Въже

Снегът скърцаше под стъпките им. Вихра вървеше напред и радостно си тананикаше. Нямаше как да види премрежения от снежинките поглед на Петър, който ставаше все по-навъсен, когато въжето, стърчащо от раницата ѝ, се мяркаше пред него.

Двамата работеха в различни клонове на една и съща фирма. Петър беше командирован в офиса на Вихра тази седмица. С Вихра споделяха обща страст към планината и, когато се случеше единият да е командирован при другия, не пропускаха да си направят преход. В тези преходи обикновено водеше Петър. Но не и този път. Идеята за маршрута беше на Вихра. Петър изобщо не подозираше какво го очаква и сега се ядосваше на себе си, че не е проверил предварително маршрута.

Сутринта, когато се срещнаха на паркинга, той стрелна с поглед въжето, което издайнически се подаваше от двете страни под капака на раницата ѝ.

• За какво ти е това въже, Вихра?!
• Склонът под върха е лавиноопасен по това време, затова ще се наложи да минем по ръба. – каза тя с усмивка.
• И какво, ласо ли ще мятаме?! – опита се да се пошегува той.
• Не, ще ме дърпаш по баира! – върна шегата тя.

В очите на Вихра Петър беше човек, който си пада по екстремните спортове. Практикуваше планинско колоездене, караше ски и беше фен на фрирайда. Освен това, и пилот на спортен самолет. Всичко това будеше огромно възхищение у нея, която обичаше планината и високото, но да управлява нещо не ѝ беше сила. Тя ходеше, катереше и бягаше, а зиме ползваше снегоходки.

Всъщност, рискът при Петър беше много премерен. В начинанията си той даваше приоритет на безопасността пред прилива на адреналин. Винаги преглеждаше екипировката си преди да тръгне. Обикновено проучваше детайлно маршрутите. Но не и този път. Вихра буквално го „подхлъзна“. Знаеше, че тя си пада по ходенето и не очакваше да го вкара в екстремни ситуации. А ето че точно това се случваше…

Колкото повече наближаваха ръба, толкова по-неспокоен ставаше Петър. Проблемът не бе във височината или терена, а във въжето. Петър никога не беше ходил в свръзка, нямаше никакъв опит с това и трябваше напълно да се довери на Вихра. Нещо много, много трудно. Първо, защото Вихра беше доста по-млада от него и даваше вид на човек, който постоянно хвърчи в облаците. И второ, защото Петър не обичаше (или пък не можеше) да се доверява. Това беше наистина голям проблем. Толкова голям, че не летеше с пътнически самолети. Знаеше какъв е рискът при полетите и не можеше да си позволи да остави на някой друг да управлява.

Петър се чувстваше като в капан. С всяка следваща крачка, невидимо ласо се затягаше около него. Мина му мисълта да се върне, но беше под достойнството му. Вместо това, вървеше, мълчеше и потъваше все по-дълбоко в себе си.

Вихра беше озадачена от угрижения му вид. Обикновено, когато бяха на преход, винаги си бъбреха и настроението беше приповдигнато. Досещаше се, че на Петър не му е приятно тя да води и че по някаква причина въжето го смущава. Реши все пак да не налива масло в огъня и да не пита.

Неусетно бяха стигнали ръба. Вихра свали раницата. Извади термоса, отпи глътка чай и предложи на Петър. Сега вече двамата се озоваха очи в очи. Той държеше до устните си капака от термоса, пълен с чай. Беше премрежил поглед, сякаш за да не му влизат снежинки в очите. Но всъщност, иззад парата и снежинките, сините му очи я гледаха изпитателно. Вихра потръпна. Имаше усещането, че Петър я разсъблича с поглед. Но не дрехите, а душата ѝ. Сякаш се опитваше да проникне вътре и да прочете най-съкровените ѝ тайни… Или просто да разбере колко пъти е била водач на свръзка…

След последната мисъл, тя се сепна. Зачуди се как не се е досетила по-рано. Започна чевръсто да вади от раницата седалките и въжето и да обяснява забързано, без да го поглежда, кое къде се слага, как се прави и колко пъти е минавала маршрута. Беше ѝ гузно, че не го предупреди за въжето, но не очакваше, че това би го притеснило, предвид с какви екстремни спортове се занимаваше.

Обуха си котките и изпробваха как работи системата и самозадържането с пикели. Лицето на Вихра беше добило сериозно изражение, гласът ѝ беше спокоен, а от маслинените ѝ очи бликаше топлина. Това все пак вдъхна малка доза доверие на Петър. Достатъчно, за да направи първата крачка.

Останалото мина като на филм. Премерените ѝ стъпки, потъващият в снега пикел, равномерното подръпване на въжето и ускорените удари на сърцето му, които отекваха в ушите му като бас на рок концерт… Излизайки на върха, дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Ако не беше лавиноопасно, щеше да нададе мощен победоносен вик. Вместо това, потърси погледа на Вихра. Тя го гледаше, усмихната до ушите. Няколко огнени кичурчета се подаваха изпод шапката ѝ. Петър грабна Вихра и я завъртя във въздуха. После я придърпа към себе си и, преди тя да успее да каже или направи каквото и да било, я целуна. Беше пръв!

Еуфорията не трая дълго. Предстоеше им слизане, а то се оказа по-трудно от качването. След като спуснаха ръба, Петър имаше чувството, че е яздил кон цял ден. Сподели го на Вихра, която накатаваше въжето. Тя се смя дълго, а въжето се тресеше на раменете ѝ.

Когато Вихра прибра въжето, сякаш и духът на тяхното приключение се прибра обратно в бутилката. Двамата мълчаха по целия път надолу. Може би бяха сконфузени от целувката, а може би всеки от тях искаше да задържи с мълчанието си малко по-дълго дъха на другия.

Когато стигнаха до паркинга, Петър понечи да обясни:

• Вихра, аз…

Тя сложи пръст на устните му в знак да мълчи. Бузите ѝ бяха румени. Но не от студа. Чак сега Петър си даде сметка, че бузите на Вихра пламтяха всеки път, когато говореше с него.

Вихра докосна много лекичко бузата му. Потъна за миг в синята река на очите му, по чийто брегове се плискаха тъга и обич.

• Ама че шантав ден – прошепна тя.

Вече нямаше какво да губи. Притегли брадичката му и на свой ред го целуна. След това се обърна и, без да каже нито дума повече, се изгуби от погледа му.