В почти цялата страна валеше от една седмица. По морето обаче не беше паднала и капка дъжд. Миро и Деси бяха запалени гъбари, но в родния им Бургас тази година се очертаваше сушава и те се ядосваха, че не могат да се отдадат на любимото си хоби. Сухото време се бе настанило и в близката до морския град Странджа планина и там не се бе пръкнала ни една гъба. А гъбарските форуми преливаха от снимки на пълни кошници от други краища на България, подклаждайки в тях необуздана завист.
Когато приятелят им Иво се обади да ги покани да му гостуват в новата къща за гости, която беше направил в Троянския Балкан под връх Амбарица, не се колебаха и миг. Натовариха кошниците в багажника на колата, хвърлиха по някоя дрешка в саковете и потеглиха на път.
След няколко часа се озоваха сякаш в рая на Земята. Откриха къщата за гости на Иво на една поляна насред гората. И макар отдалечена от населено място, в нея имаше всички удобства. Кухнята бе заредена с достатъчно продукти, така че можеше да изкарат спокойно няколко дни, без да им се налага да търсят магазин.
Дъждът беше спрял, слънцето сушеше изпраните дървета и тревички, горски птички цвърчаха вдъхновено.
Бургазлиите набързо разтовариха багажа, облякоха удобни за гъбобер дрехи, нахлузиха маратонките и грабнаха кошниците. Иво метеше пред хижата и като ги видя така забързани, остави метлата и се приближи:
– Къде хукнахте с тези кошници, бе, хора? Ей сега приключвам с метенето и ще си отворим по биричка да се видим.
– Отиваме за гъби. Гората би трябвало да е пълна с тях – в хор отговори семейството от морето.
– Абе тя гората е застлана с гъби, вярно. Ама не ви съветвам да ходите.
Миро и Деси чак изтърваха кошниците от възмущение и отново в хор се развикаха:
– Бе чуваш ли се какво говориш?! Как тъй да не ходим? За какво сме дошли чак от морето?!
– Изслушайте ме, бре хора! От няколко дни мечки обикалят наоколо. Оня ден нападнали пчелина в съседното село, потрошили кошерите, сума ти поразии направили. И едно агне скоро намериха разкъсано…
– Който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Мен не ме е страх – изперчи се Миро.
– Не е шега тази работа! Даже от екоинспекцията привикаха кметовете на околните населени места да мъдруват какво да правят с тази напаст. Предупредиха местните жители да забравят за гъбите – обясни Иво, очевидно сериозно разтревожен. Това със сигурност щеше да прогони и желаещите да отседнат в къщата му за гости.
– Да се откажем, скъпи – остави кошницата си на земята Деси и погледна умоляващо съпруга си.
– Хм – почеса се той по темето. – И за какво бихме толкова път – да се заврем в стаята, заобиколени от пълчища необрани крехки, вкусни гъбки! Егати филма! – искрено се възмути Миро и хвърли настрани празната си кошница.
– Имам малко замразени гъбки във фризера. Ей сега ще ги цвръкна в тигана за мезе на биричката – наля масло в огъня домакинът им.
– Бе да не съм дошъл да ям замразени гъби при тази навалица в гората! Давай направо бирите да удавим мъката! – нареди морският.
В това време отново заваля.
– Не се косѝ, брат! То от този дъжд гъбите са прогизнали – като наквасен сюнгер са. Вода тече от тях, не стават за ядене – успокоително нареждаше Иво, докато отваряше бутилките с пенливото пиво.
Чукнаха чашите за „Наздраве“ и след няколко бири малката компания напълно забрави за гъбите. Навън не спираше да вали напоително. Освен дъжд, облаците по някое време докараха и нощта. В хижата беше уютно. Край отрупаната с мезета маса домакинът и гостите му усърдно унищожаваха касата с „Бургаско“ вече няколко часа и по някое време взеха да се прозяват, та най-сетне решиха да си лягат.
Деси и Миро, подпирайки се един друг, се отправиха към стаята си – първата на първия етаж, досами входа на сградата. Даже не обърнаха внимание, че вратата към техните покои е открехната. Доста се полутаха, докато намерят ключа за лампата и когато най-накрая светнаха, пред замаяните им погледи нещо се размърда в леглото им, прохърквайки с тежка въздишка. Само след миг те изхвърчаха в коридора – напълно изтрезнели, и тичешком се върнаха в кухнята, където се барикадираха зад масивната пейка край масата.
Иво разтребваше край бара и се стресна от внезапната им поява отново на терена.
– Какво става, бе хора? – изненадан попита той.
– В леглото ни… има… мечка – заеквайки отвърна морският му приятел. А криещата се зад гърба му благоверна изхлипа, заричайки се наум повече никога да не ходи в гората за гъби.
Такива са те, запалените гъбари – не ги е страх от мечка, докато не се изправят срещу нея, па макар и дълбоко заспала. Там някъде, под върха на Троянския Балкан.