http://МАЛЧО -Малчо! Малчо!- Никола се чу да вика насън. Събуди се целият облян в пот. Въпреки хладната температура в стаята, той беше потен, с едри капки пот по челото, които се стичаха надолу като топящ се сняг. -Малчо!-каза той гласно, но вече напълно разсънен. -Къде си приятелю?- в гласа му личеше мъка, огромна мъка. Никола стана, облече якето си и погледна през прозореца. Замисли се. Гледката навън беше прекрасна. Сняг, много сняг беше натрупал през нощта и сега блестеше под сутрешните лъчи на слънцето. Никола отиде до печката и подреди разпалките, запали ги. Огънят забумтя като локомотив и затопли изстиналата хижа. Никола, всъщност, не живееше в тази хижа. Той беше от селцето, ниско долу в подножието на планината. Заради постоянният ветрец, името на селото беше Ветрен. То се намираше в подножието на величествена и студена планина. Когато погледнеш към нея, имаш чувството, че всеки момент ще падне върху теб. Красота и величие, в това се убеждаваше всеки, който идваше тук. Никола обичаше селото и неговата история. Харесваше му да живее тук. За своите почти шестдесет години, той беше видял и чул какво ли не. Нямаше жена, нито деца. Преди много години с едно момиче бяха истински привързани, но….. „Не е било писано“.- си казваше наум той. Хобито и голямата любов на Никола бяха планините. На млади години той изкачваше върховете, катереше се по немислими маршрути и беше винаги засмян. Усмивката с белите му зъби се смесваха с белотата на снега около него. Често, докато правеше своите походи из планините той срещаше групи с планинари. Те се спираха за взаимна приказка и все го питаха защо ходи сам из планините, така е опасно и няма кой да му помогне, ако пострада. А Никола, с присъщия си хумор и реализъм, ѝм отвръщаше, че човек може да разчита само и единствено на себе си. Казваше ѝм: „Аз съм вълк единак с чувство за самосъхранение“. После всеки поемаше по своя път. От всички планински перипетии Никола най-обичаше, когато достигне до върха на великана, когато „го погали“ и седне в неговия скут. Тогава той се чувстваше не прашинка в планината, а неин покровител и господар. В тези моменти той беше горд от себе си, от живота си, от всичко. И въпреки, че наближаваше шейсетте, той не даваше вид на бъдещ пенсионер. Напротив, жилав, сух и борбен, такъв беше той. „Ще катеря планините, докато умра“- така отговаряше Никола на въпроса докога ще се катери. Когато му станеше скучно долу в селото, той отиваше в хижата, високо горе в планината. Самата хижа беше просто навес от една стая, в която имаше легло, маса и печка. Там той си запалваше печката, сядаше до прозореца и гледаше към селото долу в подножието и размишляваше. „Колко сме жалки и малки. Ние, хората, сме нищо пред силата на природата. Нищо сме“. В един такъв ден, когато си почиваше в хижата, той тръгна към близката гора да си събере съчки и клони за печката. Както вървеше из нея и снегът хрускаше под краката му, той чу скимтене. Спря да върви. „Може да ми се е сторило“.- каза си той. Пак тръгна и пак го чу. -Хей, какво си? Ела, ела. Покажи се.- каза той и се заоглежда трескаво. Тогава го видя. Малка бяла топка, смесваща се със снега. Само очите и нослето му бяха черни. Всичко друго беше бяло. -Я! Куче!- изненадан извика Никола. -Ела, мъник! Не бой се!- Никола тръгна към него. А то, милото, се беше завряло под няколко преплетени клонки и цялото трепереше. -Какво правиш тук? Как си дошло?- Никола се оглеждаше за майка му, не видя нищо. -Хей, дребното, тук ще умреш от студ. Идваш с мен, в хижата, а после ще видим. Никола го грабна бързо, мушна го под якето си, пак се заоглежда. Чудеше се как този мъник се е озовал тук. Не стигна до никакъв отговор, но и реши повече да не се тормози с мисли. Загърна малкото и тръгна към хижата. Когато стигна там, пусна го вътре, а то веднага се скри зад печката. -Не бой се! Ела, ето яж!- Никола му даде кисело мляко с хляб. Малкото ядеше, той запали печката и докато тя се разгоряваше, бялата топка постепенно спря да трепери. -Стопли ли се?-каза му Никола и го погали по козинката. -Как може да си толкова бяло?- чудеше се той. И така, малкото остана при него. Никола му даде звучното име Малчо. Първо мислеше да го кръсти Белчо, заради белотата му, но после реши, че Белчо е много разпространено, а и малкото си беше паленце, на което повече му подхождаше името Малчо. Малчо си намери добър и грижовен стопанин. Никола го гледаше и го водеше навсякъде със себе си. Където и да тръгнеше, Малчо беше с него. Когато се прибираше в селото, то вървеше редом с него. Хората му се радваха и питаха Никола: -Къде го намери? -Това е планинско куче!- казваше той и се смееше и му приглаждаше бялата козинка. Малчо порасна, стана средно на ръст куче със снежнобяла, като снега, козина. Кучето стана верен другар и спътник на Никола в неговите планински преходи. Веднъж, докато беше в къщата си в селото, той чу, че някакъв човек се е изгубил в планината. Веднага се приготви и тръгна, заедно с Малчо, да се опита да намери човека. Той знаеше, че не свикнал на суровия планински климат човек, бързо може да загине. Тръгнаха сутринта и през късния следобед вече беше започнал да се отчайва. Тогава Малчо залая и заскимтя, побягна към един склон. Докато бягаше са обръщаше назад. Щом виждаше, че Никола го застига, пак тръгваше с бяг напред. Случайно или не, но точно където Малчо заведе Никола намериха мъжа, измръзнал, изплашен, но жив. Малчо се превърна в герой. -Аз не съм се съмнявал в тебе, приятелю!- му каза Никола, а Малчо го близна по ръката и го погледна с обич. Един ден, те двамата, отново бяха в хижата. Навън имаше виелица. Силният вятър се смесваше с едрия сняг и го въртеше на вихрушка. Не спря да вали цял ден. Никола мислеше да слизат към селото, но се отказа. Снегът натрупа половин метър. Тежък , мокър сняг, с който шега не бива. На сутринта слънцето се показа и с лъчите си обагри пухкавия сняг. Никола знаеше, че трябва да слязат в селото. Знаеше, че е рисковано, защото пресният сняг е най-опасен, но нямаше друг избор. Храната му привърши, а и имаше работа в селото. -Малчо, ще тръгваме! Няма как.- каза му Никола притеснен. Малчо послушно замята с опашка. Никола се подготви за път и тръгнаха полека надолу. Той вървеше бавно, използваше местата, където снегът беше по-малък, за да стъпва там. На места имаше навявания, които достигаха до два метра. Малчо вървеше предпазливо зад него. Използваше утъпканите следи на Никола, за да се придвижва. Бавно и несигурно се движеха и двамата. Тежко и тромаво беше вървенето в снега. По някое време Никола започна да се притеснява, че ще се смрачи, а те още няма да са стигнали до селото. Реши да мине по един друг път, по-кратък, но и по-негостоприемен и опасен. Той поведе Малчо със свито сърце. Вървяха бавно. Полека започна да се смрачава. Пътят беше по-кратък от предния, но много опасен. От дясната ѝм страна бяха скалите, покрити със сняг, а от лявата беше дол със стръмни страни. Никола вървеше бавно и все поглеждаше назад за Малчо. Снегът хрущеше и пукаше под краката ѝм, а планината…Планината показа своята друга страна-тиха, мълчалива, но опасна. Бяла и красива, на страшна в своята красота. А върхът, който Никола толкова обичаше да наблюдава, сега не се виждаше. Беше забулен в гъста мъгла и само напомняше за своята зъберна красота. Двамата планинари вървяха бавно и тромаво. Изведнъж Никола чу някакъв стържещ звук. Обърна се назад и видя, че Малчо е пропаднал в дупка. -Малчо!- Никола се втурна, но докато изрече „Дръж се!“, Малчо изчезна. Чу се само глухо изскимтяване. Неговият верен другар беше пропаднал в снега отстрани на пътя и се беше свлякъл в дола от лявата страна. -Малчо! Малчо!- Никола крещеше в своя ужас. -Малчо! Къде си? Приятелю, обади се! Но никой не отвърна на призивите на Никола. Той падна на колене и се разплака. Знаеше, че планината не прощава и най-малката грешка. Знаеше, че пропадането в снега е фатално. Знаеше, че долът отляво е с отвесни, стръмни стени. Знаеше, че вече се смрачава. Знаеше… -Малчо! Прости ми!- Никола бавно се обърна напред и затътри краката си. Те бяха измръзнали вече и го боляха, но болката в душата му беше по-жестока. Той знаеше, че не може да направи нищо, но това не беше утешение за него… По тъмно Никола, най-накрая, стигна в селото. Прибра се в своята къща, запали печката и седна до прозореца. Сега гледаше от селото към планината, от ниското към високото. Знаеше, че Малчо е някъде там. Сърцето му заплака с кървави сълзи, които се смесиха със сълзите от очите му. Така прекара нощта той, седнал до прозореца с клюмнала, подпряна на ръцете му, глава. На сутринта вестта за Малчо се разнесе из селото. Всички, абсолютно всички бяха потресени, натъжени и вяли. -Никола!- каза му Васил / негов съселянин /. -Не тъжи! Знаеш, планината взема своето. Можеше и ти да си там. -Знам!- каза Никола и приключи разговора. Мира не му даваше участта на неговия приятел. -Хайде, нека някой дойде с мен да го потърсим. Не мога така! Моля ви!- Никола умоляваше някой от хората в магазинчето да тръгне с него. -Опасно е, Никола! Знаеш!- каза Васил. -Знам! Но Малчо би го направил за мен, за теб, за всеки един от нас.- каза Никола. Тогава двама от съселяните му се съгласиха. Никола дори не очакваше някой да се съгласи. -Благодаря ви!- с признателност каза той. Тримата веднага тръгнаха. Минаха по опасния път и се озоваха от долната страна на мястото, от където беше пропаднал Малчо. -Малчо! Малчо!- и тримата завикаха колкото глас имат. Разделиха се и започнаха да изследват мястото, колкото снегът ѝм позволяваше. Заваля и задуха. Виелицата проряза всичко. Търсенето приключи. Край! Никола беше обезверен и изпаднал в тъга. Виелицата и хладният вятър продължиха през нощта и на другия ден. Нямаха спиране и покой. Леденият вятър изсуши и измрази всичко, само не и сърцето на Никола. То вече беше каменно от мъка по изгубеното другарче. „Ако е живо е някъде само и мръзнещо“.- мислеше си той и мислите не му даваха мира и покой. Ето, втора нощ, Никола не спи, а мисли. Не може да отхвърли, просто ей така, моментите с Малчо, как го намери, отгледа….. На третия ден от неговото изчезване, виелицата и леденият вятър спряха. Хората наизлязоха от къщите си да изчистят, колкото могат, снега. Никола завлече тромавото си, от безсилие и мъка, тяло в магазина. Там имаше група от трима планинари, току-що пристигнали от заслона на върха. Виелицата ги беше застигнала в подножието на планината. Те се бяха скрили под един естествен навес от клони. Това разказваха мъжете и Никола вяло слушаше всичко това. Беше му безразлично. -Да знаете, кълна се, че чух нещо. Беше като скимтене.- каза единият от мъжете, висок и строен планинар. -Бил е вятърът!- допълни другият от групата планинари. Никола се оживи, подскочи дори. Изкрещя: -Това е бил Малчо! Заведете ме, моля! Моля! Може да е ранен или да умира. Моля ви! Заведете ме!- със сълзи той набързо ѝм каза кой е Малчо и какво се е случило. Тримата мъже се спогледаха. Не знаеха какво да сторят. Възможно е на единия да му се е причуло. Възможно е да е бил вятърът. Но, ако е било кучето и умира там? Борбената и смела мисъл у мъжете надделя. Стегнаха се набързо и поведоха Никола към мястото. -И да стане нещо непредвидено, четирима сме, ще си помагаме.- каза единият от планинарите и забърза крачка. Те знаеха как надеждата крепи човек, изпаднал в беда в планината. Знаеха как сърцето и душата се молят и чакат някой да дойде и да помогне. А кучето… То не е човек, но е живо същество. Страда, радва се, също като хората. Трябва да го намерят. Явно то е специално животно, щом е и намирало дирите и самите хора в планината. До този извод стигнаха тримата планинари след разказа на Никола. А той не спираше да ѝм говори за Малчо, за това къде го е намерил, как е отраснал, как е намирал изгубените в планината. По едно време гласът на Никола спря. Тримата се обърнаха едновременно, готови да видят най-лошото. Никола плачеше. Сълзите бяха удавили думите му. -Спокойно, приятелю! Ще го намерим!- каза му мъжът, който твърдеше, че е чул скимтене. Никола нищо не каза, само поклати глава. След не толкова дълъг, но труден, преход те стигнаха до мястото. Всъщност това беше една долчинка, по-встрани и по-надолу от мястото, където Никола за последен път беше видял Малчо. -Тук чух нещо.- каза високият мъж. Никола започна да вика името на другарчето си. Зовеше го с цялото си сърце. Другите трима мъже също викаха. Четиримата се разпръснаха в различни посоки с надеждата, която винаги умира последна. Викаха и зовяха името му, но…нищо. Нищо. Не се чуваше нито стон, нито скимтене. Само вятърът си играеше с тънките снежинки и ги посипваше върху мъжете и върху надеждата на Никола. -Никола… Явно ми се е причуло. Но дори да не е така, след толкова дни в планината… Знам ли…- високият мъж замлъкна. -Трябва да тръгваме, момчета.- каза друг. -Започва да се смрачава и става опасно. -Добре.- каза глухо Никола.- Тръгваме. Четиримата мъже поеха бавно по пътя назад. Бавно и мълчаливо. Надеждата на Никола полека се отскубваше от него. Той се опитваше да я задържи още малко, само малко… Тогава го чу. Приглушено и тихо скимтене. -Спрете! Спрете! Чух го! Това е Малчо! Малчо!- Никола завика като обезумял и надви песента на вятъра. Тримата се обърнаха назад. -Оттам дойде. От онази долчинка.- посочи Никола и се втурна надолу към една ниска част, засипана от сняг с надвесени над нея дървета. Той бягаше натам, колкото снегът му позволяваше. Планинарите го последваха на мига. Никола стигна пръв и го видя. Неговото мило другарче. Бяло, смесено със снега, с черните очички и носле. -Малчо! Мило другарче!- Никола клекна до него и го прегърна. Малчо беше почти засипан от снега, легнал на една страна, неподвижен, почти замръзнал. Само очите му издаваха жаждата за живот, благодарността и обичта му. Той близна Никола по бузата, когато той се наведе да прегърне главата му. -Намерих те! Намерих те!- сълзи от радост намокриха лицето на Никола и се смесиха със снежинките по козината на Малчо. Явно беше, че кучето не може да върви. Никола съблече якето си, внимателно сложиха Малчо върху него и Никола и високият мъж го понесоха надолу към селото. Пътят сега беше някак по-лек и къс, окрилен от радостта. Мина известно време. Малчо се възстановяваше. Той почти беше измръзнал. Намирането му е било в точния момент. При падането той си беше наранил задното краче, сега леко накуцваше с него. Това, обаче, не му пречеше да бъде редом със своя стопанин и в студ, и в слънце, и в селото, и в планината. Малчо продължи да изпълнява своята мисия, а именно да помага на изгубили се в планината. Дори и накуцващ, той беше още по-силен и помагащ, още по-добър и обичащ. Заслонът в подножието на планината беше кръстен на негово име. Тримата планинари, участващи в неговото спасяване, дадоха тази идея. Днес всички минаващи през селото и отиващи към планината, на въпроса: „Къде отивате?“, отговаряха: „При Малчо!“