Биеше я пресметливо и методично, сякаш разсичаше пресен труп на животно – удряше само по закритите от дрехите места, не посягаше на главата и лицето ù.

– Ще подам оплакване! – изхриптя тя и очите ù безумно просветнаха.

Имаше толкова ярост и решителност в тях, че Балабана се стресна. Продължи да я бие, но страхът вече се беше загнездил в душата му.

Тя погледна потното му, разярено лице, спря да се защитава и млъкна. Той продължи да я налага още известно време, но от липсата на съпротива у това отпуснато, безволево тяло яростта му постепенно утихна и остана само страхът. Страхът и омразата.

От този ден Диляна стана неузнаваема. Не му противоречеше както преди, не отронваше и дума.

Сега пък Балабана се видя в чудо. Продължаваше да ù се гневи, но вече нямаше повод да я бие. Но след около месец мъчително сдържане един ден пак я преби. Без повод.

Беше Нова година. Празнуваха в кръчмата на негов бивш съотборник. Тя пак беше мълчалива и послушна – като кукла на конци. Виждаше се, че всички я съжаляват. Знаеха, че имат проблеми, но без подробности. И въпреки това бяха на нейна страна! Собствените му приятели! Нейните вече отдавна не я търсеха. Беше ù останала само работата. И той – Крум Балабанов – боксьорът със счупен нос, който се наложи да се откаже от кариерата си заради агресивността, с която се биеше.

Още преди да стане месар вече имаше прякор Касапина! Поне в кланицата нямаше нужда да пази чувствата и целостта на стоката! И в къщата му – неговата крепост, също.

В новогодишна нощ той се напи до козирката и би Диляна с промеждутъци в продължение на часове. Нейното мълчаливо покорство го вбесяваше още повече. Рано сутринта на другия ден се качи на фолксвагена и отпраши към планината.

Често ходеше до Столо – скалистия венец близо до връх Препасница. Маршрутът не беше труден – след Добравица оставяше колата и продължаваше пеша по черния път през опустелите нивя и ливади към извисяващите се стръмни, високи над сто метра скали. Горе имаше площадка, на която обичаше да сяда и да размишлява.

Не беше минало и девет сутринта. Захладня. Чистото дотогава небе започна да се пълни с облаци. Вятърът се усили и започна да прехвърча сняг. Неохотно се изправи на ръба на скалата и хвърли прощален поглед наоколо.

Зад гърба си чу шум. Понечи да се обърне, но нещо го блъсна силно, сякаш скалата под него се беше размърдала и това движение го просна по лице. Още един удар и Касапина се срина през края, плъзгайки се неудържимо надолу. Държеше се за ръба, опитвайки се да намери опора за краката си. Най после стъпи на едно издадено коренище и натискът върху ръцете му намаля.

Вдигна поглед. Нещо черно прехвърча над главата му и потъна в съседната цепнатина. Последва нов удар, който почти го откъсна от ръба. Пред очите му причерня. С последно усилие Касапина се повдигна нагоре, но загуби опора и полетя в пропастта.

 

Частен детектив Бранимир Милушев, потомък на нишавци от Сърбия и на знеполци от България, иначе казано – чистокръвен шоп, имаше точно око. Можеше, като прочутия Шерлок Холмс, да прецени по външността на човека занятието му, интересите, семейното положение и други подробности. Но тази негова способност вече не му беше необходима. Откакто помощник му стана Ванчо Лупата, бившо репортерче от „Драгоманска заря“, той имаше под ръка ходещ справочник.

Ванчо беше нахален и повратлив, пъхаше се навсякъде, знаеше всичко за всички и дори това, което те самите не знаеха за себе си. Нисък, хилав, с руса, къдрава коса и невинни сини очички зад дебелите стъкла на очилата, той вреше дългия си, остър нос там, където друг не би и посмял да надникне, и беше неоценим помощник.

 

Жената беше млада и непривлекателна. Седна послушно на предложения ѝ олющен стол и впи изписаните си с черен туш очи в лицето на Бранимир.

– Дойдох да съобщя за убийство – каза предизвикателно тя.

Детективът погледна въпросително към помощника си.

– Сийка Балабанова – изстреля Лупата, – сервитьорка. Възраст – 28 години, неомъжена, сестра на Крум Балабанов – Касапина, когото намериха мъртъв в подножието на Столо. Според полицията – нещастен случай – подхлъзнал се и паднал в пропастта. Починал на място. В кръвта му е открит алкохол. Предишната нощ с жена му Диляна Балабанова са празнували Нова година в „Ласото“, собственост на Петя и Цветимир Спасови. Прибрали се вкъщи, а на сутринта той решил да се разходи…

– Не е нещастен случай – прекъсна тирадата на Ванчо посетителката. – Убийство е! Оная усойница, жена му, му е видяла сметката. Мразеше го! Унижаваше го пред хората. Все се фукаше – вижте ме колко съм умна! Умна, умна, ама продавачка! Преди години пометна. Падна по стълбите – цялата беше в синини. И оттогава сякаш откачи.

Сийка Балабанова се задъхваше от ярост и сега особено личеше приликата ù с внушителния ù брат. Помнеше го Бранимир, беше посещавал някои от мачовете му, но се отврати от животинското му изражение, когато се биеше – имаше нещо патологично в страстта, с която налагаше противниците си, някакво изстъпление и опиянение от кръвта и насилието.

– Не е продавачката – каза уверено Лупата. – Била е дежурна в магазина по време на произшествието. Има куп свидетели. Освен това как си представяте петдесетина килограмова  жена да блъсне сто и двайсет килограмовия си съпруг, бивш боксьор, от оная скала в пропастта?

– Това, което твърдите, е много сериозно обвинение – каза внимателно детективът. – Имате ли някакви доказателства?

– Нямам – тросна се жената. – Ако имах, нямаше да дойда при вас. Вие ще намерите доказателства. Знам, че е убит! Сънувах го нея нощ. Протягаше ръце към мен и ме молеше за помощ. Ще се заемете ли със случая?

 

Беше висока и стройна, с безупречна фигура и миловидно лице. Косата ѝ беше черна, очите – светлосини, носът – чип, устните – малко тънки, подсилени с ярко червило. Облечена беше с вкус и слабото ù, интелигентно лице излъчваше покой и хармония.

Тази деликатна аура заинтригува детектива. Беше виждал младата продавачка и преди. От време на време се отбиваше в магазинчето на хотела. Диляна му  беше направила впечатление на потисната, меланхолична красавица – малко отнесена, но винаги любезна и с професионален подход.

Но сега нещо се беше променило. Гримът ù не беше толкова силен, а очите ù бяха загубили стъкления си оттенък и сияеха с мека и нежна светлина.

„Сякаш от плещите ù се е смъкнал огромен товар. А би трябвало да скърби – нали току-що е загубила съпруга си!“

– Бях в склада – каза извинително продавачката.

– Нямате камбанка на вратата. Как разбрахте, че съм тук?

– Очаквах ви, нали се обадихте. Освен това ви видях.

Тя посочи стената до вратата на склада, на която имаше голямо огледало.

– Когато съм в склада, не виждам външната врата, но виждам огледалото. А в него се отразява всичко. Дори надписът на вратата. Той прозира от другата страна на табелата. Зад вратата буквите са наобратно, но оттук, отразени в огледалото, пак са нормални.

И наистина – в огледалото се виждаше хартиена бележка: „Магазинът за обувки се премести отсреща“.

Заинтригуван, Бранимир излезе, затвори стъклената врата и погледна към отсрещната стена с огледалото. Изглеждаше така, сякаш магазинът имаше две стъклени витрини на двете си срещуположни стени – с еднакви надписи и еднакъв пейзаж зад тях.

Той затвори и отвори няколко пъти. После влезе отново.

– Разследвам нещастния случай със съпруга ви. Моите съболезнования!

Тя кимна и с равен, почти безразличен глас отбеляза:

– Аз вече дадох показания. Не разбирам…

– Не съм от полицията. Частен детектив съм.

– Кой ви нае? Нека отгатна – Сийка. Какво иска?

– Госпожо Балабанова, първо отговорете на въпросите ми, а после ще задоволя любопитството ви, доколкото е възможно.

– Да, разбира се. Питайте!

– По време на произшествието сте били на работа. Тук ли бяхте през цялото време?

– Да, и в склада. Няколко гости на хотела потвърдиха присъствието ми.

– Добре. Какво ще кажете за мъжа, на когото сте продали червеното шушляково яке?

– Сърбинът ли? Разбрах, че са видели колата му край Оброчния кръст преди Добравица някъде към обяд. Затова ли ме питате?

– В колко часа купи якето?

– В единайсет и десет.

– Запомнили сте толкова точно?

– Да, очаквах снабдителя. Съвсем бях забравила, че е празник и той почива. Бях в склада и подреждах стока, но непрекъснато поглеждах към часовника в огледалото. Цифрите му са обърнати, но аз съм свикнала.

– Какво направи сърбинът? Говорихте ли за нещо с него?

– Обичайното. Той е редовен клиент. Идва всяка година. Казва, че му харесва при нас.

– Освен якето, купи ли нещо друго?

– Да, чифт черни кожени ръкавици. Каза, че смята да се качи на Столо. Помолих го, ако види там съпруга ми, да му предаде, че се притеснявам. Излезе много рано сутринта и не закуси.

– Той какво отговори?

– Каза, че ще мине по по-тежкия, но по-пряк маршрут.

– И е тръгнал от магазина след 11 часа?

– Най-рано в 11.30. Пробва няколко якета, а и се разговорихме.

– Съпругът ви е паднал някъде около 9 часа сутринта. Значи не е възможно да са се срещнали на Столо. Знаете ли, че сте единствената, която го е видяла тогава? Излязъл е доста рано, около 7. 30, но никой не го е виждал след това. Само вие. Сигурна ли сте в часа?

– Да. Абсолютно! Казах ви, че чаках снабдителя.

– Който е бил в отпуска.

– Объркала съм се, не е ли позволено? – повиши тон Диляна Балабанова и детективът за първи път усети емоция в гласа ù. – Но защо ме питате? Нима подозирате господин Кнежевич? Той е изключително почтен човек, бизнесмен, баща на двама сина – студенти.

– Знам ли? – каза Бранимир и погледна изпитателно младата жена. – Какво ли не прави нашият прекрасен драгомански въздух! Можеш да се пристрастиш към него и да направиш някоя лудория.

– Говорим за убийство на човек, детективе – възрази хладно Диляна. – Трябва да си изключително изтерзан и да нямаш изход, за да прибегнеш до подобни действия. А и съпругът ми не се познаваше с него. Защо да го убива?

– И аз това се питам. Ще поговоря и с него – каза някак нехайно Бранимир и погледна още веднъж към отражението.

Надписът беше изчезнал. В огледалото сега се виждаше само белият гръб на бележката. Детективът кимна доволно и излезе на улицата, потънала вече в сянката на залязващото над парка слънце.

 

– Какво стана, шефе? Открихте ли убиеца? – проточи врат иззад компютъра Ванчо и се ухили.

– Още не, но мисля, че съм близо.

– Значи все пак е убийство?

– В това не съм сигурен, но се убедих в едно – Диляна Балабанова лъже. Познава много по-добре сърбина.

– Йовица Кнежевич, 44 години, бивш състезател по ски, понастоящем търговец, собственик на два магазина за авточасти в Димитровград, Сърбия. Наскоро разведен, с две деца. Често пътува в България по служба или с цел – туризъм. В Драгоман отсяда винаги в хотел „Нишава“. Първоначално е идвал с туристически групи, но в последните години – винаги сам. Алпинист, изкачвал е множество върхове в Рила, Пирин и Западните Родопи. Но всичките си пътувания започва в Драгоман и ги завършва пак тук.

– Да, явно в нашия град има нещо, към което е особено привързан.

– Жена? Диляна Балабанова? Тя май има склонност към спортисти.

– Възможно е… Засега само едно е сигурно – хубавата продавачка лъже. Или поне не казва всичко.

– Как разбрахте?

– От една табела.

– Табела?

– Да. Тя каза, че когато Йовица е дошъл в магазина, е било 11.10 часа, но това е невъзможно. Трябва да е дошъл много по-рано. Вероятно между 7 и 9 часа.

– Защо?

– Защото надписът на витрината се вижда в огледалото, само ако слънчевите лъчи го огряват под определен ъгъл. Ако притвориш вратата, изменяш ъгъла и надписът изчезва. Сутринта на 1 януари времето беше студено, но ясно, а към 11 часа беше мрачно и вече валеше сняг. Не може да е видяла надписа тогава.

– Може да се е заблудила.

– Заблудила се е за снабдителя, за надписа – много разсеяна ще да е била! Според мен е чакала сърбина. Рано сутринта.

– Това го поставя под съмнение. Но не е достатъчно основание. Трябва ни по-солидно доказателство.

– Затова смятам утре да отида до Столо.

– Там е доста стръмно, шефе! А вие отдавна не сте се катерили…

– Ще се справя, не се безпокой, старите навици ръжда не хващат!

 

Сърбинът беше среден на ръст, добре сложен, с жилава, спортна фигура и уморено, някак посърнало лице. Тъмните му очи  трескаво блестяха, но в поведението и гласа му се усещаше някаква отчаяна решителност.

„Хубав мъж! И изключително запазен!“, помисли си Бранимир и продължи с любопитство да разглежда новодошлия. „Би могъл спокойно да краси корицата на някое от списанията от масичката на хотелския магазин. Двамата с продавачката са си лика прилика – толкова красиви и толкова… нещастни!“

– Разбрах, че говорите сръбски – наруши първи мълчанието новодошлият. – Това ме радва изключително! Знам малко български, но не и за да отговарям пълноценно.

– Да – каза Бранимир. – Близо сме до границата, в Драгоман живеят няколко сърби, но вие не сте общували с тях. Явно предпочитате българска компания.

– Предпочитам компанията на прекрасната ви природа! Затова идвам тук. Имате богатство, което, според мен, не цените достатъчно. Занемарили сте го и то постепенно изчезва.

– Дотолкова цените нашите природни красоти, че още не сте заминали? Разследването приключи, не искате ли да се приберете у дома?

– Имам още някои дела тук до края на месеца. Смятам да открия нов магазин в Димитровград с българско участие. При вас ми харесва и съм на път да обвържа работата си още по-тясно с вашия град.

– Само работата ли? – попита внимателно Бранимир.

За миг сърбинът се поколеба, после каза решително:

– Не само. Смятам да продължа и да си почивам у вас. Но защо ми задавате тези въпроси?

– Господин Кнежевич – каза рязко детективът и видя как гостът му неволно потръпна. – Наистина не ви повиках, за да обсъждаме красотата на българската природа. Позволих си да се усъмня в непоклатимостта на вашето алиби. Поговорих си с вашата свидетелка Диляна Балабанова, съпруга на загиналия месар. От този разговор съмненията ми не се разсеяха, а напротив – усилиха се! Затова днес сутринта се разходих до Столо. Изследвах подробно скалите и дълбоките цепнатини между тях. Не търсех нещо конкретно, но това, което намерих, напълно възнагради усърдието ми.

Лицето на сърбина пребледня. Той посегна инстинктивно към якето си.

– Предполагам, че ако преровите джобовете си, ще намерите ръкавица само в единия от тях – продължи спокойно детективът. – Би било жалко, ако сте я изхвърлили, защото аз намерих другата. И дори да се опитате да ме убедите, че не е ваша, тя е от същия вид и размер, каквито сте купили от магазина на вашата приятелка на първи януари сутринта. Тези денонощни хотелски магазини! Дори и по празниците не ги затварят! Всичко в името на гостите! Нали?

Бранимир Милушев извади от чекмеджето си черна кожена ръкавица и я тупна пред смутения мъж.

– Разбира се – продължи детективът, – това не доказва стопроцентово принадлежността на ръкавицата към вашия чифт, но и този недостатък може лесно да бъде отстранен. По нея има кръв, която, ако съдя по драскотината на ръката ви, е възможно да е ваша. Но дали вие сте стопроцентово сигурни, че след експертизата част от тези петна няма да се окажат от чужда кръв? Ръцете на жертвата бяха силно издраскани. Дали по някакъв необясним начин кръвта му не е попаднала върху тази злощастна ръкавица?

Лицето на сърбина се сгърчи.

– Биеше я – каза тихо той и отново потръпна. – А тя търпеше и не смееше на никого да се оплаче. Виждах синините и раните ù, когато идваше в хотелската ми стая, и не можех да ù помогна. Убил е детето в утробата ù! След един побой пометнала и повече не може да има деца. Рано или късно щеше да затрие и нея. А после аз пак щях да го убия! Как мислите, детектив, заслужава ли такъв човек да живее?

– Не сме ние тези, които решаваме кой да живее и кой да умре – каза Бранимир. – Трябваше да уведомите органите.

– Това нямаше да промени нищо. От такава напаст отърване няма.

– Разбирам ви и ви съчувствам! Домашното насилие е огромно зло. Затова ви давам възможност сам да се предадете. В града има служба на Гранична полиция. Ако до няколко часа не уведомите органите, ще се наложи да го направя аз. Не се опитвайте да се скриете, няма да има полза! Пък и къде ще избягате от съвестта си?

Бранимир се приближи до прозореца и известно време наблюдаваше сгърбената фигура на сърбина, който вървеше нагоре по улицата в западна посока и накрая съвсем се изгуби измежду сградите.

 

Касапина чу шум и понечи да се обърне, но силен удар в гърба го отпрати отвъд ръба и той увисна над пропастта. В последния момент успя да се хване за хлъзгавата, мокра скала и погледна нагоре. Над него се беше надвесил непознат мъж в червено яке.

„Какъв красавец!“, помисли си бившият боксьор и продължи да се опитва да изпълзи, разранявайки до кръв ръцете си. „Той ли ме блъсна? Защо?“

Мъжът, без да пророни и дума, се наведе и започна да откопчва ръцете на месаря от скалата и да го блъска надолу. Едната му ръкавица се изхлузи и отхвръкна, но той сякаш не я забеляза. Продължи да се опитва да го бутне в пропастта.

„Моля ви!“, прошепна Балабана.

Внезапна тръпка мина по лицето на непознатия, сякаш сега за първи път осъзна какво се случва. Той се поколеба, наведе се още по-ниско и хвана месаря за ръката, сякаш се опитваше да го изтегли нагоре.

Приел колебанието му за признак на слабост, Касапина изпъшка и лицето му започна да се налива с кръв, а очите му засвяткаха яростно. Полудял от гняв и ненавист, той се пусна с едната ръка от ръба и замахна със свит юмрук към лицето на спасителя си.

Непознатият рязко се дръпна. Месарят загуби опора, а в очите му се мярна изненада. Ръката му се плъзна, той  не успя да се задържи и с неистов вик на ранено животно полетя в пропастта.

 

Чак когато се прибра в хотела, Йовица си спомни за ръкавицата. Върна се на Столо още вечерта, но не успя да я намери. Цепнатините в скалите бяха много и дълбоки, а той беше смъртно изморен. Предполагаше, че в Драгоман няма по-добри алпинисти от него и никой няма да намери нищо. Но грешеше.