Сувършъц

Имахме си компания, все от млади, културни хора, с която скитахме в свободното си време из планините, защото обичахме да сме близо до природата.Този път посетихме Конявска планина, току под върха Сувършъц, в Бусилеградско. Земя, която е изконно наша, българска още от цар Крумово време, но след Ньойския договор е станала вън,отвъд границата ни, в територията на Сърбия.
Трябва да дойдеш тук, за да усетиш духа и обичта на старите българи към всичко родно, нашенско, макар изолирани от съвремието, цивилизацията на съвременния свят, които сякаш още живееха в условията и нравите на Средновековието , принудени да търпят ежедневно как границата минава през двора им и разделя братовата или бащината къща от тяхната, отделят ги и от кошарите им с добитъка, за да останат едните в България, а другите да се отделят, защото са вече в територията на Сърбия,
Сега лесно се преминаваше тази граница, но не се връщаха обратно земите ни в Родината.Народът тук все още се смяташе за български и говореха на старинен, позабравен от нас, младите език, който в много случаи завършваше глаголите на „ше”, като : дойдоше, пойдоше….
Бяхме насядали около пастирски, висок огън в тази лятна привечер, когато се захлади вренето, щото стадата бяха започнали усилно да пасат, че през деня не можаха , зарад голямата горещина. Затова се бяха събрали заедно около огъня два – три пастиря, за да се видят и разговорят малко. И като го запалиха, почакаха малко, да се образува жар, за да заровят в нея картофи. Нека да се опекат, че да похапнат.Тогава замириса наоколо на вкусно и апетитно така, че силният аромат ме накара да изляза от палатката си, за да се присъединя към тях, колкото и да бях уморена, за да се видим и поразговорим, докато всички похапваме сладко от картофите.Тогава сърцата се поотпуснаха и се започнаха интересните приказки за минали времена…
-Ето го, ей това е върха Сувършъц! Он е близо, ала не и дотолкова, колкото ни се иска и струва да е, особено сега в сумрака, ако тръгнем към него, а и не е много близо до нашето село Горна Лисина, защото с времето селото се е поместило, да не загине. Затова всички от селото се вдигат като един, че всички са побегнали, отдалечили вкупом от старото си место за живеене. Навел се е малко вече върха, снишил се е малчишко, от ония стари времена, кога се знаело и помнело за него, дето и той бил обикновен човек, също като нас. Ама нали бил здрав и млад, пакостял доста на хората около себе си, нямал, жал ни към майка, ни към баща! Смалил се бил доста оттогава, та е станал разкривен, също като някой остарял – побелял, грохнал старец, ама дали това е зарад отнетата му сила от Бога или е станало от честото разтърсване на земята по тоя край или от друг нянакъв зор, само он самият си знае.
Оттъгай гледал он, па гледал, само дека да може да се нагнете, та укрие, дано намери някакво место, да се скюши и укрие, за да не бие толкова на очи! Дано никой да го не види и разпознае, че да не се досету ората па за някоя друга, стара негова пакост, за да плаща отсега и за нея! Дано успее някако да оцелее и он, та да поживее още некой ден тука, на тай бел свет!
Ала и Бог го бил нарочил, защото бил много недоволен от него и за да му е винаги пред очите, да го вижда къде е и какво прави, взел че го превърнал на връх в планината.
Лежал си този връх, от край време лежал над голяма желязна и сребърна жила. Затова над ньега доста начесто биела градушка и падал гръм, кога започвало дъжд да вали, че длъго време всичко наоколо, макар сочно и младо, сурово, че зелено, всичко се запалвало, горяло до изпепеляване наоколо . Така, лека – полека върхът олисел съвсем и оголел, а всичките извори по него, дето били силно лековити и буйно течащи, с много сребро във водата си, някак неусетно съвсем се изгубили. Изчезнали, затова върхът си останал сух и гол, с по – малко или по – големи каменисти места по гърба си оттъгае. Затова го нарекли
така, „Су връх” – Сувършъц.
Не се помни вече добре и не се споминя убаво и точно от нашите по – стари хора, къга, по кое време бипо станало това, по времето на кой наш цар, ама от Рим тайно побегнал, та дошъл насам, в нашата българска земя, за да успее некако да се укрие, да га не найду и убию там, у големите спорове и кавги за престола. При това пусто боричкане за власт и богатства. Уплашил се за живота си, тай големец, побегнал и тай млад юнак, оти и он бил син на един от големите и важни римски велможи, та бил нещо като наследник и он , ама не искал трон. Не искал. Името му било Накис. Разумен и много учен, с голема наука бил и он.
Ка дошъл тъгай наовамо, по тия места, започел веднъг, по цел ден да се губи и разодуе низ планинуту, че намерил много железна и сребърна руда у нея. Намерил дебела жила от сребро. Веднага се развъртел насам – натам, та да огледа всичко убаво и докарал роби, та да започне да копае тая руда. Па имало закон, от много старо време по нас, дека секи човек, що ступи на наша, Българска земя и пленник да е и роб да е, веднъг да стане слободен човек.
Затова с радост идвали да работят у нас ора, от други земи, па работели срещу заплащане. Започнали да ваду тая скупа, ценна руда, да я топу, та да праву майсторите от ню чудно красиви нанизи, гривни, обици, колани, сичко, дека е хубаво и красиво по женското гиздило, и за кое лъскаво има още да се сетиш по ньега! Даже и на оглавниците и по седлата на конете слагали сребро, по чаши и ведреници слагали, та мъжете и жените по тай наш край, когато пиели от ни, ставали некако още по – здрави и силни.
Били како никои други ора силни, работни и яки, та и доста дълголетни на живот. Къга стане от местото си, та пойде да оди българин, сички ора, отблизо и далеч, с удивление, прехласнато го гледали и му се радували, дека он бил много едър, висок, силен също како Голиата на бой /ръст/.
Па сите тукашни хора, длъго време са си знаели и са си думали това, дека ние, българите сме чеда на дошлите от звездите по небето, красиви, умни . Бащите ни са Божиите синове, кои се женили за нашите земни жени. Това и у Библиюту га пише, дека са аресвали много нашите убави земни жени… Па си думали ората, дека тай муж, тай българин, е голем и висок досущ како планина!
А всичките тези изтънко направени, добре изваяни предмети от сребро за гиздило, откак тай муж,заживял тува, дето всеки га знаел с името Накис, нарекъл още тъгай, у онова време, тая своя убава, красива направа от сребро, цялата, само с една дума: „накит”, „накити”, по своето име ги назовал още тъгай. Затова така, с тая дума ги знаемо и наричамо до данъске.
Пастирът се засмя леко, едва под мустак, сръчка хубаво огъня, за да гори, че му и прибави и още едно – две дървета, за да га подсили убаво. После вдигна глава, че ме погледа право в очите, за да разберем, дето той ни говори само правата истина.
-Така си е, къга и да е, ако със стар човек, стара книга, старо вино поседнеш, макар и за малко време да се разговориш, веднага че чуеш, разбереш и научиш нещо приятно и добро, нещо полезно и за тебе самия и в днешните толку модерни времена.
Старец имаше, поседнал край нас, дошъл при сина си, да се видят, да постои малко край овцете, да си спомни младостта и пастирлъка… Когато изяде и той два – три картофа, доспа му се, па се вдигна да си ходи в кошарата, за да се наспи. Някак неочаквано започна да говори иззад брадата си, като само на себе си, че колкото и да се учи човек на този бел свет, пак не може да знае и разбере всичко, та си умирал се така гламав, недосетлив и ненаучен до край за всяко нещо…
Той се беше досетил за друга една, още по – стара история за „Сувършъц”, която се бе загнездила здраво в душата му, като цял живот го пазеше от грехове. Затова забравил сега накъде бе тръгнал, върна се отново при нас, до огъня, като поиска сам да ни каже това, що помнеше и знаеше за САувършъц и тий, за да я чуем и узнаем и ние…
Огъня пламна и запръщя весело, запука и хвърли нависоко няколко ярки искри, заразен навярно от нашите смях и веселост при връщаньето на стареца.
Старецът отново приседна до огъня, понамести се добре и удобно, като започна да говори:
-Имало тука, навремето, точно по тай наш край, некой арен, та от личен, по-личен момък. Ала колко бил убав на глед, два пъти повече бил беден, без никакви ниви, а тия, дека имал, били само малки и келемета, пуни целите с доста камънье и гърмье. Наричали го Станой. Та видел един ден отблизо тай момък, точно на събора на селото, баш на хорото, неговата млада комшийка Райна .
Ала она била съвсем богато нагиздена и пременена, весела и засмена…Беден бил Станой, ама доста вреден/пъргав/ и работен, затова не бил си легнал никагъш ни гладън, ни жаден!
Затова никак и не тражил он, ни ламтел за богатство, а се захласнал по убостта на момуту. Заговорили се веднък и аресали двайцата, па се и залюбили.
Знаел Станоя, сечал се, дека от нейния род нема така лесно да му дадат тая толко убава Райна за жена, ни лютия неин баща, Пейча. Затова прелъгал момата, та я забременил. Така се надявал вече за сигурно да му я даду за невеста!

Ала много серт, много лют бил Пейчо, Райкиния баща, безмерно много лют. Викал, карал се, удрил и чупил све, сичко що е пред очи му, чупил и фърлял наред всичко по къщи от яд, но нямало що да направи и дал едниичката си черка, точно на тай, най – голем сирома у селото. Дал му я, па макар и нарочно да се бил бавил цели три недели време. Не искал, опинял се, браянел се, ама нямало дека да оди и що да чини, па накрай му дал черку си.
Къгато вече свършила, та преминала сватбата и всичките сватове и гости се разотишли кой от отдека бил дошъл, Пейчо изчакал една вечер, на много удобно место Станоя, като му забил нож отзад, у гърбинуту, че га убил. После веднъг побягнул, та да се укрие, да се не знае и разбере кое, и как точно е стануло и кой га е сторил. Чуло се даже из народа тъгай, дека само он, чорбаджията, бил сторил и това убийство. Ала точно по това време, за да заблуди всички, он га немало по село, оти бил на пазар в града, та уж даже нища он не бил знаял що стануло тъгай по селото им, ни със зет му – Станоя.
Млад и зелен си умрел беднякът – зет. Без време умрел тъгае он и длъго време никой не чул нища, ни се разбрало кой и защо точно га е убил. Минало, колко време минало и къга черка му започела да ражда, умрела завалията ни она,, заедно с бебето при раждането.
Тъгай Пейчо, бащата разбрал, дека може да излъже ората, ала никак и с нищо не може да излъже Господа – Бога, затова бил останул съвсем сам на тай свет. Никак и не помислил отново да се ожени и създаде па свое семейство. От мъка по черка си и от самота, се разболел и он, от си немал други деца, затова се умърлушил, залинел, и не след дълго умрел, макар без време.
Ала на тай убав, бел свет, ни от клетви, нито от Бога можеш накъде да се скриеш и отбраниш! Зарад своите тежки бащини и чорбаджийски грехове, нямало он никогъш повече да види внуци, така от семейството му нкой не остал, па се затрил. Точно така стае с всеки човек, който не уважава ни Бога, ни Неговите заповеди..
Некогъш, на младите си години, оше како ерген, същия тай чорбаджия, Пейчо, седмата заповед, а знае се, дека няма големи и малки Божии заповеди! По онова време народът сам убивал с камънье, извън селото таквия трудни /бременни/ моми, за да не нарасне бързо греха, да не се разпростре и умножи без мяра! Защото грехът е като маята за хляб, бързо нараства. Нека не се скитат бездомни и гладни деца из улиците, кои къга порастну, само че просу и крадну, па че праву и сякакви други вреди и пакости сред народа, за да може доволно да се нараню.
Убивали селянете тъгай само прегрешилата мома, оти със сигурност се видело и знаяло точно коя точно е она и оти така по – убаво можело да се сплаши народа, та да нема таквия ядове.. Та секи тъгай требело да узне и фърли камик по виновната, по ню, како се фърля камик, ка видиш некое бездомно, проскубано псе, та да може да пребият тая голяма грешница…Да ману тая зараза и позор от селото си…
Помнело се и думало, дека некогаш връзвали за нозете таквуя нещастницу, с по един крак на всеки един от двата коня до нея, после ги подкарвали, като ги удряли силно, за да побегну, та да я разкъсаю на две стране и на две половине! И попове имало там, макар и те гледали сичко, подкокоросвали сичкото това мъчение, оти ги било стра от големците, за поискат да спасят живота на момата, нито да не станат причина, некак виновни за нейния грях. Нека да нема по нашенско таквия деца, заченати в грех и без родители!
А виновникът, истинския престъпник винаги че смогне да побегне навреме, та избега нанекъде, дето, да да се спаси и скрие. Така си заживявал там, надалеч, де никой нито га знае, ни познава, ни кой е, ни какъв е и отдека е, че да не га застигну и утепаю накрая и нега, истинския и самия негодник.
Убаво, ама скрито и ненаказано зло ако остане от хората, от Господа никагъш не може и не бива да остане. Този чорбаджия, този наш Пейчо, чието име отдавна е забравено от хората и което знаем и помним само един – двама още, дето сме от по – старите, навремето бил дошъл, та заживел у селото им така, непознат, незнаен… ала грехът му го е застигнал, та останал съвсем сам на тай свет, како некоя изсънула, гола клонка да стърчи на високото, без никакви свои ора , без никаква свои деца край него, че бил съвсем сам, сух, та изсъхнал, като горело дърво …
Знае се още и помни от некои наши, тукашни ора , оти затова тай връх е наречен така – Сувършъц, защото къщата на тай разюздан и неразбран , несправедлив, та разтурен човек била там под тай връ. Господ затова и га бил наказал тъка, неговата единствена черка да забременее, също како он правел на младини с чуждите моми, па ги изоставял отпосле..
.А знае се, дето никога нема напредък, добра прокопсване,сполука у такъв дом, като създаден от тай Станой, ни некога деца ще се роду и намеру у нега, ни че има детска гълчава. Затова отдека и да погледнеш, Станоя си бил съвсем сам, отвсекъде изсънул.
Живота на човека е кратък, затова и хората лека – полека и по тия места се изгубили, като един по един остарели , па измрели и они, през годините. Къщата на връа се разпаднула и срутила цела, макар и полека – лека, от самосебе си, ала с това име си останал завинаги тай връ – Сувръшъц, както и поуката от греховете на тай осен свет човек, дека никой от нас не бива да повтаря! Затова така го одумва и кълне народа, та не сменя и името му, та чък с и е Сувършъц и у наше време .
Когато моят баща се оженил на времето за майтя ми, казал й само две думи: ”Искам здрави, паметливи деца! Я няма да ходя и задирям чужди жени, затова искам и ти да бидеш чиста жена, та да не ни застига зло!”
Затова е и писано: ”Кой има уши да чуе, нека чуе!” Това, по нашето българско место, си е стар закон, да не е разпасан, разхайтен нито един от мужьете! Може и да е имало по некой, ама таквия били само будалявите, побърканите в акъла между ни.
Старецът се смълча, замисли се и загледан в пламъците, сякаш забрави, дето трябва да стане, за да отиде да си легне.
Огъня прегоря и почна полека да тлее. Звездите заблестяха още по – силно и леко се спуснаха над нас, като ни доближиха съвсем. Повея слаб ветрец. В тишината се чу, как една от овцете се изкашля в заградите…
Пастирите настанаха от местата си един по един, за да се приберат по кошарите наоколо. Станах и аз да се прибера. Беше ми малко страшно, но толко много мило и драго на душата , че се докоснах до старите български нрави. Тъжно и хубаво, макар сама да не знаех , дали от горещите и ароматните картофи беше това или от зачутите истории край огъня на пастирите.