По склона

Човекът не беше уморен, а просто много го болеше, но той си беше обещал да не обръща внимание на болката. Но болката не беше обещала да не му обръща внимание и често се завръщаше със страшна сила и той с огромни усилия успяваше да не изкрещи. Да, тя беше наистина ужасяваща.

Още малко му оставаше. Още не повече от двадесет най-много тридесет метра и щеше да достигне билото на този проклет неголям хълм. А щом достигне до върха на хълма щеше да може да види къде точно се намира в момента. Баше увурун, че е на хвърлей от „Мальовица“. Там всички го познаваха и му бяха приятели или поне тези, които през това проклето време на зимата бяха достатъчно луди да са отседнали в тази отдалечена хижа.

Нямаше как. Трябваше да спре за минутка, за да не изхаби и последните си запаси със сила, защото тя щеше да му е нужна. Знаеше това.

Отдъхна за кратко и отново продължи да пълзи по замръзналия сняг. Кракът отново усили болкато си. Той беше счупен. Сега вече беше сигурен в това. При всяко раздвежнване болката се завръщаше и се усилваше, а тя и без това беше достатъчно силна и никога не беше изчезвала.

Васил. Васил се казваше мъжът, но всички естествено го наричаха Веско. Той наскоро щеше да навърши двадесет и девет години, а още не беше дори женен, а за деаца да не говори това най-много му тежеше. Всничките му приятели, цялата задружна компания си бяха намерили половинките, но не и Васко. Сега излизаше с едно приятно момиче, но вечеа знаеше, че няма да е и тя. Не, че беше лоша или не беше красавица. Беше нещо друго и това нещо беше в него. Той го знаеше и не обвиняваше никого.

И ето вече беше на върха. Изправи взор и погледна с надежда над билото на хълма. А там имаше още един хълм и след него още един, а след наго друг един и така до безкрай. И никъде нямаше следи от човешко присъствие или дейност. Нямаше и помен от струйка дим, издигаща се в небето като змия сред високо трева.

Казват, че навремето четата на Вълчан войвода е шетъла тъдява. Тя беше оставила своя отпечатък въпху цялата местност. И наистина такива назъбени, ръбати склонове ги няваше другаде, и височината на планината … да, височината. Тя беше несравнима и с нея можеше да си съперничи eдинствено върхът първенец Мусала.

Да, Мусала наистина беше най-високия планински връх на балктанския полуостров. Той беше по-висок и от митичния Олимп. Да, вярно, че беше по-висок едва със само няколко си метра, но все пак беше по-висок.

Въпросат беше друг. Какво щеше да прави сега и как щеше да се измъкне от тазискунфузна ситуация. Дали не се бежше загубил ? Дали не беше объркал пътя ? Кой да ти каже ?

А кракът го болеше. Нямаше спор. Болката настъпваше дори когато не го движеше, а това беше недобре. Той би дал метър кожа или литър кръв за да спре тази зла и досадна болка, но тя те смяташе да спира. Не смяташе дори да намалява а се усилваше или на катерача така му се струваше. Все едно. Важното беше, че не си отиваше и още беше тук.

• Ехо, ехо-о-о – развика се човека, но освен ехото другите бях а глухи за него.

Самотно птиче се взе незнайно откъде и кацна на неприлично близко разстояние от човека все едно не се боеше от най-свирепия хищник на планетата.

Добрата новина беше, че имаше още време до залезслънце и ще може да си накладе огън. Имаше запалка, но нямаше хартия или друго нещо леснозапалимо нещо, с което да подпали дърво. Смяташе да подпали борови иглички и с тях да подпали клона на дървото. Беше наясно, че късметъ т трябва да е с него.

Но късметът не беше с него и той така и не успя два подпали огън. Чакаше го дълга и студена нощ. Да, якето му беше дебело, но температурите падаха под нулата и то доста под нулата. Нищо трябваше да се справи. Той винаги се справяше и с най-трудните начинания. Такава му бежше природата. Да се бори и да побеждава.

Добре, че птичето още беше тук. То се беше прислонило до него и той можеше да го докосне, ако се присегни. Торкото, явно се беше объркало нещо, защото явно не беше пригодено за толкова голяма височина и толкова екстремни климатични условия. Добре, че си беше намерило компания за през нощния студ.

• Имам малко храна. Ядеш ли кифли ? – поинтересува се Васил и подаде на птичето малко парченчци кифла, а птичето го измяде веднага. Явно кифлите му бях а любимата храна. Човекът подаде на птичето друго по-голямо палче кифла.

Скоро птичето направо легна в скута на човека. Беше го страх, но студът вече беше невъобразим и то предпочете смъртта в пастта на звяр пред смъртта от студа.

Утринния неуспешен опит на слънцето да изгрее ги завари така сгушени един до друг, но неподвижни. Просто се бяха вкочинили от студ.

И тогави ги чу. Вълците. Уплаши се, но не много. Той все пак беше градски човек поколения наред и беше изгубил инстинкта за оцеляване сред дивата природа. А и вълчия вой беше много, много долечен, за да го притеснява.

Но през следващите часове вълчия вой ставаше все по-близъ к и по-отчетлив и човекът сериозно се замисли. Ами ако вълците дойдеха при наго ? Какво щеше да стори ? Ами ако го нападнеха ? Той не беше готов за подобно развитие на нещата. Той просто беше излезнал на кратка и приятна разходка в гората.

След недълго ги видя. Бяха четири тлъсти вълка. Явно снегът им помагаше за лова. Той още не го знаеше, но сега те бяха излезнали на лов за човеци, а наоколо единствения човек беше той. Придърпа пикела към себе си. Той нямаше да свърши някаква кой-знае каква отбранителна работа, но Васил не разполагаше с нищо друго, а вълците го гледаха с гладни погледи и той разбра каквло томчно си мислаят за него.

За да двемонстрира увереност и сила той удари нееднократно с пикела по земятаь, но осмен невисок звус и валко снежен прах на друго не успя да въздейства.

Водачката на глудничцата беше едра сива вълчица. Знаеше, це ще трябва първо с нея да се справи, защото тя щеше да го нападне първа. Тя вече беше съвсем до него и той усети гнилия й дъх. Беше неприятен. А васко вече беше притеснен. Той не беше страхлив човек, но все пак бше човек. А човеците от хилядолетия бяха традиционна плячка на сивлите вълци. Дари и той щеше да се превърне просто в плячка ?

Първа атакува вълчицата. Това не го учуди, защото очакваше тя да е водеща в глудницата. Тя го захапа за китката на дясната ръка, с която той се опита да се защите. Вълчецата повече не пусна китката, а се провеси на нея. Едрия мъжкар си заби зъбите в крака му и също се провеси. Човека не съумя да се справи с тази тежест и болката от ухапванията и падна на земята, за да могат другите два вълка да го захапят кой където свари. Васко лежеше на студената земя и знаеше, че краят му наближава с бързи стъпки, но не можеше нищо да стори, а само търпеше вълчите зъби в тялото си.

И точно тогава, о-о-о чудо. Чу се първия изстрел и едрата водачка жално изскимтя. Накуцвайки тя се скри набързо между дърветата. Чу се втори изстрел и вълчия водач се сгромоли на земята. Явно вълчицата щеше да роди сирачета. Останалите два вълка не дочакаха изстрелите, а препуснаха неудържимо и пред глава изчезнах а в храсталака.

А между храстите по малката пътека се показа слабовата фигура, която даржеше пушка. Но защо косата й беше толкова дълга ? Естествено, защото беше женска коса. И гласът, който проговори на Васко беше женски :

• Добре ли сте ? Да ви помогна някак ? Мога ли ?
• Не, не – отсече Васил докато се опитваше да се изправи – добре съм благодарение на вас. Никога не съм се боял от вълци, а е трябвало. Дори да беше само един пак щеше да ме надвие.
• О-о-о, вълците са много опасни хищници. Особенно на глутница – усмихна се жената – казвам се Мария. Приятно ми е. Отивам в хижа „Мальовица“. За празника там ще се събираме весела компания. А вие къде така в това студено време ?
• Аз съм отседнал в хижа „Мальовица“. Излезнах на разходка и явно съм се загубил. За беда май счупих и крак. Не съм сигурен. Може да е само навехнат. Трябва да го види лекар.
• В хижата има лекар. На часове път сме от хижата. Да тръгваме натам – настоя младата жена.

Васил се опита да се изправи, но не успя. Мария успя да му направи нещо като патерица от тоягата си и Васко вече можеше да пристъпя макар и едвам, едвам. Те буквално се влачиха по пътя, но все пак се движеха в правилната посока.

Наложи им се да прекарат още една нощ на открито, но този път Мария се справи далеч по-добре от Васил с паленето на огъня. А край огъня беше далеч по-уютно и конфортно отколкото без огън.

Стигнаха хижата по обяд и бяха топло посрещнати от обитателите на „Мальовица“. Личеше си, че бяха сред свои. Докторът на момента изварше преглед на крака на Васил и го извести с неприятната новина, че кракът е счупен и трябва да го обездвиже. Медикът го направи с две дървени клонки и с връзка бинт. Поне костите нямаше да се разместват.

Вечерята беше разкошна. Печени картофи с прясно пилешко месо беше любима вечеря на поколения планинци, но винаги се приямаше добре от всеки.

Васил стана обект на всеобщи невинни закачки. Дамите се надпреварваха да го канят на танц, а мъжете го поздравяваха с игриви песни, за да можел да си покани госпожица и повече да не е вълк-единак на техните събирания. Васил прие с насмешка тези закачки и не се разкърдви нектому, макар отоятелството, че на тези години няма дама до себе си го глождеше.

Един млад планински спасител излеза за малко навън, но после пак влетя в хижата с развълнувани викове :

• Вали ? Вали стяг на едри парцали. Еатеа да видите. Много е красиво – крешеше спасителя и скоро всички излезнапа пред хижата, за да се насладят на красотата на снеговалежа.

Наистина от небето се нсипеше бял, белиницък сняк на наистина едри парцали, които не бяха много водни. Щом паднеха на земята те не се снтопяваха и не изчезваха а бързо се натрупваха и снкоро по земята се образува слой мек, пухкав сняг. Хората от хижата започнаха да си правят снежни топки и да се замерват с тях . Беше им забавно и приятно, а уж бяха възрастни хора !?

Валя безспирно и без да намалява два дена и натрупа бая сняг. Може би около едвин метър, че и повече.

Когато се появиха двете фигури на хоризонта те бяха тъй сурреалистични, че отначало никой не ги прие на сериозно и не повярва, че това са истински хора. Но хората си бяха снъвсем истински. Подпираха се един друг. Понякога някой от тях падаше и се търкулваше назадв, но другия му помагаше да сане и го вдигаше. Но като цяло напредваха с отчайващо бавна скорост. Но вси пак напредваха.

Хората от хижата хукнаха да ги посрещнат и при нужда да им помогнат. Само Васко и доктора останаха по местата си. А групата щом стигна до странниците ги вдигна и ги понесе към хижата. По пътя си говориха нещо, но какво никой не знае.

Щом стигнаха до „Мальовица“ ги вкараха вътре в хижата и сложиха новодошлите на топло да печката. Хижата се отопляваше на дърва, защото в гората друго може и да няма, но дърва има.

След като си поеха дъх новодошлите разказаха една история на която отначало никой не повярва. Единия от новодошлите си пое дъж и започна разказа си :

• Ние сме двама приятели от София и за празниците решихме два излезнем от града, за да се насладив на планината. За беда избрахме Рила и по-специално хижа „Рилски езера“, от която се виждали и седемте езера в цялата си прелест. Хижаря бил биб възрастен човечец с благ поглед и топли очи. В хижата нямало други гости, освен един навъсен столичанин с кървав поглед. Но той си стоял в стаята и не пречел никому, така че никой не го забелязвал. Двамата столичани били с нежните си половинки и прекарвали весело. До един момент. До момента, в който от хижата излезнала навън едната от нежните половинки. Малко след това в хижата влезнал единия от двамата странници. В ръката си държал касапски нож, от който се стичали капки кръв. Компанията замлъкнала в недоумение, а странника пояснил, че жената сама паднала върху ножа и той нищо не можел да направи за нея. Сега лежала отвън на снега и май била мъртва. Страннтикът не искал тази случка да се разчува, защото тя била нещастен случай и той не носел отговорност, защото нямал вина.

От двете млади момчета никой нищо не каза, а само единия влезна в помещениета където би трябвало да е женамо. Когато се върна изражението му беше ледено. Без да каже нищо той взе една голяма цепеница от огнището и с нея удари с все сила странника по главата. Странникът се строполи без да издаде и звук. Младежа помисли, че със странникът е свършено и той вече е мъртъв.

Нататъка вече гознаете. Двамата приятели потеглили към хижа „Мальовица“ от там ги видели и ги пребрали на топло.

• Много сте изживяли – отсече докнора – като за цял един живот сте събрали страхове и страдания. Сега си починете, а ние по радиостанцията ще известим властите за случилото се.

И наистина до минути от хижата се свързаха с полицейското управление и известиха дежурния за цялата ужасяваща случка на двамата п риятели. От полицейския участък им наредиха веднага когато им е възможно да се явят лично в участъка за сведения. Обясниха, че ще изпратят патрул в хижа „Рилски езера“, за да задържат убиеца, а ако вече се е скрил да започнат издирватени действия. Някой ги чакаха дълги нощи и дни. Вероятно.

Доктора излуезна пред хижа „Мальовица“, за да глътне малко свеж въздух и застана изправен пред хижата. По някое време се усети, че стои на ръба на дълбока пропаст и само леко непримерено движение би го понесло към дъното на пропаста без изглед за спасение. Понякога не усещаме колко близо сме до края и си живеем спокойно и без да мислим или да се притесняваме.

Снеговалеже намали и по едно време спрая. Сигурно беше решил, че е навалял достатъчно и е време за почивка. Беше натрупал метър, че и повече.

Част от планинските спасители трябваше да тръгват, че много хора бяха сакъсали в планината и се нуждаеха от помощ. А кой друг да се притече на помощ ако не планинските спасители. Те бяха добре снаражени с екипировка и инструменти, но затъваха сериозно в преспите. Аз не бих искал два съм на тяхно място, но те поеха към задълженията си чез да проронят и дума или да се оплачат от нещо. Те бяха свикнали с всякакви предизвикателства и малко снежец не би ги разколебал.

Васил и Мария си стояха кротко в техния си ъгъл и се любуваха един на друг. Да, те бяха най-привилигировани от ужасния стяг. За тях той беше добре дошъл и те му се любуваха без да крият емоциите си.

След два дена в хижата дойде униформен полицай и ги уведоми, че са задържали убиеца. Той бил стар познайник на органите на реда, но вси за дреболии и никога за тежки престъплания като убийство. Сега престъпникът бил в ареста в града и бил охраняван строго в районното полицейско управление и те можели да спят спокойно, че той нямало да се върне сред тях.

• Снегът ще се стопи до три-четири дена и ще може да си минава по пътя. – отсече полицая – знам, че някой от вас са на работа и бързат да си тръгват, но изчакайте снега да се стопи поне малко и пътищата да са проходими.
• Ще изчакаме – успокои го студента – лекциите ще почакат.
• Но мен в завода нявма да ме чакат – обезпокоен рече работника – утре тръгвам та ако ще и турско да е.
• Ваша воля – примири се полицая. Надяна отново снегоходките и пое по пътя си. Скоро го видях а на билото и следв това вече не се виждваше.

Мария и Васко отидоха до върха на склона прегърнати. По-скоро той се подпираше в нея, защото все още не можеше да стъпи на ударения крак. Послаха пармче плат и седнаха на билото. Имаха усещането, че там са на върха на света, защото над тях нямаше друг връх. Усещането беше страхотно и сюрреалистично. А на Васил най-много му харесваше да усеща топлената на тялото на Мария до себе си. Това го изпращаше сякаш на друга, далечна планета. Би стоял така до края на дните си, но по едно време знаеше, че студвът ще го надвие и божественото усещане щеше  да го напусне. Нищо, знаеше за един, който беше решил, че е бог и беше летял твърде близо до слънцето. Съдбата му не беше радостна.

Седмица след гоблемия снеговалеж вече всички обитатели на хижата бяха по домовете. Дори и планинските спасители, защото планината беше техния дом. Те си бяха по хребетите и пистите и помагаха на закъсали туристи.

В „Мальовица“ бяха останали само Васко и Мария, но и те днес си тръгваха. От долината бяха изпратили специална медицинска шейна за неподвижния Васил. В тази шейна щяха два обездвижат крака му и щяха да го свалят безопасно в долината. Той седна на медицинската шейна, а Мария застана права зад него и потеглиха. Тръгнаха бавно и без да бързат. Никой никъде не ги чакаше.

Пристигнаха в долината навреме и успяха да хванат автобуса до София и надвечер по светло бяха у дома. Или по-точно в дома на Васил, защото Мария беше от Плевен.

Емоциите, които усетиха в тази хижарска екскурзия бяха кратки, но много интензивни и те едва ли скоро щяха да ги забравят. Те не искаха да ги забравят, защото ако не се бяха случили всички тезе каламбури те едва ли щяха да се познават.

• Познанството ми с теб и най-милото и важно нещо в живота ме – сподели Васил и нежно целуна соята Мария.

Тя не каза нищо, а само се усмихна, но усмивката й говореше повече от тритомен роман на Балзак.

До дни отидоха до Плевен, за да може Мария да запознае Васил с майка си и да я извести, че ще се мести да живее в неговото жилище. Майката беше навъсена, но добра и сериозна жена и заслужаваше да знае за тези промяна в живота на дъщеря й.

И така двамата млади заживяха заедно, но си останаха все така усмихнати и привързани един към друг.

До година време се венчаха в малка православна църква в един от крайните квартали на големия град. Церемонията беше семпла но стегната и мила. Отчето обърка за миг словата, но това направи венчавката още по-сладка и симпатична.

Детето не закъсня – вовиченцеа. Кръстиха го на майката на Мария. Тази жена заслужаваше да кръстят внуче на нейно име и да я подновлят. Като акушерка тя през цялото време даваше ценни съвети на дъщеря си, а при раждането присъстваше в родилната зала с разрешение на колегите си акушери от столичната болница.

Васко започна работа по специалността си и получаваше нелошо възнаграждение за полагания от него труд – нещо рядко в сегашните дни. Скоро получи и повишение и очакваше във всеки един момент да стане и съдружник. Но дори и да не станеше само с неговата заплата с Мария и детето живееха достоен и спокоен живот.

Изглеждаше, че всичко се е наредило повече от мечтаното.

Но много хубаво не е на хубаво и една събота сутрин към девет часа се позвани на вратаа на новото им жилище. Васил отиде да отвори и опита да погледне през шпионката преди да отвори. Но как да види, като още не беше сложил шпионка. Все не оставаше време за това досадно задържение. Нищо. Още утре щеше да постави шпионко. Беше приготвил инстлрументи и материали и само трябваше да отдели и време.

Отвори вратата и с периферийното си зрение съзря една гнусна, противна физиономия. Една гадна муцуна, но на кого беше тази муцуна първоначално не се снети. Аха тази муцуна не беше ли на убиеца от хижата. Да, на онзи, когото удариха с зепеница по главата и след това извикаха полиция да го прибере. Да, същия беше, но защо звънеше на вратата на новия му дом. Опита се да си отговори сам на този въпрос на не можа.

Не можа, защото болката в корема го сряза така силно, че той дори не можесе да мисли. Но какво е това мокро и топло, кето се стича между пръстите му. той погледна надолу и ведя, че в шепата си държи локва сръв. Нагова собствна кръв. Васко вида изверга да се отдалечава от него с усмивка на гадното, грозно лице.

Сегавече сглоби цялата картина, но от това не му стана по-леко. Дори някак омаля, силите му го напуснаха и той се свлече върху изтривалката пред входната врата.

„Това ле беше края ? Не, не можеше това да е края ! Та неговия живот едва сега започваше. Та нали наскоро му се роди дъщеря ? Кой ще се грижи за това дете ако него го няма ?“ Явно никой не се интересуваше от тези въпроси и от останалите неудачи.

Той чу стъпки и извърна глава. От дома ме излезнаха две жени. Неговата мила Мария и майка й. Те го видяха, но отначало явно не можеха да повярват на очите сни и замълчаха и просто стояха и гледаха без да предприемат каквото и да е. Но после се окопитиха и се забързаха.

Мария отиде до него и хвана главата му, за да го облекци. Започна да плаче. Майката се разпищя, но след това се сети. С пищене нещата не биха сне подобрили. Отвори чантата си и извади някакви марли и бинтове. С тях  обра кръвта и го намаза с някакви неприятно миришешти медицински вещеснтва. Абе оказа му нещо като полева първа помощ.

Васко вече не успяваше да задържи главата си изправена и поиска да легне. Така и направиха. Той бързо губеше сили, а състоянието му бързо се влушаваше.

Мария му говореше. Все мили и окуражаващи неща, но той вече не я чуваше. В ушите му незнайно откъде се появи един странен шум като от плясъка на вълни по морския бряг. Да това беше, защото той дочу и писъка на гларуси, а гларуси има само край морето.

Отнякъде някой му разясни, че това е африканския бряг. Да-а-а, брегът на Африка. Той винаги е искал да отиде там, но все парите не му достигаха за подобна екскурзия. Ако пък имаше пари то тогава времето му беше кът и пак не можеше да отиде на този призрачен континент.

Васил вече нямаше сили за нищо друго, освен да си мисли разни неща. Не би успял дори да си повдигне главата. То не му и беше нужно. Сега му беше добре, а и морския бриз беше толкова приятен.

Замисли се за живота си. Той, животът ме не бежше лош живлот. Обикновен живот на обикновен млад човек от източна Европа. С малки върхове и последващи спадове.

Но това, което не можа да си прости, че онзи ден с Мария толкова малко време стояха на онзи малък връх, на онзи призрачен склон. Там наистина беше едно от най-хубавите места, на които беше ходил. Защо им трябваше толкова бързо да се върнат в онази безлична хижа. Някой беше казал, че това е най-добрата хижа в Рила, но той не би се съгласил с това. През тази хижа бяха минали толкова много и толкова различни хора, че тя беше изгубила физиономията си, своята идентичност.

Мария обгърна с ръката си пребледнялото му лице. То беше загубило топлината си, но усмивката не слизаше от него. Той поиска да й каже нещо, но не му достигнаха сили и усилията му се оказаха напразни. Тогава тя се престраши и реши да излее сърцето си та дано има време да му каже и половината от това, което искаше.

• Тихо, тихо. Не говори ! Пази си силите ! Няма да те пусна да си ходиш без да ме чуеш. Знай едно. Обичам те. Обичам те много. Винаги съм те обичала и то толкова силно, че не мога да го опише с прости думи – започна Мария и една издателска сълза се стече по бузата й – Там където отиваш няма да си сам, защото аз скоро ще дойда при теб. Ти просто ме изчакай, а аз няма да се бавя. Ще ми липсваш и то много. Добре, че е нашата малка дъщеря, която ще ме даде сили да продължа напред. Ще я възпитам да бъде силна и добра. Ще я възпитам така, че ако някой ден станеш от гроба да се гордееш с нея и да си кажеш „все пак е имало смисъл да живея“.

Тук тя спря защото забеляза, че Васко отвори за мег очите си и я намери с поглед, но след това онази искрица в очите му, които ги правеха така топли и лъчезарни просто изгасна и тя разбра, че него вече го няма.

А убиеца го хванаха още на следващия ден. Съдиха го и го осъдиха до живот, то това не върна Васко не върна и радвостта в очите на Мария.