Синчай

Състезанието е след броени минути. Нямам нужната подготовка за него, нито храна и вода, но ще участвам. Скачам в сините шорти, с които съм в жега и студ, нахлузвам евтините гуменки и с ветровката, свита на топка под мишница, тичам към спирката на автобуса. Пътувам сред приливи и отливи от лепкав безпаметен унес. След това тичам през гъста гора. Тясна пътека, кал и храсти, размазани в периферното зрение. Въздухът е чист и студен. Усещам вкуса му. Есен. По небцето ми пулсира есен. Есен в средата на юни.

Теренът пълзи плавно нагоре и не след дълго пътеката свива рязко в сумрачна долчинка. От двете ѝ страни се издигат отвесни склонове, които в отсрещния край се притискат един в друг в серпентинена прегръдка. Дърветата там са изпопадали така, че заслоняват пътеката в тунел. Той е тесен и застлан с листа от бук, но успявам да се провра и да се изкатеря на четири крака по гниещата влажна почва. Горе пътеката изчезва под гъст трънак, който няма как да премина. Подпрян на ръце и крака се плъзвам обратно тунела. Покривът от мъртви дървета скърца заплашително и в мен се надига отдавна забравеното усещане, че се намирам на точното място и в точното време. Не изпитвам страх, а чувство за отговорност и дълг към всички, които също ще се изгубят тук. Плъзвам се внимателно през входа на тунела и протягам разтворената си длан настрани. Поглеждам я. Държа чисто бял лист. Протягам другата ръка. Черен маркер. Драскам предупредителен знак на листа и го забождам на пречупен клон до входа. Обратно на завоя откривам друго отклонение, скрито под натежала от роса трева, и хуквам по него.

„Посоката ти е грешна“ – долавям непознат глас в мислите.

Гласът е последван от стъпки, пъплещи с неестествена лекота по хълма отстрани на пътеката. Стъпките са на висок слаб мъж с вдигнати до коляно бели хавлиени чорапи и дебела бяла лента за глава, по която няма и капчица пот. Не го виждам, но знам, че изглежда точно така. Знам също и, че трябва да го настигна. По хълма няма следи и се втурвам право нагоре, защото нямам време за губене. Тичам с всички сили, присвил очи и юмруци в хладна увереност. Шумата е до колене и е хлъзгава като лед. На върха на хълма съм без дъх, прегрял и плувнал в пот. Падам на колене, а гората се отдръпва разко от двете ми страни, за да разкрие широка пътека с нисък набит човек, който сякаш ме очаква.

„Къде са другите състезатели“ – питам го?
„Това не е важно сега.“
„А какво?“
„Че грешиш.“

Правя крачка към него и гората се отдръпва още повече. Вече не стоим на пътеката, а върху стените на къща без покрив. Аз съм на единия ръб на стената, той – на срещуположния. От тук виждам еднакво добре както вътрешността на сградата, така и обветреното сухо поле, разпростряно във всички посоки около нея. В далечината земя и небе сливат очертанията си в пепелно сиво. Човекът невъзмутимо ме гледа. Понечвам да тръгна към него, но пространството започва да се сгъстява и да ме притиска надолу в стената, която омеква и бавно поддава под тежестта ми.

„Ето тук“ – той посочва ръба зад себе си – „тук е верният път.“

Правя новата крачка с усилие. Той изчезва, а стената омеква още и още. Гмуркам се в нея като в басейн и се оттласкам напред в желето от мазилка и тухли. Завивам рязко и опирам гръб върху втвърдената вътрешност на сградата, като същевременно натискам с длани и стъпала в сивото поле, вече замръзнало в безкраен каданс. Стената се превръща във въздух и под мен зейва бездна от мрак. Сантиметър по сантиметър се отмествам към светлината над мен. Вкопчвам се в ръба и се набирам на него със сетни сили. Крещейки от облекчение, се прехвърлям през тясната дупка с главата напред и затворени очи.

Намирам се на черен горски път, осеян с акне от натрошени камъни. В далечината пред мен пътят е блокиран от огромна купчина от клони. От единствения по-висок камък наблизо се повдигам на пръсти, но краят на купчината не се вижда изобщо. Обръщам се леко през лявото рамо, но някаква сила, също толкова леко, ме тласка в първоначалната позиция на тялото. Обръщам се през дясното рамо и силата отново ме тласка обратно. Правя заблуждаваща маневра с дясното рамо и рязко се извъртам с лявото. От ответния тласък губя равновесие и падам по длани върху разцепен бял чакъл. Болката изригва в ръцете ми като ослепителна мълния и затихна също толкова бързо. Отварям длани на сантиметри пред лицето ми. Нито драскотина. През разперените пръсти виждам единствената възможна посока.

В подножието на стената съм и тя се издига на повече от три пъти над ръста ми. Гората острани е гъсто обрасла и непроходима. Шепот като повей на вятъра погалва леко ушите ми и се настанява тихо в обърканите ми мисли.

„Време е да тръгваме.“
„Но пътят…“
„Знам, аз го затрупах.“
„Защо…“
„Да не ни притесняват.“

Импулс отвъд мисъл и интуиция насочва дланта ми към близкия клон. На върха му има яркочервено цвят, който понечвам да откъсна. Точно преди финалния опън освобождавам хватката от клона и го отмествам нежно встрани. Препятствието се отдръпва от мен с приглушен писък и потъва без звук в надвисналите като стражи дървета отстрани. Открива се път от гладка светлокафява глина, който продължава само напред.

Тичам отново, следвайки единствено усета на краката. Пулсирането във възглавничките ми дава усещане за удовлетворение. Скоро започвам да се спускам по стръмно нанадолнище. Някъде по средата му ме застигат стъпки. Не успявам да се обърна, защото невидимата сила ме заставя да гледам напред. Човекът, който ме настига и изравнява, е мой приятел от детството. Родени сме с един ден разлика, но сега той изглежда с поне десет години по-млад от мен и тича с гръб по посоката на движение.

„Така краката ми почиват“ – казва ми.
„Хайде да продължим заедно, както едно време.“
„Аз смятам да завърша.“

В подножието на склона той ускорява крачка към близкия завой. Опитвам да го настигна, но пулсирането се разпростира по целите ми стъпала, облива глезените ми и се свива на юмрук в прасците. Обувките ме пристягат в пръстите, но постоянно се изсулват от петите. Телефонът в джоба ми вибрира. Батерията му привършва. Виждам, че приложението за записване на маршрута все още работи и изминатият досега път прилича на съзвездие от разширени вени. Телефонът вибрира отново. Екранът помръква и се показа паяжината на напукания дисплей.

Това изчерпва търпението ми. Събувам обувките и ги хвърлям в плътната стена от дървета. Правя крачка в банкета отвъд пътя и се озовавам в моята стая в дългогодишната ми квартирата. Старият дървен прозорец липсва, има само голи стени, а на мястото на изхабения паркет има прясно лакирано дюшеме в кестенов цвят. Леглото е оправено за лягане. Мирише на прани чаршафи, ароматизатор лавандула и най-вече на дом, а не на убежище, за което плащам, за да е това, което няма как да бъде. Лягам в леглото и лампата услужливо угасва сама. Чаршафът е гладък и прохладен, прегръща ме нежно и ми обещава безметежен уют. Възглавницата ми е по мярка и не е нито твърда, нито мека, а точно такава, каквато само съм си мечтал да имам. Всичко това е мое срещу единствения ангажимент да затворя очи и да се отдам на сън без спомени. Но сънят не идва, каквото и да опитвам.

„Може би трябва да потичам намясто, за да се уморя?“

Сядам на ръба на леглото и лампата светва веднага. На новото дюшеме стоят червено-жълтите ми обувки за планинско бягане, които поглеждам като за първи път.

„А, може би, не трябва да спирам, за да не се изморявам?“

Нахлузвам обувките без чорапи и изхвърчавам пред вратата, която допреди малко не беше там. Още преди да се затръшне, аз съм отново на глинестия път и тичам както никога преди.

Тичам с лекота и усмивка. Тичам така, че дърветата по периферията на погледа ми се размазват все повече и повече. Гората се сменя с голо сухо поле, то – със село без обитатели, от него излиза асфалтов път, който след километър се превъръща в коларски и постепенно се смалява до горска пътека, покрита с листа. Тичам все по нея, а листата побеляват от кристалчета скреж, после се появяват островчета от сняг, които растат и растат, докато цялата земя се покрива в бяло. Снегът е до глезен, а пътеката – вяло криволичещо очертание, по което отдавна никой не е минавал. Слънцето залязва, докато навлизам все по-навътре в горския лабиринт. Далеч назад чувам гласове, които търсят следите ми, за да ме върнат в правия път. Зоват ме с приятелски думи и ме молят да се върна, защото напред е опасно и непознато.

Затрупаната пътека ме отвежда до овално сечище, разполовено от широк поток. На брега му откривам изоставен лагер с изровено огнище. Там усещам присъствието и на други, които ме търсят, и знам, че срещата с тях е неизбежна. Ромонът на потока и ароматът на близкия бор събуждат крехкия спомен за детството ми. Спомен, избледнял не заради отминалото време, а поради несъзнателния ми избор да затръшна вратите пред него още в момента на случване. Сядам на прогнилия дънер до огнището и чакам.

Сенките в сумрачната гора се раздвижват и се насочват към мен като привидения. Някои са с височина два човешки боя, други – не повече от половин. Всички спират в широк кръг около огнището, с изключение на една. Тя е с хуманоидна форма и е покрита с черни пера, реещи се като пламък на свещ, устояващ на повея на вятъра. От нея се носи хлад, полепнала като тънък слой върху безвременна същност от търпение и почтителност. Спира на педя от мен в очакване на реакцията ми, която ще определи какво ще се случи нататък. Странна тежест в лявата длан насочва погледа ми към безименния пръст. Виждам пръстен, втъкнат до самата основа на пръста. Пръстенът е златен, тежък и студен. Инкрустиран е с плосък катраненочерен камък. Виждам го за първи път на ръката си, но изглежда така сякаш е бил там цяла вечност. Издърпвам пръстена с усилие и болка, и го поднасям към сянката.

„Изхвърли го“ – чувам гласа ѝ дълбоко в съзнанието ми.

Запращам пръстена в ледените води на потока и сянката се разтриса от свръхестествения аналог на това, което ние наричаме смях. Той не е язвителен, а смях на разбиране и приемане.

„Както значи всичко това“ – питам я?
„Синчай.“

Разразява се вихрушка, която ме понася със себе и поглъща сенките, огнището, дънера и потока. Когато тя утихва, отново стоя в сумрачната долчинка от началото на състезанието. Сега в нея се издига огромна метална клетка с куполен покрив на ниво до върховете на най-високите дървета. В клетката има безброй птици от всякакви размери и видове. Техните глави, крила или крака са обвити с превръзки. Примигвам и се озовавам в стая с формата на яйце. Седя на стол с червена тапицерия, а ръцете ми почиват спокойно върху бедрата. През решетъчното прозорче, иззидано в стената на стаята, виждам вътрешността на клетката и мястото, където стоях точно преди едно вдишване. Стаята е от гол неизмазан бетон с единствена декорация от недовършена картина, поставена в изкусна рамка, следваща извивките на стената. Сцената изобразява застаряващ слон и понесена от вятъра бяла рокля на червени точки. На бетоновия под пред мен две деца сочат към новоизлюпено бебе орел, което щастливо подскача около отломките на доскорошния му дом. Усетило погледа ми върху себе си, то се спира и ме поглежда изпитателно, право в очите.

В този момент разбирам.

„Синчай не е смисълът, който търсим в нещата, нали? А този, който влагаме в тях.“

Събуждам се с отговора преди да го дочакам.