Духът на зимната виелица вече присъстваше. Той заледяваше някогашните бурни реки и потоци , пълни с отдавна изчезнал у тях пролетен животец , карайки ги тях да образуват твърд и сковаващ лед над тях,над повърхността, и така дребните рибки, се озоваваха в капан. Но духът на зимната виелица, правеше и много повече от това – той заснежаваше и най-обикновените пътеки за ходене и вървене, трупаше обилен сняг върху корите и клоните на отпадналите дървета и караше върховете на планините да треперят от студ и от страх. – Хайде , Акита , момчето ми! Хайде, малко остана! – чу се ласкав глас , който да нашепва в тишината.
Това бе глас , човешки , на мъж , около 40-ет , говорещ на кучето си , Акита. Мъжът вървеше бавно в снежната , натрупала се обилно преспа, а след него , следи от лапа след лапа, се оставяха в снега. Андрей – така се казваше мъжът на 40-ет, носеше тежка планинска раница на гърба си . Той бе на външен вид – здрав,корав мъж, а кучето му – съвсем не се различаваше от него. То бе голямо , леко слабо,но с големи лапи.
– Хайде,Акита,момчето ми! Малко остана до върха на планината! – отново изрече Андрей на Акита. И Акита , сякаш … разбирайки го , послушно вървеше след него, като от време на време изскимтяваше,нищо че бе голямо,голямо куче.
Двамата приятели вървяха така в капана на зимната виелица с дни. Искаха да стигнат върха на планината , за да се зарадват на гледката , която толкова много искаха да видят с очите си. Най-вече , това бе желание на Андрей. Акита умираше. Преди тяхната поява в планината,Андрей заведе кучето си на ветеринарен лекар. Лекарят каза на 40-ет годишния мъж,че малко време остава на безсилния Акита. Андрей силно искаше да зарадва четириногия си приятел. Затова предприе пътуване до върха на планината,която се намираше най-близко до тях самите.
-Акита? Какво има , момчето ми? – попита изведнъж Андрей ,спирайки на място и забелязвайки как кучето не иска да върви повече.
Мъжът се приближи до своя приятел и прекара бавно , внимателно и ласкаво пръстите на ръката си през козината на Акита. Акита от своя страна изскимтя. А след това внезапно изръмжа. Започна да лае – там , в далечината – в дърветата , които сякаш криеха нещо. Андрей отново погали кучето и те продължиха.
Не след дълго двамата вече бяха под върха на планината. Спряха за момент почивка. Андрей въздъхна на място. Акита положи глава и тяло в скута на стопанина си. Задрямаха.
Десет минути по-късно Андрей внезапно се събуди от лаенето на кучето си.
– Акита? – тихо промълви мъжът.
Все още бе сънен , но знаеше , че след като Акита лаеше така зверски и нападателно , нещо наистина се случваше , и той трябваше да се събуди нацяло.
Андрей стана и когато разтърка набързо очите си, пребледня, все едно бе видял призрак. Пред него , някакво грамадно същество , най-вероятно животно, се приближаваше към Акита. Това…това бе мечка.
– Акита! – извика уплашено Андрей на кучето си. Кучето обаче , не отдаде вниманието си на него.
Дивото неканено животно се втурна към Акита. Страшен рев на мечка огласи тишината на зимната виелица. И Акита , докато се готвеше да защити своя стопанин, не осъзна как и кога мечката го бе повалила. Бе сложила грамадната си лапа върху гърлото на Акита. И сега кучето се бореше да диша. Не за себе си , а за да може да защити приятеля си – човека.
– Акита , не! Остави приятеля ми намира! – ядоса се Андрей , въпреки страха , нахлул като адреналин във вените на съществуването му. Той успя да отчупи един среден по големина и тежест клон от едно дърво и се завтече към голямата кафява мечка. Удари я и тежката й грамадна лапа бързо се вдигна от гърлото на Акита. Акита бързо си пое въздух. Но усети как сърцето му започва да бие бързо , лудо.
Мечката бе побягнала след Андрей – ядосана и разярена. Андрей тичаше ли , и тичаше. Акита го настигна. Започна да лае.
– Не сега , момчето ми! Не сега! – каза с дъх на адреналин мъжът.
Но Акита не го послуша. Той се дръпна от стопанина си , издебна мечката и й се хвърли. Бе на гърба й. Започна да я хапе. Мечката ръмжеше от болка. Бързо повали Акита на земята. Акита обаче бързо се изправи и захапа предната лапа на мечката. Тя обаче го блъсна грубо. Акита не се предаде. Той накара мечката да го последва до една заледена река. Акита бе тежък,но не чак толкова , колкото самата мечка. Дивото животно го последва. Акита стоеше така – върху замръзналата ледена повърхност на голямата дълбока река. Мечката също. Лаене и ръмжене се сляха в едно. Андрей си спомни , че носи за всеки случай заредена пушка. Извади я от раницата си и се прицели в гърба на мечката. Едно дръпване на спусъка , второ и трето. Дивата мечка изгуби равновесие върху заледената река и кръв започна да се стича от тялото й. Изгубеното й равновесие обаче, предизвика незабавно разчупване на леда , който започна да се пука.
– Акита! Бързо , момчето ми , бързо! – извика Андрей.
Старото куче бързо обмисли думите на стопанина си и се завтече. Мечката обаче, не бе толкова ранена. Тя бързо го повали. И на мястото , на което четирите лапи на Акита стояха, ледът изведнъж целият се пропука. Мечката падна първа в студената вода , Акита втори.
– Акита! Не!
Акита обаче не успя да чуе приятеля си.
Мечката бе пропаднала към дъното на водата. Акита се опита да проплува.Размърда лапите си. Но тялото му го предаваше. Смъртният му час наближаваше.
Андрей се впусна към дълбоката размразила се река и започна да плува към кучето си. Хвана тялото му. Заплува към повърхността. Мъжът извади кучето от ледените води и се усмихна искрено на кучето. То обаче , не помръдна.
– Акита! Акита!
Акита не дишаше. Въздухът му бе отдавна свършил. Дробовете му го бяха предали. Андрей осъзна настъпилия страшен час и заплака.
– О , Акита! О , момчето ми! Какво бих дал , само и само , за да ти се върна! Прости ми!
Андрей положи глава на кучето – там, където сърцето му трябваше да бие. То …не биеше. Повече не заби. Единственото нещо , което му оставаше на Андрей , бе да положи тялото и главата на мъртвия си четириног приятел в скута си. Там…под върха.