Падна ни се чудесно време, хем слънчево, хем не прекалено топло. Чупили сме се от училище, не че на някой му пука за три пубера в последна година. Слизаме от рейса на Златните около обед, разбира се в петък, защото събирането на гъби е занимание самотно. Все пак горе има разни хора излезли на разходка, но не е навалицата, която се случва през почивните дни. Тримата – аз, Борис и Станимир веднага се запътваме далеч от асфалта на пътя, на него както знаем от часовете по биология, гъби не растат. Не нося почти нищо със себе си, само яке, вода и две вафли, докато Борис прилича на алпинист запътил се към Еверест и мъкне гигантска раница с всякакви глупости. Даже е нахлузил кубинките, прилича на изпаднал метъл. Станимир пък вади зелена шапка на Селтикс, нахлупва я до веждите и сме готови за разходка. Аз се чудя дали днес е денят.
Никога не съм имал късмета и наблюдателността да видя първата гъба, те са толкова малки и невзрачни на фона на цялата планина. Заради това и не си давам много зор докато ходим нагоре. Повече гледам зеленината и тревичките, синьото небе и малките облачета там горе, отколкото да се взирам по земята. Но пък Борис дебне и вижда групичка от гъби почти до началото на пътеката, която сме подхванали, и по приятелски решава да ги сподели:
1
Не трябва да имам очакването, че ще ме хване от една гъба, но все пак в минутите след като съм я изял се чувствам в приповдигнато настроение. Поне сме сигурни, че сме уцелили момента, няма нищо по-гадно от това да обикаляш Витоша цял ден, само за да се окаже, че още не са излезли. Пък и не е нещо, за което разпитваш. Както казах занимание самотно. И все пак, сега небето е по-синьо от преди, а Станимир даже си припява някъв рап дето само той си го слуша. Усещам движението на въздуха през кецовете си и се чудя дали Борис ще получи собствени гъбички от гадните си кубинки. После лафим малко за мацки, довечера има някъв купон и Мария може да е там, но може и да не е, с нея никога не знам. То и аз не знам дали ще съм там де, и с мен никога не се знае.
Борис намира и следващата групичка гъби, този път са повече.
7
Със седем гъби в стомаха съм по-спокоен. Обсъждаме дали да не запазим малко гъби за купона, не е лоша идея, ще ги разменим за алкохол с някой там, но всичко зависи от късмета ни и наблюдателността на Борис. Той е малко сърдит, че блея наоколо вместо да търся още гъби, така че започвам също да гледам по земята. Гъбите, които търсим, са мънички, но намирам следващата групичка бързо, което ми печели потупване от Борис, нека се радва.
16
Вече сме ходили доста време или поне така ми се струва, не нося часовник. Чудя се малко дали да не попитам Станимир за часа, но се отказвам. Имам цялото време до края на живота си или поне времето до последния рейс от Златните. Не знам кое ще е първо.
Преди година – две пробвахме да ходим чак до Копитото, но си е зор, особено като ядеш гъби по пътя. Добре че е Борис, иначе щяхме да се загубим и сигурно да умрем. Или да се наложи да търсим помощ в ресторанта на Копитото, което си е почти същото. Там случайни хора не ходят и като нищо ще ни закопаят нейде из планината за спорта. Това щото повечето са от ВИФ, разбираш ли, спортисти.
Денят става все по-хубав и си представям каква жега е долу в панелните блокове. Дали Мария се размотава по бельо, когато ѝ е топло? Трябва да я питам довечера, сега съм сигурен че ще е там, само все още се чудя дали и аз ще съм там.
– Мацките ходят ли по бельо в къщи, когато им е топло? – за всеки случай питам двамата. Един вид пробно да видя дали въпросът не е тъп.
– Майка ми го прави – отговаря Станимир и веднага си представям как го прави и моята, уфф.
– Вие у вас сте шибани перверзници – му казвам, защото е истина. После питам – и сестра ти ли ходи по бельо?
– Мамка ти, хич и да не я закачаш. Нали нещо си се заиграл с Марийчето? – отговаря ми Станимир, ама не мисля, че се сърди. На практика познавам сестра му откакто и него, макар да не сме толкова гъсти. Тя е добро момиче. Мария също е добро момиче.
– Де да я знам. Уж сме така, пък после нещо се муси – отговарям замислено.
– Мацки, винаги има нещо с тях – заключва Борис дълбокомислено. Прав е, винаги има нещо с тях, иначе нямаше да има смисъл честно казано. Ще ми се Мария да дойде, иначе ще е некво тъпо. Домакинът е някой си Ники, не го знам добре, ама е на ръба между шести и седми микро район, та сигурно ще се изтърсят разни секви хора.
19
Точно ошушкваме следващата групичка гъби и ни издебва някъв чичак с камуфлаж. На практика почти ни вижда как зобим. Или е някъв горски, дето ще ни чете конско, или некъв бивш военен, дето също ще ни чете конско. С времето човек свиква, хора с камуфлажи винаги четат конско на хора като нас. Сигурно, за да свикваме с идеята за казармата, ама ще го духат, стига да успея да вляза в Софийския след даскалото. Каквото и да е става, всичко бих учил, а след четири – пет години кой знае дали още ще има казарма, дали мен ще ме има, нали така. Времето е наше и т.н.
– Какво правите тука момчета? Нямате ли училище? – пита ни чичката с подозрение, а аз го оглеждам по-добре. Камуфлажът е малко опърпан, кубинките обаче блестят, има си даже и тояга да се подпира, значи е бивш военен, те обичат да лъскат. На тия падането на комунизма се отрази най-зле и все още си мислят, че някой им дължи обяснение. Все пак е проблемно, защото ако не се разкара доволен, ще ни развали целия гъбинг.
– Ние сме студенти от Лесотехническия университет – отговаря му Станимир. Той се е подготвил, кучето. Дъртият военен ни гледа подозрително, дано само не попита нещо за някое дърво или цвете. Нямам никаква идея кое какво е. Ели, смърчове и борове, на кой му пука пич! Станимир не му дава възможност да измисли някой тъп въпрос и продължава – Първи курс, при професор Атанасов, водим си записки.
Кучият му син кима, все едно познава професор Атанасов. Знам, че Станимир си го е измислил, ама гъбите решават да ме ударят точно тогава и параноята ме обзема. Ами ако наистина има такъв професор? Ами ако тоя го познава? Кво правим тогава? Започвам да се оглеждам, дали да не щипна, но Борис ме хваща за лакътя и стиска. Действа ми успокояващо.
– Браво момчета, браво. Това е достойна професия, лесничей, нали за такива учите, да пазите горите? – старецът сега говори с блясък в очите, все едно сме му стари бойни другари. Лесничей, военен, може би ни вижда като свои? Абе как успяват всички, квото и да им кажеш, все за себе си да го извъртят? Къде намери допирателни и тоя? Чудя се над тези въпроси и гледам да не блуждая много с поглед, защото гъбите, човек, гъбите са във вихъра си. Станимир обаче е доволен от развоя на разговора, дядката се е успокоил.
– Точно така… другарю – отговаря стройно и старецът светва. За миг имам видение, за тая работа гъбите са чудесен медиум и виждам нашата групичка през очите на дядката. Не трима раздърпани и леко оръфани младежи от Люлин, ами три достойни деца на борци срещу капитализма, блестящи с новите си пионерски връзки. Напушва ме смях, вярно е, имам пионерска връзка, наследство от брат ми преди да се гръмне в казармата, ама никога не съм я носил. Веднъж се опитах да я изгоря, проклетото нещо тръгна като факла и ме опари преди да изгасне, а после майка ми се разсмърдя и разплака. Борис ме усеща и стиска по-силно, заради това се удържам, а после дядката вече го няма. Кога ли си е тръгнал?
Станимир забелязва следващата група гъби, аз вече леко си трипвам и даже строгия поглед на Борис не може да ме накара да гледам земята.
23
Французите го наричат “L’appel du vide”, повикът на бездната, но за мен тя направо крещи.
Сблъсъкът с чичката ме хвърля за пореден път в тази посока на размисли. За брат ми, предполагам заради камуфлажа. В крайна сметка казаха, инцидент, не се е самоубил, поне едно успокоение за майка ми. За баща ми, не знам, не си говорим. Аз си мисля друго, може пък просто да се е отдал на повика, разбирам го. Дали това е самоубийство? Просто да следваш повика си? Разликата изглежда просто семантична на пръв поглед, но за мен е важно. Следващия половин час си мисля за това и как би ме оправдало пред света, пред мен си.
30
Когато не пием, пушим или нали… знаете, обикновено играем игри. Първо ходехме в „Сегите“ едно мазе с десетина конзоли Сега и петдесет игри, ама отдавана смазахме от превъртане и Голдън акс и Дабъл дракона, а на Мортал комбат фаталитито на Суб-зиро го правя без даже да гледам. Тоест, искам да кажа, че писва. А и Макаров се мъкне там, той е по-голям от нас, цял живот все е по-голям от нас и само обикаля да джоби по-малките от него. Кой шибаняк би си кръстил детето така, на някъв тъп пистолет си мисля, ама може и да не му е име, може и да е некъв тъп прякор. Та Станимир изврънка и му взеха компютър, 33 мега-херцов като цъкнеш бутона за турбо, и доста често плескаме УФО-то у тях. Защо го разправям?
Защото в момента цялата гора около мен е разграфена като тактическо бойно поле и аз правя своите ходове. Дошла е най-яката фаза на гъбите. Графиката е убийствена, изглежда от друго измерение, което си е така. Стискам запалката в ръка като граната.
Земята под краката ми е мека, корите на дърветата са пълни с лабиринти, а облаците крият космически кораби с размерите на градове. Сенките на гората са пълни с чудеса, а аз пристъпям от прикритие в прикритие, дебнейки извънземната напаст. На някакво ниво знам, че съм се филмирал напълно, че това са гъбите. Но е жестоко, феноменално направо. Поглеждам Борис, него също е почнало да го хваща, но крачи спокоен напред. Просто погледът му е станал много по-фокусиран, все едно наистина дебне за извънземни. Нямам идея той какво вижда и си мисли, не ме е и интересува в този момент, но той проговаря:
– Ти за Мария сериозен ли си? – пита ме ей така от никъде. Аз съм още в моята игра ѝ му отговарям:
– Абсолютно, стига мръсниците да не ме докопат преди това – разбира се ако го направят, ще са неприятно изненадани, запалката-граната в ръката ми е настроена да гръмне ако я изпусна. Аз съм ходещо натъпкано с гъби камикадзе. Чудя се, дали ако я изпусна, ще реша всичките си проблеми рязко.
– Какви мръсници? За какво говориш? – пита пак Борис и ме гледа леко стъклено. Това вече ме изкарва от готината халюцинация напълно. Какво точно ме попита Борис? Нещо за Мария.
– Мисля, че ще станат нещата, просто ме размотава малко – отговарям по-сериозно на въпроса. Дали пък и той няма някакви мераци към нея? Борис кима и се заглежда неопределено нанякъде, потопил се в собствения си свят. Той е готин тип, единственият от нас дето всъщност има шанс да се превърне в човек. Идва с нас главно, за да ни пази, мисля че иначе гъбите не го кефят толкова. Не че не ги яде, но един вид с отвращение. Проблемът е, че Мария харесва мен, защото е готино и добро момиче. Поне добро спрямо нашия живот, иначе и тя е леко откачена. Не мога да му я прехвърля като няква чанта я, дори и да исках. А аз не искам, това също е истина. Когато човек яде гъби, може да си позволи да е честен, поне със себе си.
– Светът е пълен с мацки човече – включва се и Станимир. Той гледа за гъби, щото му трябват повече да го хване като хората и съответно изостава от забавлението – Ще има и за теб, ама сега тука сме само кочове, та помагай в търсенето.
37
Всъщност намираме две групи от гъби, съвсем една до друга. Даже сядаме за малко, да може да ги изядем бавно и спокойно. Седим точно до някаква урва. Тук има много от тях. Не е дълбока, може би десетина метра, цялата в цветенца. Повикът на бездната отново надига своя глас в мен и много ми се иска да му се предам. Гледам надолу към шарения килим, несъмнено криещ моята смърт, ако го пожелая. Красиво е, тук е толкова красиво, че разбирам защо ми се живее, разбирам и защо ми се умира.
Малко ми се вие свят, а небето е лилаво. Може би означава, че идва буря, но Борис не се притеснява, значи и аз не се. Баща му е бил планинар, той ги разбира тия неща. В крайна сметка мисля, че няма да е днес, може би и това е вярно за бездната, ние хората сме много по-способни да я победим, отколкото си мислим.
Дърветата над нас изведнъж започват да бипкат, пулсирайки в червено. Това са линейки, идващи за мен, знам го. Няма начин, няма да им се дам, когато го направя ще съм безупречен, като брат ми. Само дето те се приближават, идват отвсякъде опитвайки се да ме спасят. После Борис изключва алармата на часовника си:
– Това е, трябва да тръгваме на обратно ако искаме да хванем последния рейс.
– Мен въобще не ме е хванало – оплаква се Станимир – егати тъпите слаби гъби.
– Ще минем по друга пътека, ще намерим още. Светът е пълен с гъбки човече, ще има и за теб – отговаря му Борис язвително. Станимир мълчи за миг като пукел, после пада на земята и почва да се смее като луд. Не го е хванало друг път, направо се е размазал. Борис се муси още миг и почва също да се смее. Гледам с почуда как се хилят, а после осъзнавам че и аз се смея като пъпеш.
– Това беше добро човек, заклевам се – казва най-накрая Станимир – аре довечера ще си с мен, ако има нови мацки на купона, ще те запозная с някоя, обещавам.
Борис остава доволен, защото Станимир рути мацки като луд и никой не знае защо и как. Направо му падат в краката, а на него хич не му пука. Записва ги една след друга и продължава, така мина и през Мария. После аз и Борис обираме квото остане, понякога, често и неговите бивши. Не е истина колко мацки си мислят, че ще го накарат да ревнува като излизат с неговите приятели, а на Станимир не му пука. Но Мария е друга работа, много по-готина от повечето и ми се ще с нея да не е просто за единия път. Нищо, че беше със Станимир преди мен, не ми дреме, знам че той е по-готиния. А може би някой ден така ще отиде и при Борис?
44
Пътят на обратно минава през по-мрачна част на планината. Тук е тъмно и мирише на влага. Съответно има и повече гъби. Не съм чувал някой да е умрял от свръх доза от гъби, но може да съм първия. Освен това не съм виждал никога розов слон, въпреки че би трябвало. Когато стане дума за халюцинации всички винаги обясняват, че ще видя розови слонове. Може би се крият зад дърветата, заедно с извънземните. Тананикам си Алис ин чейнс и хрупам едната вафла, другата ще е за рейса.
– Дали има смисъл? Ще стане ли нещо от нас? – питам Борис и Станимир. Сега съм в тази фаза, тук в тази част на планината, победил съм бездната, но само за малко. Тя винаги се връща. Знам, че някой ден ще ме хване, не е късно този ден да е все още днес. Сега си мисля, може би тук е най-подходящото място за мен. Мога да се загубя и да стана камък или дърво, да не се занимавам повече с нищо. Може би този път ще събера смелост.
– От Борис със сигурност – отговаря ми Станимир с усмивка – той ще се изучи и ще стане инженер. Ще се ожени за Мария и ще имат три деца. Ще се махне от квартала и ще ни зареже. Аз ще се уредя с връзки някъде и цял живот ще си живея наоколо, ще си ходя по мацки и ще съм пройдоха, както е предвидил баща ми.
– А аз?
– Всички знаем какво искаш да направиш ти – отговаря ми мрачно Борис. Думите му ме карат най-сетне да разбера какво искам всъщност. Искам да изчезна, да ме няма, да приключа с всичко. Даже не знам кое е това всичко, ако трябва да сме честни, но ме натоварва ужасно. Живота ни, мечтите ни, щастието ни, всичките ни усилия са безсмислени.
– Ами ако не искам? Ако всъщност искам да живея и да съм щастлив? Ако искам аз да съм женен за Мария, аз да имам три деца с нея? – бунтувам се, но по-скоро заради принципа. Малко ме е яд, че съм толкова прозрачен за приятелите ми, че те ме познават по-добре отколкото аз сам себе си. Наистина, когато човек е на гъби, е честен.
– Давай, ще ти бъда кум – отговоря ми Борис и знам, че е искрен. Гъбите са го хванали и всъщност той наистина би пожертвал своето щастие за мен. Не го заслужавам и за миг съм изкушен да приключа тук и на момента. Да хукна през гората като вятъра и да изчезна, за да не проваля неговото щастие и живот заедно с моя. Но се отказвам, вече съм уморен, а и свали ли раницата, Борис ще ме догони на мига. Станимир би ме оставил да избягам, той ме разбира по-добре.
– Майната ти, кой се жени в днешно време, чети Фройд – отговарям вместо това и продължавам да ходя през гората. Евтино заяждане е, Борис разбира се чете Фройд и Ницше досущ като нас, но смята теориите им за лайна. Може и да е прав, още не съм решил. Сещам се, че по принцип пуша, но не съм палил цял следобед. Намирам си цигарите, но нямам запалка. Сигурно съм я метнал някъде и тя е избухнала, убивайки всички розови слонове.
– И аз те обичам – отговаря ми Борис нахилен и бездната в мен притихва. В крайна сметка не е толкова лош животът. Защо трябва да бързам, за да стигна където отивам? Но пък щеше да е хубаво, да е тук в планината, символично. Може би догодина?
45
От последната купчина гъби изяждам само една. Другите прибираме за купона, ние пари за алкохол нямаме, а на гости не се ходи с празни ръце. Вече сме обратно на по-близките до Златните пътеки и гледаме да се държим прилично. Случвало се е шофьорът на рейса да не ще да ни качи, ако сме прекалено размазани.
Очаквам до довечера да ме е пуснало, макар понякога гъбите да държат с дни. Ще отида на купон и ще мина да взема Мария. После ще се напием и ще ѝ кажа разни неща, даже не знам още какви. Но знам, че искам да ѝ ги кажа, това странно ли е?
В рейса е и стария военен, той ни маха, заради това отиваме в другия край на последните седалки. Друсаме се надолу, докато планината се изнизва покрай нас, а пътят ни отвежда обратно към живота. Не е толкова лошо, мисля си, ще успея, ще изкарам и още една година. Станимир се обляга назад и казва:
– Падаме, ставаме, пак падаме и пак ставаме. Драпаме с всички сили, искаме да сме щастливи и мамка му, имаме право на щастие.
Прав е, поне засега.