение и… страх. Откъде дойде влакът на Елизабет? А този откъде пристига? Влакът приближава все повече. Лукас поглежда жената въпросително, но тя няма емоция. Влакът спира. От другата страна е, Господи, от другата страна е! Лукас вече не мисли. Почти механично влиза през вратата. Влакът тръгва. Напред проблясва светлина.
***
В един друг свят хеликоптерът лети към болницата, където лекарите в спешното отделение очакват Лукас. В същата болница обаче, няколко етажа по-надолу противно на всички очаквания Елизабет вече е отворила очи. Този път капитан Майер е закъснял.