Горещ летен ден е. Ужасяващо горещ. Дори камък можеше да се пукне от юлската жега. В огромната гора на върха на планината топлината щипеше всеки един лист на дърветата. Коя всъщност бе тази гора не се знаеше. За планината отдавна беше забравено от хората. Носеха се митове за зловещи същества. Но всъщност из планинската гора броди само едно същество. Това си беше неговата гора, неговият дом. То друг си нямаше.
Всъщност имаше и една поляна, на която понякога се излягаше и съзерцаваше величествената гледка. Всеки ден то очакваше мига, в който слънцето бавно започва да залязва зад планинските върхове, за да излезе от малкото си, подобно на лисича хралупа, скривалище. След това по цяла вечер лежеше на поляната, гледаше пухестите облаци, а когато те не му правеха компания, гледаше звездите. Големите му черни очи проблясваха по-силно и от слънцето всеки път, когато биваха огрени от небесните песъчинки.
Все пак неговата най-любима гледка не беше нещо неземно, а бяха широколистните дървета, из между които се скиташе. През деня техните сенки го защитаваха от злото слънце. Не му позволяваха да бъде изгорено. А вечер то им благодареше, като ги даряваше с цялото си внимание.
Но сега не чеше вечер. Слънцето силно удряше гората. Създанието се бе сгушило в малката си дупчица и не помръдваше. Спеше. Така му влияеше жегата. В гората и на поляната дори и мухи не жужаха, което много радваше съществото. Можеше да се наспи, разходи, спокойно да се излегне на любимото си равно местенце и да се наслади на гледката.
Чу се пращене на сухи съчки някъде на близо. Всъщност никой не го чу. Освен заспалото същество нямаше никой друг. Но пукащият звук бързо се разпространи и започна да става все по-силен. Появи се гъст мръсен дим. Сякаш парцали сняг се надпреварваха, кой от тях ще стигне първи до земята, но всичко беше сиво. Разнесе се и изгорелият мирис. Слънцето най-накрая победи гората. Всеки ден ожесточените им битки не спираха, но днес гората най-накрая се предаде. Тя беше поредната жертва на Слънцето.
Съществото се пробуди от обичайната си следобедна дрямка. Погледът му беше толкова замъглен, че когато се опита да стане и да проходи, то се сблъска с няколко клона и тежко се стовари на земята. Очите му бяха омърсени от отвратителния дим.
Изведнъж затича. Стремглаво се спусна незнайно на къде . Просто трябваше за миг да се съвземе. Мина през много клони, препъна се в дебели корени и дори се блъсна в няколко дървета, но откри пътя си към поляната след дълго тичане по сякаш в този момент непознатото за него нанадолнище. Бясно започна да разтрива очите си. Сега те не бяха пълни само с димни частици, а и със сълзи. Вече усещаше силната миризма. Знаеше какво се случва.
Съществото изчисти очите си до колкото можа и се обърна към гората. Беше застанало точно в средата на поляната. Точно където гледаше белите облаци и блещукащите звезди, където всяка вечер се радваше на пищната си гора. Сега едно облаче нямаше на небето. Димът се сгъстяваше, отровната миризма изпълваше носа му и бурните пламъци вилнееха. Те сякаш тъпчеха гората, дърво по дърво, със своите грамадни огнени ботуши. На всяко едно място, където пламъците се промъкваха, не оставаше живот. Гората умираше по най-жестокия начин. Всяка частица от нея щеше да бъде опустошена, защото така бе заповядало слънцето.
Огънят не се успокояваше. Той виждаше страданието в очите на съществото и сякаш именно от това черпеше сили. Нямаше да спре докато не унищожи напълно гората.
Създанието се срути на земята. Сълзи се лееха от очите му, сякаш зад тях се криеше един безкраен океан. Нечовешки крясъци излизаха от гърлото му. Поглъщаше целия прах и се давеше. Полу изгорелите останки от дърветата летяха около него и му викаха да бяга. Да се спасява. А то нямаше сили, дори да помръдне. Къде щеше да отиде? Тази гора… то само нея имаше. Нищо друго не го пазеше от слънцето.
Надигна се. Огледа за последен път поляната. Пуста. Не посмя да погледне към небето отново. Знаеше какъв мрак го очаква там. Сълзите продължаваха да текат по лицето му, ако това можеше да бъде наречено лице. Коя част от него каква беше, не се знаеше. То си бе просто съществото, а не човек. Но имаше си нещо човечно в това диво създание.
Пламъците се надигаха още и още пред него. Искаха да го изплашат. Те се нуждаеха от последната му капка живот. И съществото наистина разреши на огъня да го прегърне. То изтича обратно до гората и се хвърли в бесния пожар.
Пламъците бликаха от щастие. Кой първи да му разкъса кожата, кой първи да го обезобрази. Накрая всички заедно нападнаха съществото. Състезаваха се даже – кой пламък най-жестоко ще го опари. Не трябваше нищичко да остане от него. Пламъците всичко пометоха с буйните си, жестоки ръце.
Гората си отиде. Един пън, един корен, едно листенце – нищо не остана. Грозните остатъци от пожара населяват мястото. От съществото също не остана нито една следа. Но то заедно с гората си тръгна. Само тя му трябваше. Може би все някъде скиташе около нейните дървета или спеше в малкото си скривалище. Кой можеше да каже? Все пак това е едно същество, за което никой, нищо не знае.