В дупка беше изпаднала Румяна – уж било Сатурнова, че наближаваше рожденият й ден, но всъщност под краката й бе зейнала бездънна пропаст и тя се свличаше без обезопасителни въжета по ръбестите склонове към дълбините й. Служебните й проблеми се конкурираха с личните й неудачи кои да са по-мъчителни и непреодолими.
Дойде в София преди близо пет години – да си опита късмета. Вече не помнеше кой я излъга, че под Витоша късметът едва ли не се сипе като манна небесна върху главите на бедните провинциалисти, дръзнали да стават новостоличани.
Румяна беше научена на труд от малка. Още като невръстно дете, родителите й я мъкнеха на нивата да помага – за окопаването на царевицата, за беленето на мамулите, за чистенето на боба от шушулките, за плевенето. Втурваше се и да дои овцете, да храни зайците и кокошките, да реди черничеви клонки по рафтовете, на които отглеждаха копринени буби.
Семейството й се смяташе за заможно, макар че Златията, където израстна, беше известна като беден край и младите бягаха оттам, щом завършеха училище. Румяна беше отличничка и вярваше, че ще шашне софиянци със способностите си. Баща й измъкна дебела пачка от спестените пари, надиплени под хавлиите в дъното на най-долния рафт в гардероба, и нае хубава квартира в центъра – просторна, спретнато обзаведена и с всякакви удобства.
Оказа се обаче, че шестиците в дипломата й не са достатъчни да продължи образованието си. На изпитите за университета стана ясно, че отличните бележки очевидно са й писани с неоправдана щедрост от селските даскалици, а реално знанията й са за тройка. Та не успя да стане студентка. Но понеже беше хубавка, а и прилично възпитана, я взеха като секретарка в една търговска фирма. Само че работата хич не й спореше и шефовете често я навикваха.
Отчаянието на Румяна се кълбеше като дим в запушен комин и окадяваше дните й с лютиво неудовлетворение.
Не смееше да се оплаче на родителите си. Тя беше тяхната гордост и те едва преглътнаха горчивата новина, че не е приета в университета. За да не се червят пред съселяните си, им беше казала, че е офис мениджър във фирмата. На майка й и баща й тази длъжност, която едвам се научиха да произнасят членоразделно, звучеше почти като генерален директор и те, с присъщата си провинциална парвенющина, не спираха да се хвалят с дъщеря си. Само тъпан не бяха ударили на мегдана, та всеки да чуе комюникето за успеха на Румяна на столичната сцена. Затуй сега сърце не й даваше да ги тревожи с неблагополучията си.
Нямаше и приятели, които да правят вечерите й по-поносими, след като тъмнината сложи край на поредния безсмислено прекаран ден. Повечето от колежките й си имаха семейства и деца, а неомъжените избягваха компанията й. Няколко момчета от родното й село също бяха дошли в големия град , но бе изгубила следите им. Пък и да ги срещне случайно, какво ти разбират мъже от женски сълзи!
И в тази бездънна самота Румяна се влюби – в планината. Предишният й живот в достоличния период бе преминал сред безкрайната ниска шир на Дунавската равнина и, пристигайки в София, силуетът на Витоша й се стори като надвиснал над нея великан. В първите дни дори й беше страшно от близостта с планинските склонове. Постепенно свикна да вижда Копитото в прозореца си, щом отвори сутрин очи. И когато се прибираше за кратко при родителите си на село, гледката на витошките баири й липсваше болезнено.
Свикна през почивните дни да се качва до Черни връх, да пие билков чай в хижа „Алеко“ или да се разхожда из Княжево. И тази събота отново взе трамвай номер пет до последната му спирка в подножието на планината.
Денят се очертаваше да е жизнерадостно слънчев. Румяна си наля минерална вода от близката чешма и се изкачи по стълбите до Княжевската гора. Движейки се между дърветата, стигна до Панорамния път. Беше решила да се разходи до Копитото или поне до някоя от панорамните площади по билото над Раковец. Съзерцаването на София отвисоко някак й даваше кураж да продължи да живее в този чудовищно огромен град. От този птичи поглед сградите и кварталите й изглеждаха като налягали в краката й лилипути и тя се чувстваше като надвесен с пренебрежение над тях Гъливер.
До едно дърво с внушителна осанка, досами пътя, съзря кофа за боклук и се запъти натам, за да изхвърли пропитата с мазнина амбалажна хартия, в която й загънаха баничката във фурната в Княжево. Беше изгълтала набързо закуската и тъкмо се оглеждаше къде да се отърве от ненужния отпадък.
Край кофата се въртеше възрастен мъж, извел на разходка кучето си. Когато Румяна вдигна капака й, той промърмори:
– Идиоти! Това дърво е светиня, а те турили до него боклукчийска кофа!
Румяна огледа инстинктивно величествения ствол, но не видя никаква свята особеност по него. Никак не й се говореше, особено пък с непознати, но любопитството пропълзя в мислите й като лепкаво влечуго и за да се отърси от хватката му, попита:
– Че какво му е интересното на това дърво?!
– Този дъб, девойко, е най-старият в тази част на Витоша. Над 500-годишен е! И вместо да му сложат табела, та такива като вас, а и всички останали да знаят, че е вековен, тупнали тук този боклучарник! Мезерници!
– Все ми е тая – повдигна рамене младата жена и понечи да продължи пътя си, но старецът я спря с въпрос:
– Как се казвате?
– Румяна. Но какво значение има това?!
– Виждате ли – имате си име. И това дърво уж си има име – в квартала си го знаем като Горуна. Но за държавата то е Номер 603. Така е записано в Регистъра на вековните дървета у нас. На вас ще ви е приятно ли да ви викат номер еди кой си?!
– Може би е така прието да се наричат дърветата – предположи Румяна. – И въобще едва ли им пука как им казват…
– Вижте, аз не сам някой смахнат природолюбител като тези, дето викат по площадите срещу новите ски писти и в защита на гората. Бях учител по история. А това дърво крие петвековна летопис под кората си. Представяте ли си колко неща е видяло през живота си! Пък го ползват да подпира контейнер за смет! Срамота!
Кучето, което досега кротуваше в краката на стареца, се размърда и излая.
– Да, Боби, безобразие е! – обърна се възрастния княжевец към четириногия си приятел и без да се интересува дали Румяна го слуша, продължи с даскалски ентусиазъм да разказва:
– Горунът поне е извадил късмет да оцелее. Много негови събратя са паднали в жертва на брадвите. Но тази кория предците ни са опазили. Дядо ми е говорил много за Самуиловия дъб, който бил някъде тъдява. Огромен бил – от времето на цар Самуил. Почти хилядолетно дърво. Но княз Батемберг собственоръчно го отсякъл, за да издълбаят от ствола му корито за животните в зоопарка. Поне така твърдеше дядо. А той не говореше празни приказки. И какво мислите – вместо да порицаят княза за постъпката му, нарекли това място в негова чест Княжевска градина! Тъпанари!
Кучето пак излая и старецът побърза да се сбогува с непознатата си събеседничка:
– Ами аз да взема да тръгвам, госпожице Румяна. Приятна разходка! – пожела й той и, отдалечавайки се, подхвърли през рамо: – Хубаво е, че си имате име…
Младата жена дълго време стоя безмълвна като исихастки монах. Като мираж пред очите й оживя споменът как веднъж отиде с баща си в гората да избират по-дебело дърво, което да отсекат за бъдник по Коледа. И чак до мръкнало секирата размахваше гилотината си, докато не го повали в кишата. „Кой ли номер е било?“ – запита се Румяна.
После се сепна и напрягайки всичката си крехка сила, което финото й тяло криеше в клетките си, напъна боклукчийската кофа и я избута встрани от ствола на столетника. Преди да продължи по пътя си, погали с длан кората на дървото и тихо прошепна:
– Довиждане, Горуне!