За някои гледката, която се разкрива пред сутрешния прозорец е вдъхновение, за други досада, а трети изобщо нямат гледка. Синята студена пелена покрила Витоша няма отношение към мислите на Михаил, в краката му се търкаля снощна бутилка, свидетелка на една обичайна последните години гледка, на един мъж, който плаче като дете, тихо и без истерия, откакто майката на сина му замина, той разговаря само с дъното на бутилката, тогава планината пред него е тъмна и неясна като тайна, която не може да се сподели дори със себе си. Синът му Найден е вече в трети клас, вместо бащата да го буди, както повечето деца на неговата възраст, той става първи и нежно докосва с ръка грубата длан на баща си, прибира остатъците от цигари и празните бутилки. Не казва нищо, той и не може. Ходи в специално училище, но очите му са толкова сериозни, че имаш усещането, че разбират повече от колкото изглежда. Когато майка му разбра, че има дете което е различно, не можа да се примири, има хора с такава крехка вътрешна структура, като снежинка, уж е студена и съвършена, а нетрайна, пред всеки порив на вятъра, пред всяка несъразмерна топлина. А синът й беше несъразмерен, на този свят, на този дом, на нея самата, на мъжът й, който въпреки, че можеше също почти не разговаряше с нея. Той пък обратно, беше от онези външно груби и недодялани хора, които носят мека и топла душа, далеч от съвършенството на снежинката, но пък достатъчно, за да останат докрай, да обичат докрай, каквото и да им донесе животът. И така останаха двама мълчаливци, които по неведоми пътища успяваха да се разбират и без думи, нагласени един спрямо друг, само да не беше духът от проклетата бутилка, който се наместваше като вечният вечерен събеседник на Мишо. Днес, когато за пореден път видя през подпухналите си очи, как Найден деликатно и тихо, с грижа към съня му, прибира остатъците от бесовската му нощ, се зарече, край, никога вече. Като всечи обречен, който в някакъв миг намери мотивация за промяна, той почувства изведнъж силата на тая мотивация, която макар и нетрайна, носеше мощен прилив на надежда, както когато още беше момче и с групата катерачи тръгваха да изгонят зимата и да посрещнат пролетта, нейде на някоя от най-високите и непристъпни скали. Вдъхновен от тези си спомени, той спонтанно заразказва на Найден, за пролетта, в планината, когато все още зимата не иска да отстъпва, но тук таме зеленото макар и слабо, макар и брулено от силни и все още студени мартенски пръсти, пробива и накрая побеждава. В планината винаги е така, коренът на надеждата и на добротата се крие докато не повярваш,че можеш да го достигнеш,с цената на ледената си пот, докато пълзиш по непристъпната гръд на скалата, висящ само на едно въже, въжето поддържано от силата на приятелството. Как изменчива се оказва тя тук в градски условия и колко е здрава, там, на ръба на зимата, когато само доверието в другия те държи на страната на живите. Планината е изпитание за човешките взаимоотношения, груба и понякога прекалено категорична проверка на силата на връзките помежду ни. Тук в града можеш да се скриеш зад думи, които се изричат повече, за да не кажеш нищо, зад дима на театрално драматични жестове на престорена ревност, на каприз, на егоистичен хищнически инстинкт, но там, на скалата, когато висиш между Бога и дявола, висиш само на връзките на собственото ти сърце с това на другите. Планината не обича самотните пътешественици, затова често ги прибира рано. „ Планината е наша майка, помни момчето ми-каза Михаил и прегърна със свободната си от волана ръка Найден. Отвлечен в спомени, Михаил се сепна, Найден го подръпваше за ръкава, за да му покаже, че са стигнали училището и трябва да се разделят. Мишо намери бързо място за паркиране и тръгнаха към входа, по чудо не бяха закъснели. Заслушан в гласа на планинските спомени от младостта си, Мишо не видя, че Найден излезе през други вход, без да отиде към стаята си в училище…
Вече бяха минали повече от 16 часа, откак спасителната служба издирваше момчето. Очевидци го бяха видели да се отправя към планината и въпреки прогнозите за скорошен снеговалеж всички бяха на крак. Бащата на Найден се разправяше с един от ръководителите на спасителната акция, държеше да се включи и той, но не му позволяваха, чакаха. За пореден път си посипваше главата с пепел, знаеше, че последните му думи за планината майка са били разбрани абсолютно буквално от момчето, което е решило да намери тази майка, която всички други имаха, а той не. След още три часа, Найден се отказа да се моли да бъде включен в експедицията и търсеше начин да се измъкне от погледа на полицая, когато пред него изникна познато лице:
-Мартине, ти ли си!-Мишо веднага разпозна старият си приятел, колко бях катерили с него, колко трудности и радости бяха преживели. Но Михаил от всичко на света най-много мразеше съжалението, както хората, които са способни на истинска дълбока тъга, той не понасяше утешението, просто щеше да го убие и затова не вдигаше телефона на никого от старите си приятели, дори и когато остана без работа и два месеца трябваше да се катери да мие прозорците на някои от високите лъскави столични сгради. Сега обаче беше различно, животът на единственият му скъп човек беше в опасност и Мартин веднага разбра, че ако не включат Мишо в издирването той няма да може да се справи. Поговори нещо тихо и авторитетно с полицая и направи знак на Мишо да го последва. Двамата останаха едни от малкото, които претърсваха планината цяла нощ. Зимата сякаш освирепяла като изоставена жена, която скоро ще сменят с младата и весела пролет, не искаше да се предаде. Пусна всичките си змии и гущери, ветрове и ледени дъждовно-снежни пръски срещу двамата приятели. Уморени, изтощени и почти вкочанени от студ, двамата вървяха с наведени рамене към близката база, така се навеждат раменете на хората, които носят планината от отговорност и вина на себе си, тя ги притиска, до почти бездъх, но те продължават да вървят. Малко преди да стигнат базата, Мартин се спъна в нещо, бързо разрови, детски крак. Погледна с ужас към приятеля си, нямаше време да мисли, с премерени, бързи, но и достатъчно точни движения разравяше снега. Мишо видя ръкавицата на Найден и загуби съзнание…
Мартин седеше в белия болничен коридор вече няколко часа, в ръцете му изстиваше кафе с пластмасов вкус. Лекарите не излизаха, за да го уведомят за състоянието на Мишо. Мъжът се бореше със съня и се опитваше да не мисли, че часовете от изчезването на Найден напредват, а вън зимата затягаше ледената си хватка. Изведнъж като в халюцинация, на човек легнал да се стопли в снежна пряспа посред буря, в другия край на коридора видя дете. Тялото му реагира първо, втурна се към момчето, беше синът на Мишо, с една ръкавица, явно момчето, което бяха намерили, заринато в снега и било друго дете. Мишо така и не дочака да види лицето на детето, а Мартин не можеше да е сигурен, не се бяха виждали няколко години. В това време от другия край на коридора видя как лекарят излиза, хукна нататък, като не изпускаше ръката на Найден, стискаше го така здраво, както че двамата висяха на едно и също въже, както едно време с баща му. Лекарят имаше уморено и сериозно лице, гласът му не изразяваше нищо, когато каза, че сърцето на Мишо не е издържало…Мартин прегърна силно момчето, понякога силата на приятелството се доказва и след смъртта, за него беше ясно, че въжето от неговото до сърцето на Мишо минаваше през това на Найден.
От прозореца на болницата, лекарят наблюдаваше притихналата и сякаш учудена страна на Витоша, загледан в планината не видя, как един мъж и едно момче, само с една ръкавица вървяха здраво хванати, с въжетата на истинската човешка обич.