Стрешър

Ако някой от вас поиска да насити душата си с омайна, природна красота и простор, да усети що е смирение и покорство пред величието и мощта на планината и природата, нека да отиде поне вееднъж да се изкачи на „Конявска планина” дето е в местността” Краище”, която единствено може да се сравнява по голямата си хубост, само с планините на Швейцария.
Високият й връх Стрешър се дига на по – малко от 2000м височина, като е опрял чело някъде много по – нависоко отдето се вият орлите и доста навътре, в дълбочината на онова така добре пометено и опрано, та доста хубаво почистено, изцибрено от ветровете синьо на небесата, кое нема никъде другаде по света равно на себе си по красота!
Ей го, ей там, дето се е хубаво изтегнал, та излегнал в Босилеградското землище, близо до град Сурдулица , близо до Власинско езеро. А сега и той е доста навътре в сръбско землище, след Ньойския договор, както остава там и близкия град Гниляне. Това си е наш, много стар български град и по нашенски обичай си е много чист и добре подреден. Нарича се така от гнило, гниене. Много наблизо до него е било голямото някога блато „Власинско езеро”, което отпосле е нарочно уголемено и направено чисто и хубаво, като е прокопано с големи машини, че станало просторен и бистър язовир.
Прохлажда се с него и приютилия се наблизо връх Стрешър, прикътал в пазвата си хиляди горски пътеки и поляни, тучни пасища и бързоструйни потоци, пълни с планинска пъстърва , които и доста шумно плакнеха нозете на вековни буки, благуни, остри зъбери /наричани чуки/ по този край, множество сипеи и пасища с клисури.
Пъстрополи птици пърполят все така по клоните на буките там и неспираю шетат и преправят, стягат по – убаво и здраво гнездата си, като при това пеят по цял ден пеят или се карат за нещо, та цялата планина, земя и небе кънтят от тяхната песен и гълчава.
Внезапно сърни че прескосят, да минат напреко през пътеката ни, зайци ще се стрелнат набързо към шубрака, вълците денем ще се крият по храстите, за да не ги видиш и срещнеш. Ще чуеш и мечка да мърмори и стъпва тежко встрани, да върви из другата пътека…Стръмнината е запъхтяла и подкосила коленете ти, а чистия въздух сякаш реже гърдите ти, докато дишаш, замайва главата ти ала ти, не спрял се катериш ли. катериш, докато не достигнеш една просторна, нацяло обляна от ярко, обилно слънце поляна, помамен там от омайния, сладък глас на една двоянка… Тука дойдохме ние, група младежи, в тази планина, през лятната си, годишна отпуска, за да видим и чуем най-добрия свирец на българските хора, с двоянка.
Тазо старинна свирка бе и сега в ръцете на един вече доста възстар и побелял нашенец, с добро и хубаво обветрено, ведро лице. Бе от ония планинци – овчари, дето макар да са вече и понабръчкани, че изсъхнали и нацело съсухрени и смачкани от старост и ядове, все още пъргаво и неуморно тичаше подир овцете така, че аз се поспрях, преди да го наближа, за да го погледам, да му се порадвам. Срам, не срам, започнах и леко да му завиждам…
Ала умееха тези пастири и начаса да те нажалят, сред цялата тази огреяла от хубост планина, кога започнат да свирят от ония, старите, юнашки песни за Крали Марко: „Чуйте млади, приказвайте стари, золум прави на Стамбула царя, че потурчва момци и девойки, ем невести със малки дечица.Що е младо в синджир заклопили, що е старо под нож са турили”… Начаса ще те разплачат тези наши песни, с нерадостното ни историческо минало, с теглата и патилата на нашия изстрадал народ, ала умееха твзи хора и начаса да те развеселят, когато засвирят и чудно весели, игриви хора и ръченици…
-Поседнете малко де! Елате при мен и седнете, да се отморите от стръмнината, та малко, да отдъхнете, да уталожите умората! Пийнете по глътка – две ракия, което че ви накара да спрете повече да пиете вода от всяка срещната чешма! Ракия ви е лекът тъгай да знаете и само глътка ракия! Само една малечка глътка от ню ти стига да пийнеш от шишето и она венъг че угаси жаждата ти она, веднъг че я запре, па че свали цялата умора от вас! Иначе че си продължавате все така да спирате, за да пиете вода от секъде, дека видите чешма, ка одите из планината. А водата не само ще тежи и клюмче у мешината ви, ама па че сте си жадни и жадни…
Нали не сте от тува , а госье на некого по тай край, та не знаете от кое место и по коя най – прека и кратка пътека да фванете, за да идете час по-скоро там, надека сте пошли. Нека да срещнете и вие, поне един пут у живота си, свестен , та арен човек, кой да ви покаже лесен и верен път. Нека узнаете отдека да минете, па мирно и кротко, без ядове и перипетии, па заминете по път, както и по – леко, по – успешно да ви е минаването през планината отсъга!- заговори ни стареца като извади от гънките на пазвата си шише, с бистра, препечена джанковица и ни я подаде…
-Тая значи моя свирка, моята двоянка ви доведе тува на пасището, куде мене! Требе да сте доста добри, кротки и арни ора, щом и пцетата си мълчу, па ич и не ви залаяя, не ви се нафърлиа. Иначе думам ви истината, че ви изеду, та и я нема да могу да ви отбраним.
Я си я имам тая моя двоянка от много години, още от дете. Могем и знаем како да си направим другу, ама тая ми жал, да я загърбим. Оти ми е била верен другар през длъгите зимни нощи в кошарата, при овцете. Свирим си я и така по – не ме е стра с нея от вълците, Даже и да прескочи некога някой от ни през оградата, псетата ще се навърлу веднъг връз ньега, ще настане гърваля и голяма глъчка… Че станем и я тъгае, па с дебелата дреновица че га подфанем и я, та че да видиш сам тъгай кой кого ще победи! Бой, бой докато га пребием, та утепам ептен.Бе младо, здраво и много силно, та яко момче. Затова сум бил така смел и непобедим с пцетата край мене.
Она, двоянката, се прави най- лесно от ореово дърво. И най – лека и сладкогласна стае она тъгай , къга е направена точно от това дърво! Затова слушаш ненаситно нейната песен , къга с тъквая пуна благост се лее, та разлива укотеляч.
Оставляш се да те омагьосва и омайва, че ти става толко мило и сладко, та чък ти се топи дълбоко, и по – надлъбоко у сърце…
Дедо ми ме научи мене, как и по кое точно време да я направим та моя свирка, оти си беше най – голям, ненадминат майстор он, не само у селото ни на двоянка и на кемане / гъдулка/, ами и по целото ни Краище. Нямаше дълго време укотеляч друг толко голем майстор како нега , докато очите ти тражу такъв насекъде и под шумка на дръво, немаше. И никой друг, подобен на него свирач на хора и ръченици, немаше никъде околовръст.
Пастирът допря двоянката до устните си и ние затънахме отведъж сладостно в чудната, въошебна мелодия, коя ни караше целите да се топим и разнежваме в някаква непозната досега, неозпитана нежност и замечтаност, която ни възвисяваше, окриляваше, за да полетим надалеч и нависоко от всички свои ядове и несполуки, та усетихме какво е пълно човешко щастие и блаженство.
– Имаше и една друга убава свирка по онова време, по нашенско, имашемо си и цафара. Свирея се и много умилни, убави и поучителни песни с нея, по празник и по седенки, ама гласа от нея, лично на мене много – много не ми беше на сърце , не ми се ептен аресваше, оти имаше според мене, малко, дрезгав, та продран глас.
Друго нещо, съвсем друго си беше, ко
къга двоянка подфване да свири песента, па се обади и тъпана… Ала най -хубаво е къга она
сама почне да свири! Много, много по – друго е, още по – благо и сладко ти става на душата, когато подхване да свири песните само двоянката!
От него, от моя дедо съм се учил и научил и я, макар дека е верно, че не умеем да свирим толко убаво како нега, ама лъка – полъка и я започе да свирим малко – помалко. Затова сите искахя я да им свирим по ора и седенки, ка седех тъгай и до най-убавата мома.
Да знаеш дето е трудна и много бавна тази работа със свиренето, Дотолкова е трудна, че понекога и по цял ден съм свирил, додето улуча, направя както трябва свиренето на некоя песент. Нали съм си сам тука, на никого не пречим, сам с овцете съм по цел ден! Така съпрел се тува сам, на тена, се понаучи, оти много голямо желание имаше, да могу и я да свирим жално та убаво нашенските песни. Така е било то от край време: За всека една работа се иска желание и много, много труд и постоянство! Имаш ли желание, лека – полека всяко нещо става, постига се.
Аз съм Цветан, що съм се родил на Цветница, та съм дошъл с името си на тоя бел свет и аз. Иначе съм от ей онова село там! Видиш ли го, къде е? Ей го, е там е, точно до гората, що е като със завързана през кръста й, голямо скутаче, престилка, дето е зашумила от лева страна по върлото на „Стрешър”.
Ете това там е село Горна Лисина – Босилеградско, с махалите му. Името му е такова, защото планината покрай него е станала лиса, плешива след един голем пожар, запален по тия места от една светкавица, при летен порой. Там съм се родил и я, там съм поостарел вече , отии у нега са живяли и баща ми, и дедите ми, и са опети от поп, па закопани па там, по гробовете им…
То наше село се знае и вижда добре от всяка една страна, ето и оттука, погледнато и от това място, дето сме ние сега се вижда всичко добре. Вмъкнало се навътре, надълбоко под самия връх „Стрешър”, че хем слънце да го грее и огрява, хем да не е на много ветровито место, а да си е изцело на завет. Ей го е, дето се е засмяло, под самия Стрешър!
Коъга чуеш нещо, некой човек негдека да продума за това село , за Горна Лисина, да знаеш , дека точно за ей това там село става дума! Едно време оно било ептен скрито навътре, много надълбоко под тай връ, че си стояло и дремело там, като под стреха и си кротувало на припек, оти на завет се било прикътало там. Затова и нарекли върха „Стрешър”, от „ стрея ”. Оти се издига също како стрея, како покрив тува, над счко укотеляч. Чул съм и я, от много хора съм чул и знам, дека он бил най – страховития връ по тези места. А пустия му Стрешър, откакто го помним и знаем я, все он че се надигне да мери снагу с тукашните връове околовръст, иска да се извисява и стърчи далеч някъде нагоре, по – нависоко и от облаците. И си е всекога богат с убост, пременен , нагизден и накичен, украсен, та он да е винаги убав на глед, и сякаш с времето никак не грохва, ни остарява, а все по – хубав и по – хубав става.
Нито гладен, нито жаден няма да останеш у нега никакгъш ни зиме, ни лете! Секи срещнат тува. по тия места, че ти отчупи, да ти даде от своя залък лебъц, че ти даде лучец и сиренце, да се засолиш, че и водица ще ти даде, да преглътнеш апката си. Дума че ти продума, че седне до тебе, барем да те изслуша, да се поразговорите малко, ако с друго не може да ти помогне. Я съм слушал оше некогъш, от не един и двама стареца, детo вече не са , между нас живите, нема ги, нема вече на тоя свет и ора, дека да ти кажу оти тай връ се нарича така: „Стрешър” . Я знам и по – друга една причина!
Никой не помни, нито знае вече от кои стари години е заправено това наше село Горна Лисина, ама се помни и знае дека „Конявска планина” доста начесто се е тресяла и разтърсвала начесто от земетресения. Точно тогава, по онова време, имало една висока и отвесна скала под върха на един от ей онези там страшни зъбери! Първо се появила там много голяма, огромна пукнатина, която се така отцепила, че била готова да се отдели и политне, да се срути надолу, точно над нашето село, че цялото да падне долу, в пропастта.
Това не било шега работа, а си била една доста голема, каменна плоча . Един ден, при поредно едно такова силно стърсване, тази плоча се отдепила от скалата, натежала и се навела, та надвиснала страшно, та аха целата да падме, та похлупи и утрепе селото… Ха днеска да се откърти она , а утре да падне, че да изтрепе всичко живо под нея… Започнал народа и денем и нощем, все нагоре да гледа , със страх и ужас, като се чудом – чудел кога ще го стигне, това зло.
Ала една зима започнало още по – начесто и силно да се клати и люлее земята под нозете им…Всички наоколо така силно се плашели, дето тази, почти отделена от зъбера плоча, наистина е готова да се откъсне и устреми. та затрупа унищожи всичко по пътя си, додека пада надоле…. Тъгай сите ора се сговорили, да побягну вкупом заедно. Цело село се дигнуло вкупом и побегло, манало се оттам. Знае се и това, дека това изселване стануло по времето на цар Вълкашина, дедото на Крали Марко. Тай Марко, неговата родна майтя не га е кърмила, а самодива го ранила. Гюргя самодива го е кърмила, затова е станал такъв голям и силен, непобедим юнак. Точно тъгай от зъбера над ни се отделила голямата каменна плоча, като се съборила точно над старото им село, та изцяло, напълно га съсипала и унищила, като го сравнила изцело със землята .
Знае се, дека е немало никакви поразии и ни един убит от людете, от сите много живо и заедно с добитъка побегнали оттам. Ама наистина навреме побегнали, преди това големо зло да се стовари отгоре им, като ги затисне тежко и умори…
От тогава нарекли тай връ „Стрешър” от това начесто негово тресенеи разтрисшане.. После лека – полека връа се слегнал, станал малко по-малечък на височина и разтърсвнето спрело от само себе си, како и само си започнало. Види се земята тука да е тънка и селото е натежавало доста върху нея.Затова не спирам да се чудя на тези 17-18 етажни сгради днес по градовете, дето силно натоварват, та натискат на места земята…
Тъгай земята лека – полека се успокоила и спрела да се клати и люлее. Само понякогъш ще се откърти , отгоре некъде, някой по – голям камик, та ще се откърти, свлече и сгромоляса, та че се пръсне и разпилее негдека баш доле у ниското. Понякога че тръгне да се спусне насам и по някоя река от сняг, засилила се стремглаво от горе, дето я наричат сега лавина. Че засъска она, че разлюлее сичко наоколо, па че се юрне по стръмнината , че помете, та избърше наред цялата гора, додека се смъкне у нанадолнището, та веднъг че се разпръщи някъде из ниските места, но до нас не е достигнула, да мож да ни достигне и помете… Господ ни е пазил. Остали сме тъгае негдека у край и само с гледането и големия си стра смо били. Она, тая камена река можела да се откърти и полети даже при силен човешки вик или кога някое диво животно мине през нея. Може понякога и река от камъни да се юрне и запремята надолу, по ската, за да се фвърли негде, у някоя дълбока пропаст, като длъго време ехти и тътне из планината.
И самия аз помним и знам, още докато си бе малечко дете, ей толкова високо момченце, ама помнм сичко добре. Като данъскье да е било! Беше млого, млого страшно тъгах, къга една таквая каменна река се срути и свлече, та паде негде откъм връа. Един голем камик се пукнал, оти бил напечен силно от големия неколкодневен пек и се утъркулил, паднал, па започнал да подскача и преобръща веднага по нанадолнището. По пътя си блъскал , чупел, събарял и къртел из другите камънье около ньега, до кои се допрел, свличайки се по по склона, докато сам не се разтрошил и пръснул на малки късове, над наше село…
Малечък или не, трябвало секи да работи, щом иска ляб да еде, иначе няма отдека да имаш тая рана. Я се бе тъгай укачил да бръстувам шума за овцете, на едно голямо и старо, доста столовато /разклонено/ дърво. Па ка започе да се клати и люлее внезапно и силно земята под мене, че като загърме, забуча и заехте страшно, от край до край, целата планина, само усетих как косата ми се изправи, та упърчи право нагоре, та се изправи цела от стра, кога некаква голема сила мина и през мене,че без малко да ме събори, та да тупнем и я како зрела круша на землята. Главата ми се замая, свет ми се зави. Голяма сила беше тая. Тогава сам Господ ми помогна, че стисну съ све сила, здраво ръце и колене, та смогну да се задържим за клонете. Бе уянул тъгай един здрав клон, да имам повече сила у ръцете си, кога бръстувам шумата, ама точно тъгае тия дебели клони и вейки ме запазия, за да не ме улучат и убият ей такива големи и по – малки, падащи навсякъде около мен камънье, дето падаха също както пада дъжда, навсекъде…Падая и над мене, от небето секаш, падая они, доста длъго време, че ми се увиде бая дълъг тай каменопад . Сичките камъне секаш нарочно се целеха по мене, за да ме улучат, ала само улучваха клоните, за щото по тях удряха, та ги чупеха, като мигом отскачаха настрана. Ту пред мене, ту зад мене падая тъгае, или падая негдекак настрану, ка пукая та се пръская и падая насекъде, на съвсем дребни парчета, като капки дъж. Падая и доста наблизо до мен или малко по – настрану от мене, ама се наовамо, худе мене падая.
И да плачеш и да викаш, сам си, няма наблизо нигде никой, кой да ти се притече и помогне некако с нещо. . За мой късмет, никой от тези полетели камъни не можа да ме улучи, че да си останем до съга жив и здрав. После чак, по некое време надойдоя от нашето семейство да ме потърсу.
Знам че и в други времена са падали каменни реки по тия места, ама някак бея по – слаби, леки, че падая наистина за кратко време. Запомнил съм това, оти тъгае ми беше много страшно, много!
Па че те повика нашенеца, да продума с тебе. Лека – полека че те пита и разпитува, та да разбере сичко. от кой род и кое племе си, за да узнае дали не сте си близки хора, роднина от мъжка или женска страна, а после леко и отдалече че те подпита, да узнае и разбере ядовете ти, за да може се спусне тогава да ти помогне некако, от човещина да ти помогне ако може , да те извади от калта, дето си заседнул. Никогъш, ама наистина никогъш няма да те подлъже и бутне нашенеца накъм по-длъбокото, за да те унищожи! Секи ще гледа да ти помогне с нещо, всеки! Ако тук, по планината, човек на човека не помага, как тъгае че остане жив някой от нас, особено в зимно време, ка зафане такъв мраз, та дръво и камък се пукаю от студ, па ка се навеят насекъде големи преспи сняг, а чуките така са замръзнали, че се пукат и ронят камъни от самосебе укотеляч.
Такива сме си, свестни люде сме сичките тука – работен, личен и разбран народ , а и доста милостив. Иначе знаем, дето нищо добро няма на никого да направим, ако не сме точно такъв, убав и корав, кадърен народ, оти си знаемо, дека наистина е грехота човек да е душманин на другите. Греота е, греота от ората и от Бога.
Е, я се застоя та здума доста длъго време тува с вас. Затова че станем да си идем, та нагледам овцете отблизо. Айде, отивам си, па Бог с вас! Вече видохте чухте двоянката. Останете си със здраве! На пътника – път, на пастира – кривак, на копача – мотика ,нека все така да си е! Па кой отдека е!