– Мразя тези чуакри. Мразя всички чукари, но тези особено много – измърмори Дея, когато успя да се изправи и да извади снега от ръкавите на полара си.
– Хайде де, по това време на годината снежните преспи са рядкост и радост за децата и кучетата. Не ми казвай, че теб са започнали да те притесняват. Преди ги обичаше.
– Преди си е било за преди. Сега е сега.
Тази така очаквана среща между Борис и дъщеря му поемаше в нежелана посока. Много време мина, откакто се видяха за последно. Затова той прецени, че е най-добре първо да се разходят. Смяташе, че така по-лесно ще скъсят дистанцията. В планината мълчанието не е така неловко, както в затворено пространство, а и ходенето предполага да не се вторачваш в събеседника си. Но в неговата представа не фигурираше сърдитият, наежен образ, който в момента присвиваше устни и буксуваше напред по пътеката.
– Не се безпокой. Преходът не е нищо особено. Ей сега ще сме на върха. Оттам има друг маршрут към колата. По-дълго ходене е, но не е така стръмно – обясняваше той и се правеше, че не забелязва мълчаливия отговор, който идваше изпод качулката ѝ.
В този момент пред тях неочаквано се изпречи втора пряспа. Чисто новите кожени кецове на момичето скърцаха обвинително в снега. Сякаш го питаха не можа ли да съобрази, че нито на тях, нито на Дея мястото им не е тук. А я беше предупредил да вземе подходящи обувки със себе си. Какво ѝ става? Сякаш за първи път стъпваше в планината. Само да разбереше майка ѝ. Отне му толкова време да получи съгласието ѝ Дея да лети сама дотук. Не искаше неприятности. Преходът беше лек и безопасен и все пак… Бащата хвърли бегъл поглед към девойката. Съдейки по разговорливостта ѝ, опасенията му бяха излишни. Откакто вчера я посрещна на летището, тя нито веднъж не подхвана разговор, нито веднъж не понечи да му разкаже нещо за живота си вкъщи, за приятелите си и да, нито веднъж не спомена майка си Александра. А той винаги се стараеше да демонстрира, че с Алекс са в приятелски отношения и не пропускаше да изпрати поздрави.
Борис се премести да живее в Гренобъл преди година и половина. За това време се бе прибрал в България два пъти. Просто така се стекоха обстоятелствата. Обаждаше се редовно и често споменаваше разходките си из планинските масиви покрай града, разказваше разни истории и смешки. Сега беше добър момент да опита някоя от тях:
– Знаеш ли, че имам колега, който много обича животните. Вече е спасил няколко плъха от една лаборатория. Пъха ги в чантата си и ги изнася скришом. После си ги гледа вкъщи. Ако искаш, може да отидем да ги видиш?
Не последва отговор. Борис започна да изпитва раздразнение. Можеше да понесе известна доза претенциозност, но това вече беше саботаж. Кога деликатното му дете така умело се научи да оставя събеседника си в неловко мълчание? Наказваше ли го? Само с него ли се държеше по този начин?
Повървяха още малко. Изкачването стана доста стръмно. Нямаше други туристи. Ненадейно Дея се тръшна на земята и заби поглед в далечината.
– Какво става? Искаш да си починеш ли? Жадна ли си?
– Аз съм дотук. Тук оставам – гласът ѝ едва се чуваше.
– Как така дотук? Имаме още половин час до върха.
Изведнъж момичето се извърна и за първи път го погледна. Никак не беше красив този поглед:
– Значи ти можеш да решиш къде да ходиш и къде да оставаш, а ние не можем! Така ли? – вече не говореше тихо.
Той я гледаше стъписано. Понечи да попита кои са тези „ние“, но веднъж започнала, Дея не спираше да говори:
– Не искам да съм тук! Страх ме е! Стръмно е. Мога да падна и да си счупя нещо! Може да ми стане лошо. Да измръзна и да изпадна в хипертермия.
– Хипотермия имаш предвид. Но нито хипо, нито хипертермия те застрашава при 18 гра…
– Ти попита ли ме дали искам да съм тук? Попита ли ме? Интересуваш се само от себе си. Винаги се интересуваш само от себе си. И от тези… тези… тези – и тя смутено посочи пространството наоколо.
Лицето на Борис пламна от възмущение. Подкани дъщеря си да тръгват като ѝ каза, че това е нищо и никаква разходка на нищо и никаква височина и че страховете ѝ са неоснователни и смешни. Тя не помръдна от мястото си. Понечи да я нарече глезла, която се отказва при всяка трудност. И щеше да го направи, но се загледа в свитите юмруци на момичето. В побелелите ѝ устни. Тя седеше като вцепенена и имаше вид на истински объркан човек. Защо му беше трудно да я разбере, да ѝ съчувства?
Нищо, съвсем нищо в тази красива гледка, в пролетното време и синьото небе не създаваше предпоставки за подобни сцени. И все пак Дея преживяваше нещо. Не му беше ясно какво точно и затова не знаеше как да се справи с него. Смяташе, че трябваше да продължат веднага. Задържането в неприятна ситуация бе безполезно. В движението се проявява човешкият характер, твърдеше той. Когато ти е трудно – вървиш. Когато ти е криво – вървиш. Просто продължаваш напред. Това е. И очакваше от нея да направи същото. А тя се запъваше на земята, драматизираше и го замеряше със своята безпомощност, която все повече се превръщаше в негова безпомощност. От една страна Дея очевидно се боеше да продължи напред, от друга – пътят наобратно не беше по-добра идея. Трудно се връщаш на места, през които преди малко си преминал със страх. Трябваше да я убеди да продължат нагоре и да минат от другата страна. Борис седна до дъщеря си:
– Добре. Тук ще поседим. Колкото време искаш, толкова ще сме тук.
Всъщност не беше искрен. Разпростирането във времето го безпокоеше, но не се сещаше какво друго да направи, затова просто зачака. В началото му се струваше, че минутите се влачат, че ей сега ще се вкаменят от непомръдване и се напрегна още повече. После си напомни, че ролята на възрастен се е паднала на него и малко по малко се успокои. Позволи на безвремието отново да се намести там, където изначално принадлежеше. Каза си, че в крайна сметка планината ни приема вскякакви: уплашени, огорчени, неразумни, шумни, невежи, влюбени, търсещи, неспособни. Тя просто е. Там. Винаги. За себе си и за безвремието. И за него. И колкото повече си мислеше за това колко приет се чувства в планината, толкова повече раздразнието отстъпваше пред друго топло чувство.
– Дея, извинявай, не предполагах, че толкова си …, ами че вече харесваш други неща. Ако искаш, утре може да отидем в Лион. Там е по-различно.
– По-равно ли искаш да кажеш? – за първи път склони да му помогне тя.
– Да, много по-равно. Има и река. То и в Гренобъл има и река. Може утре да ти я покажа. Ти ще ми кажеш какво ти се прави и заедно ще измислим нещо.
– Може.
Последва пауза и тя продължи:
– Аз не съм разобичвала планината. Просто нямам нищо против да я гледам от ниското, отдолу нагоре. Ти все искаш да гледаш наобратно. Да си нависоко. Аз нямам нужда.
– Добре, значи с тебе утре ще седнем на брега на реката и ще гледаме възвишенията отдолу нагоре. Само днес да стигнем до върха, може ли?
Тя най-сетне се поусмихна:
– И все пак си знаеш своето.
– Тук не можем да останем, пък и не мога да повярвам, че си станала бъзла.
Това с бъзлата си беше рисковано, но бурята беше отминала. Първоначалното кълбо от емоции се бе търкулнало и пътят нагоре бе разчистен. Дея стана и продължи.
Когато стигнаха до огромния железен кръст, характерен за повечето алпийски върхове, Борис възкликна:
– Хубаво е, нали? Нали си струваше усилието?
– Камънак – отбелязва равнодушно момичето и продължи по пътеката. Само попресилено енергичната ѝ походка издаваше задоволството ѝ.
„И ти все пак си знаеш своето“, помисли си Борис. Но нейното изкачване бе преодоляно, а неговото тепърва предстоеше. Утре той щеше да седне на брега на река Изер, да покани неизказаното между тях и да го чуе, докато гледат планината отдолу нагоре. Но не днес. Утре. Все пак, един връх на ден е напълно достатъчен.