Дельо хайдутин

Младатая жена бързаше да изпере, но времето напредваше неумалимо и тя усещаше, че винаги закъснява и времето все не й достигаше. Няма как да е иначе, защото осмен, че переше на реката вече от часове тя трябваше да наблюдава и малкото си дете, което беше докта палово и все бели вършеше. Бели ама бели. И то една след друга. На кого ли се е лметнало товла дете, мислеше си тя когато усети, че не го нито чунвала нито виждала от известно време.

Тя спря да пере и се ослуша. Но не долови и звук. Къде ли се е дянало сега това дете. То беше толкова палаво. Тя се огледа но не го видя. Това не я п ритесни, защото можеше да е на много мста, а тя просто да не го вижда. Тя обиколи наоколо, видя под падналия храст, погледна зад големия камък. Няма и няма. Сега вече сне притесни. Ами ако е паднало това дете в реката и е отплавало надолу към бързея, а след бързея имаше и водопад. Недай боже. Само това не, само не и водопада.

От очите й падна издайническа сълза, а тя ускори крачка и вече тичаше към водопада. Тогава се чу детски смях, а след това и глас :

• Уплашили се, а мамо ? Уплаши ли се ? помисли, че вече ме няма и се уплаши налио ?

А младвата жена не каза нищо, но го тупна по дупето така че детето нап рави гримаса на болка и учудване. Майка му не му кза защо го удари, а то така и не разбра. Та то само си играеше и не заслужаваше наказание. Станни бяха това възраснтните.

Майката приключи с прането хвана детето за ръка и го поведе към селото. То не се възпротиви, но си личеше, че още се сърди на майка си за шамара. Майката вече спокойна се усмихна леко и погледна към малкото дете, а то и се навъси насреща. „Оше ми е сърдит за шамара“, но му рече :

• Ако пак направиш така пак ще има шамарце. Голям калпазан си станал ти. Ще те кйажа на баща ти той да се разправя вече с тебе.

Детето си изпъна чертите на лицето. Личеше си, че споменаването на бащата га притесни. То направи безгрижна физионамия и взе да увещава майка си :

• И защо ще тревожим татко с тези глупости ? По-добре да не го тревожим, а да му напрарвиш вкусна вечеря – настоя детето и лукаво се усмихна.
• Ах ти хитрецо ! Всичко ще му кажа, а тойще се ядоса и ще ривдиш ти. Калпазанин такъв !

Детето хукна да бяга и се шмугна в къщата, а майката се затича след него и също влезна в къ щата. Влезна и се спря. Какви бяха тези хора в дома им ? И защо бяха тук ?

Да, това бяха съседи и съселяни, но защо я гледаха така сериозно и замислено сякаш се е случило нещо. Нещо лоша ! Но какво ? До нея се доближи съседката Стянка със сведен поглед. Тя така и не посмя два я погледне в очите. Но поне й каза за какво иде реч.

• Прибирал се е от пазара – започна своя разказ Станка. Започна отдалече, но поне го започна – бил е сам с воловет. Спрели са го цял отряд еничари и са го попитали за името. Той ги излъгал и им казал турското си име, но те се усъмнили и са го накарали да плюе върху кръст, а той категорично отказал. Един от еничарите без да обяснява просто го е съсякал и са го оставили да кърви на пътя. Съжалявам мила, но вече си сама. Мисли за детето и за нищо друга. Трябва някак сама да го изгледаш да помни тейко си и да не забравя участта му, за да не я повтори. Учи го да мрази тази турска нап аст от дъното на душата си.

Младата жена, която се казваше Петра седна направло на земята, но сега тя не се интересуваше къде сяда, защото пред очите й беше станало черно. Нейния Боян, нейното либе хубава, нейната опора в живота вече го нямаше. И що щеше да прави тя от тук насетне ? Как щеше да изгледа детето си сама ? Дали щеше да съумее да го въ зпита правилно ? Все въпроси без отговор. И то защото някакъв пиян еничар е решил да си поиграе с ятагана си. Що за нелепост ?

Около нея се бяха насъбрали жените от селото и всяка от тях се опитваше да я успокои, да я окуражи някак, да повдигне дяухът й.

Да, те бяха прави. Тя наистина много обичаше своя Боян, но той вече беше минало. Сега тя имаше една задача, една надежда, една едничка цел – да направи сина си Дельо човек достоен да се нарече снин на баща си. Да направи от него мъж от който един ден няма да се срамува, а винаги да се гордее, че тяй е негова майка. Тази задача не беше лесна, но тя трябваше да се справи.

Ето го и него. Малкия Дельо идваше по пътеката с ускорена крачка. Някой май му беше казал за баща му, защото очите му бях а зачервени и от тях се стичаше издайническа сълза. Мъжете не бива да плачат би казал татко Боян, но малкия Дельо не се кдържа, защото мъ ката му беше голяма и той не можа да я понесе сам. Искаше да прегърне майка си, но лелите от селото го задържаха, за да го успокоят.

Тогава малкото момче вече не издържа, а избухна в ужасен детски плач. Всичко, което до момента бе змдържал в душата си изведнъж избликна навън и сълзите рукнаха от очите му. Добре, че майка му се появи отнякъде и го прегърна и го успокои.

• Едвин мъж не трябва никога да плаче – спомена му тя и той наистина спря да плаче.

Цял ден детето беше прехвърляно от съседка на леля, за да не остане само. Всички жени от селото бяха приели сериозно задачата си да се грижат за малкото сираче. Днес то разбра, че няма да остане никога само и до него винаги ще има някой на когото ще може да разчита. Но така е с живота в империята на Осман. До злото винаги върви добро, а до доброто винаги има зло. А Осман християнин не търпи и затуй неговия наместник днешния султан на империята се бе заел селиозно със задачата да изкорени християнството от пределите на държавата си, но не очакваше чак такъв отпор от страна на гяурите.

Щеше да изкорени този отпор с ятаган в ръка, щеше да изкорени този отрор та ако ще да изтреби всички гяури, т.е. немусулмани в империята си.

На следващата сутрин Петра поведе траурната колона към селското гробище кадето щяха да погребват съпруга й. Нейниа Боян. Нейния любим и незаменим съпруг. Как щеше сега да живеае баез него ? Как щежше да се буди сутрин без да зърне ведрата му усмивка ? Кой сега щеше да буди сина и и щеше да го учи на разни неща и кой щеше да довършои детската люлка в двора, за да се люля детето и да послеща другите деца от селото. Май нямаше да има кой.

Изненадващо иззад завоя на върха на хълма по пътя към гробището се показаха конници. Конници съ с свирепи леза и надянали ятагани в поясите си. Това трябважше да са яничари. Нямаше какви други да са. Когато двете групи се срещнаха един яничар се приближи към Петра изгледа я нагло и със злоба и свирепо й заяви :

• Да си забрадиш лицето моме ? Че да не ти падне главата – и той демонстративно и наедвусмислено се хванйа за ятагана си.

Еничаря до него му подшушна нещо на ухото и първиоя се ядоса още повече :

• Значи ти си булката на размирника ? Да не те пратя при него ? Нов ред ще има вече в това село. Или ще ставате хора, т.е. правоверни мюсюлмани или ще се лее кръв – гласът му ставаше все по-писклив и фалцетов, а по усните му се появи пяна от злоба.

Петра не се стърпя и понечи да отговори, но по-възраснните жени до нея я хванах а навреме и я зовлачиха към гробищата.

• Днес пограебваш мъжа си. Не се занимавай с п роклети глу паци. Сега най-важното за теб е да отгледаш Дельо – съветвах а я възрастните жени и я влачеха напред.

Скоро стигнах а до гробищата и положиха тленните останки на мъжа й в предварително изкопания гроб. Чакаха немалко веме и от луксозна карета слезна гръцкия владика. Той отиде право при Петра и протегна ръка. Той чакаше. Чакаше златна лира, за да опее починалия. Петра имаше златна лира и му я подаде, а гъркът ловко я прибра в пазвата си. Дори при вида на златото лукаво се усмихна. И този имаше претенцията да произнася словото на бог.

Службата беше кратка и отегчителна. Никой не разбра какво казва този свещенник, защото той фъфлеше нещо но на гръцки. Османския султан беше забранил божието слово да се произнася на български. В българските църкви се бяха настанили гръцки духовници и проповядваха на гръцки език. Миряните дво един българи не знаеха, а и не искаха за научат гръцките лъжовни слова.

След смърта на Боян живота си продължи по обичайното русло. Само дето в селото се настани еничарския гарнизон уж да пазел селяните от разбойници. А от еничарите кой щеше да ги пази ?

Дельо растеше и укрепваше. Той вече не беше онова малко дете, а беше по-скоро юнуша, чиито глас вече мутираше, а по мустаците започнаха да се появяват малки косъмчета.

Еди ден еничарския отряд имаше учение край селото и бяха оставили дрехите си и ятаганите си на една малка полянка. Бяха спокойни, защото никой не смееше да ги докосне. Ако цивилно лице докоснеше оръжието или униформата на еничар го грозеше смъртно наказание, чрез обизглавяване.

Та бяха си оставили еничарите връхните дрехи и ятаганите до един храст и си провеждаха учението. Изненадващо Дельо се приближи към багажа им, наведе се, грабна ятаганите и изчезна в храстите. След като се изгуби от погледа захвърли ятаганите в един дълбок, нап рогледен вир. Те потънаха на дъното на реката и там си останаха за вечни времена.

Когато еничарите се върнах а и установиха, че ятаганите им липснват се вдигна ужасна олелия. Чуваха се викове, клатви и откровенни псувни. Взеха да плашат със смъпт всички преминаващи наоколо. А Дельо си стоеше седнал край един храст и се наслаждаваше на случващото се. И в най-смелите си мечти не беше и подозирал подобен ефект от изчезването на ятаганите.

Една възрастна жена от селото, която беше видяла кой и взил ятаганите се приближи към Дельо и му каза да върне ятаганите, че щяло да има последствия за селото и за хората от селото, но младеже нехаеше и отказа да върне еничарските оръжия.

Такива и подобни бели вършеше малкия сирак и беше все по-смел и изобретатлен с нап редването на въ зрастта.

Същевременно майка му взи да остарява и да се измъчва от самотата. Тя го викаше, зовеше и го търсеше непрестанно. Ако не го намереше изпадаше в паника и започваше да вика още по-силно докато го намери. Да, тя наистина остаряваше. Но все така си беше съ щата загрижена за детето си и любяща майка.

Дельо стана силен и независим млад мъж и все повече изчезваше по балкана по цели дни и нощи и дори седмици. Никой не го знаеше къде ходи, а когао се завъпнеше винаги носеше армаган на майка си. Тя се радваше на армагана, но го гълчеше за отсъствието му и най-вече за това, че не й казваше къде ходи и какви неща върши.

А Дельо нямаше как да й каже къде ходи и най-вече какви ги върши, защото от известно време той хайдотуваше из горите тилилейски. И немалко османлий, еничари бастиса за дорото на българския род. Той се придъ ржаше към ваксимата, че колкото са по-малко османлиите това е по-добре за българския народ.

Той върлуваше сам по планинските друмища и не се съобразяваше с ортшки или чужди капризи. Обичаше да е сам, защото така само от себе си зависеше, от своите сили и желания. Ако имаше побратим трябваше с него да се съобразява, с неговите желания и неговото мнение. А това не винаги беше най-доброто за него и за хайдутуването. За тази работа беше нужна желязна дисциплена и себераздаване. Бяха нужни воля и упоритост, а не капризи и щения.

Така една сутрин още преди обед, по хладно беше застанал на пътя към село Устово. Днес квартал на град Смолян. Гледаше как търговците от селото караха с магарешки каруци стоките си за пазара в Райково. Те имаха късмет, че пазара не беше далеч и стигаха лесно и бързо до него. Стигаха, ако не срещнеха разбойници по пътя.

А на последък разбойниците се бях а нароили немалко и налитаха все на търговци-гяури. Защото ако търговеца-аяурин се оплаче на кадията, че е бил ограбен кадията не му обръщаше никасво внимание и не предприемаше никакви действия срещу обирджията на гяури. Но ако обирджията посегнеше на православен мюсюлманин спрямо него се прилагаше шириятския закон в цялата си строгост. Сега това воже да ви се стори странно и несправедливо, но някога в Османската им перия това бяха нормални порядки и всеки знаеше, че в тази империя така се случват нещата.

Та стоеше си Дельо и наблудаваше преминаващите по пътя кервани и единични волски и магарешки каруци със стока за пазара. Минаха няколко търгорвски кервана с множество въоръжени съ с сопи търговци. Никой нето ги нападна нито им препречи пъта, нито нищо.

Но следв тях мина един възрастен дядо сам със своето магаре натоварено с някакво сока за пазара. Дядото с мъка теглеше магарето, което се съпротивляваше и се теглеше назад. Може би искаше да се прибира у дома, а може би змащото предусещаше какво ги очаква.

Изведнъж от храстите край пътя изникнаха отнейде някакви гавази с дълги, остри ятагани и с гърлени викове започнаха да се карат на стария човек и да му заповядват да спре магарето и да им дади всичкото злато и сребро, което има. Дядото определено се уплаши и изпусна въжето на магарето, а то побягна по пътя назад към мястото, от което бяха дошли. Ами сега, богатствата на дядото останаха в самара на магарето, а за апашите нищо не остана.

Разбрал, че няма да може да вземе нищо главатаря побесня и започна да бие горкия дядо, който се превиважши при всеки жесток удар на разбойника.

Беше време Дульо да се намеси.

• Ей, еъ, ей. Спри недей така ще го пэогубиш. Горкия старец – с леден глас заговори хайдутина.
• Ти пък кой си бе гяур неден ? Да не сте заедно. Значи и ти имаш некви алтъ ни в теб. Бързо ги давай да не ти отсека грацмуля – беснеежше главатаря на бандата.
• Нямам алтъни, а и да имах на теб нямаше да ги дам – озъби се вече ядосания Дельо. Той беше видяр, че цялото лице на дядото беше в кръв, а едното му ухо почти беше отрязано. А такива гледки го вбесяваха.
• Аха, нямал бил да ги даде на нас – намеси се дребен разбойник със свиреп вид – а на кой щеше да ги дадеш ? На някоя засукана ханъма вероятно.

Дельо не искаше да слуша повече глупости, той извади п ищовите и зап очна да гърми по разбойниците, а те падаха на земята с писъци. Само двама от тях се измъкнаха живи от точния пищов на Дельо и то само заради това, че успяха да избягат преди да презареди.

На земята се долови движеание някакво и хайдутина се отправи към него. Дребния, грозноват разбойник вече предаваше богу дух, но с последни сили и с няна в уснтат взе да кълне и заплашва Дельо.

• Те ще се върнат и ще те намерят. Другия път няма да се измъкнеш жив. Ще те бастисан като куче – кълнеше дребния разбойник.
• Ще ги чакам тук, но ти няма да ги чакаш – отсече Дельо и прекърши вряата на гавазина.

Такива и подобни случки се слуячваха всеки ден по земите на сулнана и порочната му, прогнила империя. Там където държавата беше безсилна да наложи реда на закона се намирах а други хора, които нелагаха свой си ред. А потърпевш от всичко това беше не друг, а отрудения, поробен български народ. Да имаше хора като Дельо, които за кратко на ограничени места въздаваха справедливост, но това беше капка в морето от несправедливост по българските земи.

Настъпи време за промени и стария везир беше изпратен на заслужена почивка в Константинопол. Поне остана жив и не му връчиха позлатено въженце, за да си надене примката сам.

Новия везир свика събрание на благародните османци, за да съгласуват какво щ следва да правят от тук насетне. След кратко мълчане той ги изгледа изп итателно и ги попита с озлобен глас :

• Знаете ли защо съм тук сега ? – поп ита той събранието на османските велможи – защото предишния везир не се справи с една несложна задача. А задачата беше да приеме в правата вяра всички гяури в Родопо планина. Но той не, не се справи или по-точно не пожела да се справи с тази лесна задача. И защо ? Защото беше твърде мекошав и се съобразяваше с желанията на раята. Та те са рая и нямат желания. Те са като овцете, които следват пастира. Те друго не знаят. Но сега аз съм тук и ще имам друг подход към тези невеници. Искам да ви представя, човека, който назначих за отговорник за приемането на исляма от раята. Представям ви Карабей.
• Здравейте благородни – проговори им висок и снажен млад мъж – казвам се Карабей и везира ме назначи за упранвител на Родопите. Ще имам различан пэдход от предшественика си. Работя с твърда ръка и смятам да продължавам д работя така.

Още след седмица всеки разбра какво точно е имал в предвид Карабей под „твърда ръка“. След новата офанзива по приемането на исляма от раята в планината Родопи имаше селяни, които категорично отказваха да приемат исляма и обявяваха, че са си християни и до смъртта си ще останат такива.

• Смъртта ви тогава ще ви навести скоро – изсъска им Карабей.

След тези негови думи еничарските отреди поеха по пътищата на Родопите като обезумели псета. Те имаха заръка да помохамеденчат де що видят, а този който откаже да приеме исляма да бъде публично обезглавен. И поеха еничарите да изпълнят проклетата заръка на началниците си. За седмица из селата и махалите на Родопа планина бяха изклани над двеснта достойни бъ лгари-х ристияни, отказали да приемат в сърцето и душите си исляма.

А годината беше 1720 след рождението на Христос.

Българите реагираха на тази сеч по различен начин. Имаше хора кротки, които приеха исляма с мисълта „кой знае какво нося в сърцето си ? ако нося Христа в сърцето си бея как ще разбере. А на бея ще думам, че нося Аллах в душата си.“ Други с псувни и рогатни отказваха да приемат исляма. Тях ги споходи съ дбата на вече обезглавените им съграждани. Трети грабваха оръжието и хващаха балкана. „Вече тук ще живеем, но не ще предадем Христа.“

Тези новосфомирани чети си имаха войводи. А войводите си имаха „съвет на войводите“, който се събираше веднъж месечно на Райкова поляна, за да съгласувет войводите действията си.

След убийството на двестата нежелаеще да приемат исляма спешно се сформира извънревден съвет на войводите, който да реши какви действия да предприеме. Защото в Родопа планина вреше и кипеше и назряваше общ всенароден бунт, а това ще рече много кръв и още повече жертви. От това се бояха войводите, да не кипне кръвта и да се отприщи справедливия всенароден гняв на живеещите в села и паланки местни, родвопски момци.

Поканиха и Дельо, въпреки , че не беше войвода. Той не влизаше в ничия бчета, а действаше сам и сам бастисваше омразните османски еничари. Всеобщ авторитет беше Дельо.

Събраха се старите побратими и п ървото нещо що сториха беше да поченат жертвите на клането в Родопите с едноминутно мълчане. Много от войводите останали насаме сами със себе си се просълзиха п о време на това станало пословично идноминутно мълчане.

• Не може така повече братя – започна един посивял войводва – османците не тормозят от векове, но такова нещо не е било. Да избият двеста мирни, беззащитни родопчани, защото не са искали да приемат тяхната вяра. Ми то и аз нума да искам да я приема. Те щях а да бастисат и мен.
• Не може наистина не може така да продължава. Трябва нещо да се предприеме и това трябва ние да го предприемеме тук и сега както сме се събрали все хайдути, все юноци.
• Знам какво да предприемем – каза войвжда на средна възраст, змовещ се Стамен – трябва от всичките чети да сформираме идна, която да се занимава само с гавазите на този Карабей. Този войвода трябва да е юнак на юнаците и най-важното да няма жена и деца, за да не го изнудват чрез тях. Сещам се за един такъв. Сещам се за Дельо и предлагам него за войвода на „бетата на отмъстителите“.
• Да, нека да е Дельо. Той е млад, но е и опитен и е юнак.
• Нека да е Дельо, рекоха и останалите – той е най-подходящ и басма не цепи на османците, а ги гази като на хорото.

Дельо се опита да протестиа, но войводите бяха твърде гръмогласни и твърде ентусиазирани и гласът му не се чу. Та така избраха Дельо за войвода на „четата на отмъстителите“.

След три дена четата се събра под едно високо вековно дърво край село Райково. От тези, които бяха определени да участват в тази чета нямаше нито един отсъстващ. Всеки един от избраните беше на поляната и с нетърпение чакаше да вземе участие в първата задача на четата.

• Днес ще погубим първия народен душманин. Това е свирепия Осман от кърджалиите. Той постъпил на служба в османската армия, за да може безнаказано да граби и убива. Неговата злост няма равна на себе си никъде по родопския край. Трябва да го ликвидираме по жесток и запомнящ се начин.
• Дабре войводо – съгласиха се със задачата хайдутите – ти само ни го покажи. Жив ще го одерем и ще си направим от кожата му цървули.

Причакаха го на една тясна пътека в букова гора. Кърджалията тъкмо е бил да граби от търговците на съботния пазар. Носеше плячката си – агнешки кожи. Тешиха да го  поразят с тояги, за да не умре бързо, а да умира бавно и мъчително. Езпърниха намисленото наказание за повече от половин час, през който османлията рева и пищя като малко момиче. Някъде по средата на побоя разбра, че побоя ще е до смърт и започна да се моли да го убият по-барзо, но никой не се трогна от жалните му писъци.

Когато приклячеха с кърджалията от него беше остнала само евдна пихтиеща, безхормена маса. Някой от четата ги дожаля и го поставих а в плитък гроб. Дельо войвода не ги спря, но след като го погребаха отново им разказа как кърджалията се е относял с жертвите си и дори им разказа за последната му жертва дядо Йозо.

• Дядо Йозо току що бил продал стадото си от кози и имал немалко пари в злато в пазвата си. Кърджалията знраел за продажбата на козите, но не намерил златото и зап очнал да измъчва стареца. След много бой с тояги и пръти взел да му изсипва разстопено сланина в гърлото. Старецат пищял от болка и безсилие, но устоял и дума не продумал. Умрял но не казал къ де кри златото. На следващия ден синовете му наверили мъртвото тяло на стареца, а в пояса му имало цяла кесния със златни монети.
• Втория и най-важен душманин на бъларите в Родорите е Карабей. Трябва да го ликвидираме бъ рзо и безмилостно. Той е уячил повече българи и от чумата.

Завардипха междуградския път на търговците. От там трябваше да мине Карабей. Зададе се внушителен кърван със солидна охрана.  Хайдушката чета ги връхлетя като орел марко гълъбче. Много османлий паднаха омъртвени в този ден, но след огледа на убитите не намериха този, който търсиха. Нямаше и помен от Карабей. Оказа се, че се успал много и не потеглил с кервана.

Причакаха го пак. Този път кервана изобщо не дойде. Гнрусно п редателство издало намеренията на войводата и самата чета сне оказа в капан, но срлед сражение с бой се измъкна от османския капан.

Трети опит направиха след близо месец, но пак удариха на камък. Бея беше с прекалено голяма охрана и след свирепо сражение и много избите еничари османците се спасиха с бяг, но главната цел на хайдутте отново оцеля.

Всеки друг беа се отказал, но не и Дельо войвода. Една вечер се промъкна сам без подкрепление в сараите на беая. Тези сарай бяха наистина внушителни с шадраван в средата на голямата стая. А в шадравана плуваха златни рибки. Двора беше пълен с всякакви уханни цвета, а на леглото до бея спяха две едрогърди хубавици. Те бяха акробатки в пътуващия цирк дошъл до дома на бея чак от Одирне, за да го забавляват и за разтуха на тежката му служба на короната на султана.

Дельо опря ножфа си до гърлото на бея и го натисна леко. Турчина изстена от болка и страх, а две малки кап чици кръв се спуснаха по шията му и паднаха на чаршафа.

• Кой си ти ? – попита сънения бей, но в гласът му се дволавяше повече страх отколкото твърдост, а той вложи в гласа си твърдост. Но се получи страх – Знаеш ли кой съм аз ?какво правиш в дома ви, кюпек ?
• Знам ефенди Карабей, знам кой си и какво си сторил. Знам и какво заслужаваш за делата си и съм дошъл тук да те възмездя за всички мъки и страдания, които си причинил на мирното българско население – отвърна Дельо, а струйката кръв се стичаше все по-надолу и по-надолу по завивката.

Турчина понечи да отговори, но не успя повече да продума, защото ножа се заби в гърлото му и нямаше как от устата му да излезне и звук. Двете хан ъми се разпищяха от страх и ужас и Дельо се отправи по най-б ързия начин към изхода. Стигна до него без перипетии, промуши през отвора в стената, през който минаваха овцете и след минута вече беше на безопасно в гората.

Убийството на бея отекна в родопите като гръм в лятно небе. Отначало османците обикаляха и разпитваха българското население настръхнали като пчелен кошер, но постепенно се сетиха. Карабей беше срещнал смъртта поради жестокото си отношение към българите и логично те бяха изпратили убиец, който го беше бастисал безмилостно. Брутално и нахално, но това нещо беше напълно естествено и логично.

Новосформираната хайдушка чета вече беше загубила смисъла си, защото народния душманин от когото трябваше да брани българското население вече го нямаше, той вече не беше мажду живите. Тази чето вече не беше нужна, но хайдутите от тази  чета решиха друго. Ти прецениха, че от тях ще има нужда щом я има Османснката империя, която подтиска хората живеещи на територията й. Има ли насилник има и подтиснат, а има ли подтиснат ще има и нужда от съпротива срещу него, ще има нужда от х айдути и хайдушки чети. А тези чети имат нужда от войводи вда ги водят в борбата.

И продържиха хайдутите на Дельо да обикалят горите по родопския край. Естествено беше се появил нов турчин-душманин на народа български, който принуждаваше бедните селяни да му аргатуват до смърт. Но станеше ли дума той да им заплати справедлив нрадник чорбаджията-изедник внезапно изчезваше като в дън земя и ставаше неоткриваем. А горките аргати оставаха без надник и без пари за насъщния.

За да се пази от народната любов или по-точно от разгневените аргати турчина-чорбаджия беше поискал от османската власт закрила. От Филибе му бяха изпратили отряд от десет еничари да го ох раняват където и да ходи и домът му също.

Но един ден на гости му отидоха Дельо и бетата му. за броени менути се справиха с еничарите и застанах а пред изедника, именуващ се Муястафа Ибрахим.

• Мустафа, Мустафа. Тук сме от името на едни надничари, за да благодварим за щедрата отплата за изработеното от тях – започна мустакат хайдутин със свиреп вид.
• Не ме бастисвайте побратими. Ще му п латя. Всичко ще му платя. Само не ме бактисвайте – замоли се турчина и завъртя в бесен ритъм малките си лукави очички.
• Ама аз не съ м казал името на аргатина. Ти на колко аргати не си п латил ?
• Той на кой аргатин е платил ? Него го знаят, че на никой не плаща.
• На този човек плати ли ? – попита мустакатия хайдугин и посочи към дядо с изцяло бяла коса и измъчен вид – Или пак си спестил сребърниците.
• А-а-а, на този не си спомням, но ще му платя ефенди, ще му платя.
• Къде сриеш парите ? – поинтересува се мустакатия и отново размах а нажа си заплашително – Къде ги криеш ?
• Тук са. Тук ги крия от апаши – призна Мустафа.

Дельо взе кесията с парите. Тя беше доста натежала. Даде я на стареца и му заръча надничарите да си ги поделят снправедливо. За себе си нещо не остави, но той си беше такъв. Никога не ламтеше за злато. Не парите ме водят в Балкана, а желанието ми да подпомогна поробените си род и родина.

Още дълги лета и зиме Дельо хайдутин хайдотува из планината Родопа. И много турски чорбаджии-изедници що тормозат народа българснки бастиса. Той чорбаджии бастиса, но не посегна на беден турчин що на брата си бедния българин зло не беше сторил. С това запомнете този виден български войвода.

И след много години, когато Дельо вече не беше ърва младост, а даже вече сосите ме сребрееха. Та тогава пак се прибираше Дельо към родната си село на гробе на дайка си китка на постави. Там той беше причакан от отряд еничари, скрите между храстите с извадени и наточени ятагани. Те бяха дошли до тук, за да сложат край на п одвизите на хадутина и да сложат край на живота му.

Те наистина сложиха край не живота му. Той можеше да побегне и да се спаси но го не снтори. Видя ги отдалече да се шмугват между храстите, но не побегна, не се скри, а продължи пътя си напред с гордо вдигната глава и развят перчем. Знаеше, че този ден ще дойде. Той така си го беше представял. В ранно утро, в утринен хладен мъздух, при песента на славея край малко родопско село и тичащо поточе. Но страхливците не влезнаха в бой с войводата, а го простреляха подло със стрела от разстояние докато те клечаха в хръстълака наблизо. Нищо, след това те умираха много дни щом се сетеха за страха в душата си докле убиваха Дельо.

Да в този хладен ден и тиха утрин беше убит един славен български войвода, но той не умря в този ден. Не умря и по-късно. Той още живее в нашите песни, в нашите спомени и мисли. И докато има и един признателен наследник негов да го споменава той ще живее и ще нарушава сънищата на душманите български.

А в родопите османлиите наложиха волята си. Поне донякъде. Наложиха насилствено исляма, но не и турския език. А семите родопчани запомниха времената, когато са били свободни и са кръщавани като дедите си с български имена и са били кръщавани с християнски имена. Другото е неважно и някой ден ще отмине и ще остане само история и прах.

А балкана все таха тихо си стоеше и пазеше своите тайни.