Познавах го от бебе. Беше дете на съседите ми от петия етаж /апартамента срещу асансьора/. Когато се нанасяхме мъжете ни си помагаха за тежките мебели и от тогава сме приятелски семейства. После станах личен лекар на родителите му и съм в течение на семейния им живот и заболявания.
Детето растеше нормално – палаво и весело. Нямаше сериозни здравословни проблеми. Е, изкара баналните шарки, ангини и т.н., но всички деца минават през това. Когато навлезе в пубертета, Силвия – майка му, ме помоли да му препоръчам способен дерматолог. Помислих, че се касае за акне или нещо друго, типично за тази възраст… Започнаха да обикалят по лекари и клиники – първо в окръжния град, после и в София. Разбрах, че имало някаква екзема, разположена симетрично по горната част на гърба, раменете, външната страна на ръцете /до лактите/ и по гърдите. Изменената кожа първо се оцветила, после участъците започнали да потъмняват и загрубяват. Пробваха какво ли не – лосиони, пудри, мехлеми, антибиотично лечение. Не помагаха. Доколкото разбрах от майката проблемът се задълбочавал. Опитаха и фитотерапия – отвари за пиене, спиртни извлеци за мазане, топли лапи, студени компреси, билкови вани… Нищо. Ходиха на лазерен пилинг… Накрая бащата замина на работа в Гърция, за да събере пари за пластична операция.
Момчето растеше комплексирано. Дори през лятото носеше дрехи с дълъг ръкав, а за ходене на басейн или на море и дума не можеше да става. Нямаше приятели, нямаше гадже. Все повече се затваряше в себе си. Единственото, което му доставяше удоволствие беше планината. Още от малък го водеха на екскурзионни летувания. Родителите му бяха запалени туристи. Те май на такава екскурзия го бяха заченали. Обичаха да казват, че са си го донесли от Пирин.
Беше през май. Предната вечер майката идва да ми се похвали, че са успели да се вредят за триседмично летуване на планина, а сега плачеше над кафето – тази сутрин военната комисия го беше отхвърлила като негоден за казармата. Плачеше от мъка, но и от облекчение – поне нямаше да срамува пред връстниците си… Опитах се да я успокоя, че може би с края на пубертета проблема ще отшуми. Тя се разрида. Думите й, накъсани от хлипове бяха:
– Няма да отмине! Вече знам… Това не е екзема! От около три месеца коричките по кожата се оформиха и подредиха – това са люспи! Люспи като на риба или на змия! Появиха се и по глезените, по външната част на бедрата… Първо бяха розови, като бебешки ноктенца, после станаха кремави, кафяви, сега са черни, със златен блясък! Страшно е за гледане… Той се превръща в нещо, което ме ужасява!… А онзи ден, като се скарахме, ядосан се разкрещя и от устата му излезе огън! Опърли си миглите и веждите… Наложи се да излъжем свекърва ми, че пуши и нерегулиран пламък на запалката го е “лизнал”.
– Защо трябва да лъжете? – недоумявях.
Тя замълча. После ревна още по-силно. Дадох й един “Транксен” /поради липса на нещо по-подходящо/ и я пратих да си наплиска лицето. Когато се поуспокои продължи:
– Преди години бяхме в Рила, когато той падна в езерото “Окото” и се наложи бързо да го преоблека, преди да се е простудил. Тогава хижарят ми рече: “Булка, кръшкала си, кръшкала…” Изгледах го възмутено, а той продължи: “Детето ти е змейно. Горко му и на него и на тебе!”. Не го разбрах добре, а после не ми беше удобно да го питам…
– Какво ли е искал да каже? – рекох.
– В началото на брака ни имах проблем със забременяването. Бяха минали 3 години от сватбата, а още нямахме дете. Направихме си изследвания. Така се случи, че аз минах през поликлиниката и взех резултатите. Във фиша черно на бяло пишеше, че съпругът ми е стерилен. Скрих от него. Казах, че всичко е наред и докторът ни препоръчва да отидем на почивка, за да се разсеем и поотпуснем. Другото щяло да стане от самосебе си. Тогава се записахме на първото ни екскурзионно летуване в Пирин. Един следобед излязох да се разходя. Мъжът ми беше настинал, пиеше чай, лежеше и четеше. Този ден нямахме преход. Бях млада и неопитна туристка. Не само, че се изгубих и оплетох в някакви драки, ами се подхлъзнах и сипея ме повлече надолу. Помогна ми някакъв мъж /така и не разбрах откъде се взе в този пущинак/. Беше с дълга коса и здрав тен, небрежно, дори оръфано облечен. Той… беше много привлекателен. Очите ни си казаха всичко. Беше хубаво и неочаквано. Стана бързо. Бях като омагьосана… Не се съблякохме, дори не ме целуна по устните, но беше невероятно… После ми помогна да се изкатеря по стръмното и ме заведе до пътеката, а той изчезна между дърветата…
Вечерта забелязах, че няколкото му задъхани целувки по шията ми, са оставили белези като от изгаряне. Малко ме болеше, но бързо мина. Имах дълга коса. Носих я разпусната три-четири дена и никой не забеляза. А след девет месеца се роди Божидар. Добре, че бащата на съпруга ми се казва Божо, та уж го кръстих на него…
Чак сега, когато се оформиха люспите и видях пламъка от устата на детето ми разбрах думите на онзи хижар… Но не знам как ще живеем оттук-нататък…
След седмица Силвия и Божидар заминаха за Пирин планина. Върна се сама. Момчето й беше загинало при неизяснени обстоятелства…
Още когато се събрала групата, приятелката ми забелязала, че едно от момичетата /казвало се Яна/ е привлякло вниманието на Дари /така го наричаше на галено/. При първите преходи били все заедно. Помагал й по стръмнините, говорили си, смеели се. На третия ден привечер, след като се настанили в заслона, където щели да нощуват, излезли на разходка. После момичето разказало, че на връщане вървели прегърнати и отвреме-навреме се целували. Изведнъж на Божидар му станало зле. Рухнал на земята, превил се, охкал… Започнал да се гърчи… Уплашила се, че го е ухапала змия! Тя не била видяла, а той нищо не казвал, не отговарял на въпросите й… Бил много блед. После направил усилие, изправил се и опитал да пристъпи. Яна го подкрепяла, окуражавала го, че не са далеч от групата. На един стръмен завой на пътеката, той залитнал, преметнал се и се затъркалял надолу по урвата… Паднал в гъсто обрасло дере. Момичето изтичало до заслона и плачейки разказало какво се е случило. Пет дни от Планинска спасителна служба го търсили с кучета. Но не намерили тялото. А нито местността била толкова непроходима, нито сухото дере толкова дълбоко… Изчезнал необяснимо.
Накрая прекратили издирването. Обяснили, че по тези места има мечки, понякога се срещали и стръвници. Може някоя да го е завлякла в пещерите на северния скалист склон. При всички случаи или от хищник или от алергичен шок /ако приемем, че го е ухапало някакво насекомо/ трябвало вече да е мъртъв. И го обявили за такъв.
Смазаната от скръб майка тръгнала да се прибира. С джипа на Горско стопанство я закарали до най-близкото градче, от където можела да хване рейс за София. В чакалнята на Автогарата до нея седнали двама старци. Запушили. От разговора им разбрала, че са овчари, слизали до града да продадат на пазара пет агнета. По едно време станало въпрос за изчезналото момче. Силвия наострила уши:
– Може да го е ухапала някаква гадина или да е ял гъби…
– Момичето рекло, че не са яли нищо, не са брали…- казал другия.
– Старите ора думат, че за змей човешката плюнка е отровна. Па они с момичето са се целували, нал така? Те затова се е сгръчило. За това го и нема – техните са си го прибрали – да го церат. Баш там са старите змейски вървища, а горе в големата дупка на канарата, разправят… Сигурно там е отнесено.
– Само в кървава рана плюнката убива веднага. А така – не. Ще са мъчи, ама ще остане.
Старецът, забравил за висящата в ъгъла на устата му цигара, зинал да каже още нещо и фаса паднал в пазвата му. Той скочил, разкопчал се да намери огънчето и приятелката за миг зърнала люспестата кожа… По целият път насам плакала, но не от мъка, а от радост.
Силвия разлепи некролози на входа, носеше пълен траур. Но когато идваше у нас сваляше жалейката и дори се усмихваше. Много говорихме. Беше й мъчно, но беше абсолютно убедена, че е жив … Мечтаеше си как ще прекарва всяка отпуска там, надяваше се да го види, поне отдалеч… Казваше: “Може би така е по-добре…”.
Онзи ден дойде бледа и разтреперана:
– Момичето… Яна ме намери. Бременна е! Ужасена съм! Не мога да й кажа… Разкъсвам се между възможността да имам поне едно внуче и усилието, което трябва да направя за да я убедя да направи аборт! Два кошмара – кой да избера?…