Яков – "Под върха" 2021 – Конкурс за разказ "Под върха"

Бавно си отворих очите. Множество жълто-оранжеви фигури се поклащаха пред ярката светлина идваща зад тях. Миришеше на прах и мухъл. Беше топло и меко. Бях легнал върху нещо, което ме обгръщаше отвсякъде. Не можех да помръдна или просто бях забравил как да контролирам крайниците си. Не се и опитвах дълго. Тишината бързо превзе съзнанието ми и ме потопи в размисли. Как, по дяволите, стигнах до тук?

* * *

Дъждът не спираше. Краката ми изтръпваха и вече бях готов да се откажа и да си тръгна. Това щеше да е втора седмица поред, в която неуспешно се опитвах да уловя автомобил. Погледнах невромодулаторната ми гривна, която отчетливо показваше само една ‘чертичка, и всеки момент очаквах да светне в червено. Бяха ми останали само няколко бонбона с допамин и едва четвърт адреналинов бар. Нямах никакви останали кредити, а черният пазар за наночипове беше утре. Бях обещал на айпито, Валери, да донеса два пространствени сензора, една 360-градусова термокамера и един гласов приемник. За тях щях да получа около три до четири хиляди кредита, което е нищо на фона на стойността им от преди осем години, когато за пръв път улових автономна кола и само за термокамерата получих толкова. И съвсем нищо, ако цените се сравнят със зимата на 2183-та, когато взех близо единадесет хиляди кредита за предишния модел на същата камера. Преди си позволявах да открадна само камерата и да изчезна, а сега трябваше да рискувам повече. Да демонтирам още компоненти, за да изкарам от тях допълнително наночипове и да вържа седмицата откъм кредити. Затова днес не можех да си тръгна преди да успея да уловя някой автомобил.

Бях застанал в една тъмна пресечка в богатия квартал Вилиу, близо до стената обграждаща планината Яков. Оттук често потегляха автономните коли. Хората ги ползваха, за да се спуснат към града, където ще се забавляват цяла нощ. Ще изпият няколко коктейла с окситоцин и предрусани с невромодулатори, кикотейки се, ще се върнат по къщите си в същите тези автомобили. Освен това днес беше изключително благоприятен ден, тъй като по наредба, когато времето е дъждовно или мрачно, трябва да имаш между 4 и 6 зелени чертички на гривната. Често хората не поддържаха такива нива и бързо излизаха да напазаруват невромодулаторни продукти, страхувайки се да не бъдат хванати от случайна проверка. А това не беше трудно да се случи. Част от тази работа с проверките вече се извършваше от дронове. Профучаваха, спираха до теб и изрецитираха с металния си глас правилата. Ти, от своя страна, си задължен да покажеш гривната си, дронът я сканира и ако нивата са наред, пожелава ти хубав ден и си тръгва. Ако обаче нямаш достатъчно чертички, тоест в кръвта си нямаш достатъчно невромодулатори за определения от нормите ден, дронът извивка хора от наказателния отряд, които пристигат до няколко минути. Какво се случва след това – не знаех.

В една гънка на шапката ми се събираше вода, която през определено време се изливаше в яката, и студена струя се плъзваше по целия ми гръб. Но не можех и да се преместя. Отскоро бяха пуснали ъпдейт на главния контролер на автономните коли, с който ако засекат движение на човек, идващо от различна посока от тази на адреса, на който са повикани, потегляха и се махаха от мястото. След няколко минути идваше друга кола. Хубав ъпдейт, но камерите по колите имаха сляпа зона, точно между фаровете и страничния мигач. Следователно бях застанал до един вход, така че когато колата спре, да мога да я приближа, без тя да ме засече. А веднъж приближил се, ставаше лесно. Но такава кола от няколко часа продължаваше да не спира пред триетажната сграда.

Докато чаках, си спомних за брат ми, който видях преди около седмица. Брат ми, който цял живот е следвал правилата и винаги е вършел коректно всичко по наредбите. Даже от няколко години работи за правителството като пазач на стената при планината. Бяхме в тях. Аз бях седнал на едно кресло, а той стоеше прав и отново рецитираше поучителното си слово, за това как трябва да се стегна и как ако не си намеря хубава работа, съм щял да изпадна в депресия. Депресията, това, с което бабите ни едно време ни плашеха. “Недей си пропуска дозата невромодулатори, че ще изпаднеш в депресия”. Или “Нашите прародители са страдали от депресия, изпитвали са негативни чувства и емоции. А те са много лоши за нас”. И наистина има нещо вярно, но информация за този период умишлено се крие. В учебниците, в книгите, в библиотеките се среща по някой цитат и толкова. Но това, което знам е, че преди около 120-130 години, малко след краха на социалните мрежи и масовата депресия през 2058 година, Световната здравна организация налага задължителна трансформация на ДНК-то на всеки един човек. По този начин, тялото изключва жлезите и органите, които отделят хормони, отговарящи за чувствата и емоциите. Съответно не е способно да ги произвежда. Така не изпитваш абсолютно нищо и, най-вече, не можеш да имаш депресията. Кризата била разрешена, а методът – представен като иновация и спасително средство за човечеството, което загивало. Но за да компенсира липсата на положителните емоции, които ни помагат да бъдем пълноценни човешки същества и да се социализираме, а от там и да се възпроизвеждаме, организацията започва да предлага, след което се и приема официално, въвеждането на пакет от различни продукти с невромодулатори. Те симулират чувство на любов, на успех или на щастие. Всеки сам избира какви да си купува и употребява. Но има и такива, които са задължителни. Например 200 милилитра сок с допамин при всяка отлична оценка в училище. Или 50 милиграма дъвка с окситоцин на социални и публични събития. При спорт, според зависи колко е екстремен, между 100 и 300 грама сурово барче с адреналин. И много други, всички описани в около три тома правила и наредби, прецизно имитиращи и заместващи нивата на хормоните, които тялото би произвело при всяка една ситуация в живота ни. А за да не ги помни и познава човек, веднага след раждането се слага невромодулаторна гривна, която следи за нивата на хормоните в тялото. Ти следиш за нивата на зелените чертички на гривната, приемайки невромодулатори, а те се грижат за нивата на хормоните в тялото ти.
Така самоубийствата на годишна база спаднали от няколко стотици хиляди на ден до нула. Хората започнали отново да ходят на работа и да се стремят към създаването на семейство и поколение. От всичко това спечелили няколко големи фирми, които до ден днешен са най-богатите компании и държат монопол на пазара за производство на невромодулатори. Те, от своя страна, инвестирали огромно количество средства в правителствата на всяка държава за масова пропаганда. Облъчвали обществото до такава степен, че хората сами започнали да се самоубеждават, че ако не приемат ежедневно невромодулатори, ще се отрази негативно на здравето им. Или ще умрат. След години добавките били приети със закон, а ежедневният им прием и гривната станали задължителни. Веднъж пробвах да стоя няколко часа без да имам невромодулатори в кръвта и нищо не се случи. Просто нямаш никакви усещания. Оставаш без никакви чувства. Единствено мисълта ти тече, но тя е неутрална и безразлична. Изпразнена от стойност и значение. Но не мисля, че има опасност за живота ти. Просто пазарните монополисти искат да продават колкото се може повече. В същото време тези компании, с техни поставени лица, изкупили или взели под концесия всички природни паркове, плажове и планини. Заградили с огради, сложили охрана и забранили достъпа до тях. Природата била пряк конкурент в производството на невромодулатори, от което компаниите губели пари. Имала влияние върху закърнелите жлези след генната модификация и честото облъчване с природа възвръщало функциите им. Но всичко това са само слухове и предания, за които няма или не се показва публична информация.

Един автомобил се спусна по пътя, започна да намаля скоростта. Отби встрани и точно пред входа на кооперацията спря. Светлината на предното стъкло светна жълто, което означаваше, че очаква клиент, а за мен, че имам само няколко секунди да действам.

С три бързи крачки вече бях пред предния калник на колата. Извадих кутията със сол и срязах продълговат процеп на дъното ѝ. Умело минах пред колата, оставящ плътна бяла линия след себе си. Колата светна в червено и беше готова да тръгне, но сензорите ѝ засякоха непрекъснатата линия сол. Процесорът ѝ я припозна за пътна маркировка. Преизчисли, че не може да продължи напред и включи на задна. Но аз вече бях там, чертаещ още една бяла линия по платното. Колата беше уловена. Застанах пред предната врата, извадих ноедимовата си магнитна отвертка и издърпах скритата дръжка навън. Отворих вратата и алармата писна. Влязох вътре, откъртих с ръка покритието от покрива и за няколко секунди с помощта на винтоверт премахнах болтовете, които придържаха термокамерата. Свалих я и я мушнах в раницата. Срязах кабела на гласовия приемник и прибрах и него. Излязох от автомобила, застанах до страничния сензор между двете врати, откопчах го от мястото му и го сложих в джоба си. Плъзнах се по предния капак, за да премина от другата страна. В същия момент колата тръгна. Аз паднах на тротоара и си ударих главата. Погледнах за секунда след нея докато се изправях, а встрани от мен дъждът продължаваше да отмива каквото бе останало от бялата линия сол. Станах на момента и изчезнах в тъмнината на малката пряка между сградите.

Потривах с ръка челото, където си бях ударил главата, и вървях бавно към метро-автобусната спирка. Дъждът беше спрял и се чуваха само металните удари на капките в празните улуци. Проклинах се, че не можах да взема и последния сензор. С него можех спокойно да изкарам седмицата и да имам достатъчно за невромодулатори до следващия лов. И все пак, по-добре нещо, отколкото нищо. До ушите ми стигна познато бръмчене. Обърнах се и видях един контролен дрон да препуска с бясно фучене към мен. Погледнах гривната, а тя вече мигаше в червено. Бях забравил да изям допаминовите бонбони. Ускорих крачката, докато бърках в раницата да ги намеря. Зад гърба ми шумът от дрона се засили и вече чувах електронния му глас:

“Контролна проверка за нивата на невромодулатори, 22:21 часа, 16 Октомври 2186 година. Моля, покажете си..”.

Не изчаках да довърши и вече бягах с всички сили напред по улицата. Дронът продължи да ме следва и да настоява да застана на място. Трябваше много бързо да се отърва от него. Бях чувал слухове, че ако те загуби от полезрение и не може да те открие наоколо, прекратяваше проверката. Бях поставен в неудобна ситуация, защото спирката бе прекалено далече, вдясно от мен бе стената на планината, а вляво – ограждения на частни домове. Бягах и си мислех колко много искам да изям барчето с адреналин, за да мога да овладея ситуацията и да измисля какво да правя. Но и то, както бонбоните, беше някъде на дъното на раницата под всички откраднати части. Дронът всеки момент щеше да подаде сигнал към централата, за да извика патрул и да бъда заловен.

Старата стена обграждаше планината Яков в периметър дълъг повече от сто километра. Тя беше направена от масивен камък, висока около шест метра и нямаше никакви входове. Единствено през определено разстояние бяха разположени сгъваеми стълби към кабинките на пазачите. Единият пазач слиза, за да се качи следващият, и така стълбата никога не оставаше на земята. Знаех това, защото веднъж бях изпратил брат ми до работа. Помислих си колко хубаво би било, ако сега видя брат ми на стената и му помахам. Как той ще смъкне стълбата и ще ме скрие от дрона в кабинката си. Да ме спаси. Нищо, че като го знам, сигурно щеше да ме остави да бъда заловен, за да си “науча урока”. Но пък ми е брат и винаги ми е помагал. Неведнъж ме е спасявал, давайки ми някой друг продукт с невромодулатори, за да мога да отида на някое уредено от него интервю за работа. “Да оправиш живота си”, казваше. А аз ги използвах, за да стигна до някоя тъмна уличка, да приклекна в сенките между сградите и да заграбя поредната кола. Може би наистина трябваше да се пробвам с тези интервюта. Да следвам правилата. Да съм като брат ми. Уви, малко е късно за това, тъй като в момента бягам от контролен дрон, раницата ми е пълна с откраднати наночипове от автономна кола, невромодулаторната ми гривна не спира да мига в червено, а главата ми пулсира и боли на удареното място. А, и ако не ме хванат, утре ще трябва да обяснявам на Валери защо му нося само един сензор, след като се разбрахме за два.

Късметлия. Винаги съм вярвал, че съм късметлия. Ето, достигнах 32 години против всякаква логика, винаги наобратно на всичко и всички. Дъждът, който валеше от обяд и мокреше гърба ми със стичащите се капки, събиращи се в гънката на шапката ми, бе подкопал стената при един от водостоците на около десетина метра пред мен. Част от нея се беше срутила на пътя, образуваща спасение от натрошени камъни. Набелязах един среден по размер камък. Спрях рязко, приплъзнах се по мокрия асфалт, взех го с двете си ръце и вдигнах поглед към дрона. Направих една голяма крачка към него. След това още една. И още една. И на последната отскочих от земята с камъка над главата ми. Засилилият се дрон не можа да спре навреме и срещна влажната скала. Избръмча жално и се стовари върху земята. Ударът беше унищожителен. Приклекнах над тялото и започнах да го разглеждам с погледа на съдебномедицински специалист. Една капка пропълзя по кичур от косата ми и падна върху него. Но това не беше краят. Чуваха се сирени в далечината. Обърнах дрона, извадих картата с памет, на която имаше запис на лицето ми и се покатерих по срутената стена. Застанах на върха на купчината камъни и се загледах в мъждукащите светлини на града. Замислих се за хората зад жълтеникавите светлини на прозорците, които сега се смеят пред телевизорите, хапвайки пуканки с невромодулатори. Това, което правеха вчера. Това, което правят сега. Това, което правят всеки един изминал ден. Щяха да ме арестуват и насилствено ще ме задължат да взимам хормони до края на дните ми. Това не можеше да е така. Не си представях живота си по този начин. Погледнах към планината. Гората тихо стоеше и поглъщаше като черна дупка всеки лъч светлина от улицата. Стоеше си там. Без да те кара да правиш неща. Без да определя ежедневието ти. Без да иска нищо от теб. В нея не съществуваше думата “трябва”. Сирените пищяха все по-близо и фаровете на патрулните коли се виждаха откъм близкото кръстовище. “Ще измисля нещо” си казах и скочих в тъмнината на забранената планина.

* * *

Планината Яков. Място, за което знаех толкова малко, а и никога не се бях интересувал. Никой не можеше да влезе там, затова и никой не говореше за нея. След като бях бягал около час нагоре през непрогледната гора, стигнах до един тъмен силует на стара триетажна сграда. Приближих се. Масивната постройка беше много стара. Цялата беше тревясала, прозорците бяха изпочупени и вятърът, побутвайки скърцащите врати, влизаше от едната ѝ страна и излизаше от другата. Целият бях мокър, треперех и бях гладен. Реших да проверя дали ще мога да пренощувам в нея.

Главната врата я нямаше. Опипвайки лющещата се мазилка по стените, вървях навътре по черния коридор. Парчета стъкла пръщяха под обувките ми и звукът отекваше в празните стаи. Минах през една врата вляво от мен и се озовах в малко помещение. Извадих сензора от раницата и включих индикаторната му лампа, която беше предназначена да свети само ако автомобилът няма останала никаква батерия. Синкавата светлина заля стаята. Паяжини, прах и боклуци. Поне имаше камина на едната стена, легло на другата, а в дъното – шкафове. Над леглото бе закачена избледняла карта на планината. Избърсах прахта от нея с ръкав. “Туристическа карта на природен парк Яков, Мащаб 1 : 40 000”. Забелязах, че по картата я нямаше стената. Ще да е повече от век тук. По шкафовете имаше посуда, снимки, бележници и други дреболии. Отворих един от тефтерите и няколко страници се изсипаха от него. На последната пишеше: “17 Октомври 2076 година. Гости на хижата 0. Запаси от истинска храна: за около месец. Днес отново идваха костюмираните господа да ми слагат гривна и да ми оставят от тяхната химична храна. Изпратих ги с тоягата да си вървят, тяхната ма.. “. Тук не се разбираше, а някъде отдолу беше написано “Ваш верен, хижар Иван”. Оставих тефтера обратно и взех една кутийка. Кибрит. Бях виждал такъв в музея на старите занаяти. От училище ни пращаха да ходим там веднъж в седмицата, където ни пускаха видео с живота на хората от края на миналия век. Показваха ни колко трудно е било и колко много усилия, проблеми и енергия е била нужда, за да се чувстваме добре. Следваше прекъсване на видеото с продуктово позициониране на невромодулаторни стоки, а в това време една усмихната асистентка оставяше допаминов бонбон в ръцете на всеки ученик. Спомнях си го сякаш беше вчера, но по-важното беше, че си спомням как хората от филма използваха кибрита, за да си запалят огън. Тази камина нямаше копче, така че трябваше да я запаля с него.

Държах току-що изтупано от прахта одеяло и влязох в стаята, където вече се беше постоплило. Затиснах с крак един стар стол, отчупих единия му крак и го хвърлих в камината. Огънят изпука няколко пъти и прегърна в пламъци сухото дърво. Бях разтребил, оправил леглото и изхвърлил ненужните неща в съседната стая. Закърпих счупения прозорец с парчета картон и смених вратата с по-здрава, от горния етаж. Най-голямата находка беше една консерва. Беше в чекмеджето до леглото с прикачена бележка “За Коледа”. Явно Иван не беше дочакал празника, а кутията щеще да бъде моята вечеря. Свинско със зеле. Не бях ял такова, тъй като от десетилетия човечеството се хранеше с барчета. Барче за закуска, за обяд или вечеря. Гурме барчета, протеинови барчета, барчета за празници и други. Няколко умни глави преди години изчислили, че човечеството губи толкова много време, следователно пари, в приготвянето на храната си, че решили да забранят този процес. Продават се само готови за консумация барчета и напитки. Нищо друго. Готвена храна и ястия могат единствено да се опитат в малкото ресторанти, които са достъпни само за хората от върховете на обществото. За всички други има барчета. Благодарих на Иван за вечерята и измлясках съдържанието на консервата. Хвърлих още няколко дърва в огъня, покрих се с одеялото и заспах.

* * *

Дозина прашинки се гонеха по слънчевите лъчи влизащи през процепите на прозореца. Непознати за мен звуци на птички се чуваха отвън. Ръждясалата пружина на леглото изскърца като се надигнах. Потрих ръце в лицето си и протегнах ръка към раницата. Дръпнах я рязко в уплаха. Невромодулаторната ми гривна не светеше. Панирах се за миг, тъй като никога не я бях виждал без светлина. А трябваше да мига в червено. Замислих се, да не съм я ударил или счупил някъде, но не успях да си спомня такава ситуация. Независимо от този факт се чувствах доста добре. Днес трябваше да открия начин да се върна в града, затова оставих допаминовите бонбони и адреналиновия бар за завръщането. Не бих си причинил още веднъж да бягам от проверка на контролен дрон. Разгледах отново картата. Набелязах няколко по-големи реки, за които предполагах, че ще мога да се мушна през тръбата им, да влязо в канализацията на града и да се махна от забранена планина. Трябваше да внимавам и за патрулите по стената, но като се замислих отново, те гледат по-скоро навън, да не влезе някой, отколкото навътре. А и не мисля, че изобщо някой някога се е опитвал да влиза, че да имат съмнения, че някой е в парка. Обух вече сухите си обувки, взех една гладка сопа от зад вратата, може би същата, с която Иван бе прогонил костюмираните гости, нарамих раницата и излязох от хижата.

Слънцето още беше ниско и прозираше между мъгливите дървета. Високата трева, храстите и падналите клони правеха придвижването много бавно. Вървях нагоре, тъй като не знаех, ако тръгна надолу, къде точно при стената ще изляза. Трябваше ми открито високо място, от което да се ориентирам и да се запътя към някое от ручейчетата. Постоянно се хлъзгах по скритите в листата камъни и клони. С помощта на тоягата се изкачвах стъпка по стъпка. Спирах да да си почивам, облягах се на пръчката и гледах града под мен. Чувствах се на мястото си. Всичката енергия, която в ежедневието си употребявах да се боря и да се противопоставям на законите, правилата и обществото, сега я ползвах да се изкачвам, все по-нависоко и по-нависоко. И това ме караше да усещам задоволство и значимост. Да се чувствам истински жив. Съчувствах на хората долу, които са заградени от стените на къщите си и от стените на задълженията да следват нормите. Нямаха това, което аз имах от няколко часа – избор. Да избирам къде да отида, какво да правя, кой да съм аз. Да имам своя идентичност, без тя да се съобразява с обществената такава. Да имам свободата си. Дума, която не мисля, че бях ползвал в съзнателните си разговори или в мислите си. Дебело покритата със замазка свобода от компаниите, производители на невромодулатори, чиито шефове седяха на една маса с държавните управници, в онези недостъпни за останалите нас ресторанти, и решаваха какво нова правило трябва да следваме ние, с какво ново ограничение трябва да се съобразяваме или какъв нов невромодулаторен продукт трябва да консумираме при определено действие. Шепа хора решаваща съдбата на всички нас. А ние съответно не искаме друго, защото не знаем за другото.

Хванах един клон за да изкача стръмната част по пътя си. Набрах се на него и успях да преметна тялото си върху площадката над мен. Бях изтощен. Стоварих се на земята и чарковете в раницата издрънчаха. В този момент гривната на ръката ми светна в зелено. Още една зелена немигаща чертичка. Не можех да разбера какво ѝ става. Вчера мигаше в червено, днес сутринта изобщо не светеше, а сега има зелена чертичка, което беше невъзможно, тъй като само с прием на невромодулатори можеш да променяш нивото. Помислих си, че съм я повредил и че скоро ще получа съобщение да отида за смяна на гривната. Където е хубаво да се отзова до 24 часа, тъй като ще изпратят патрул на адреса ми. “Чудесни новини” си казах, но пък и се успокоих с това, че мога да спестя бонбоните и барчето за по-нататък, и да се прибера до нас с тази една зелена чертичка. Продължих да се изкачвам. Дървета се разредиха, градът се смали и въздухът захладня. Виждах едно скалисто възвишение, от което ясно щях да отлича тъмната ивица на стената заграждаща планината и от която можех да се ориентирам накъде да поема. Крепях се на тоягата и облян в пот се катерех към него. Мислех си за брат ми. Как не знае какво всъщност пази на работното си място. Как може да слезе от стената и да се разхожда в гората всеки ден. Разбира се, той нямаше да го направи, защото така напускаше поста си и нарушаваше един куп правила, но ако има някой, за когото е най-възможно да влиза в планината, то това беше той. Може би като се видим другата седмица ще трябва му спестя този факт – че съм бил в планината. Също и този, че съм унищожил един контролен дрон и този, че не отидох на интервюто за работа, на което той ме беше препоръчал. Но не мисля, че от последното той би се изненадал. Разсмях се от тази мисъл. На гривната се появи още една зелена чертичка. Нямах никакво обяснение какво става. Не съм приемал невромодулатори от вчера сутринта. Може би имаше някаква връзка с обхвата на гривната и това, че съм далеч и нависоко от града. Не знам. Но колкото повече се изкачвах, колкото пъти спирах, обръщах се и се заглеждах в гледките по хоризонта, толкова повече зелени чертички се добавяха над предишните.

Стигнах върха. Оставих раницата на камъните. Разперих ръце. Слънцето ме обливаше с топлина си. Вятърът ме повдигаше и правеше безтегловен. Гривната пред очите ми се напълни догоре със зелени чертички и започна да мига, което означаваше да спра с приема на невромодулатори. Несъзнателна усмивка се появи на лицето ми. Никога не се бях чувствал така. Изненадах се когато изкрещях. Бузите ми се оросиха. Кожата ми настръхна. Изкрещях отново. И отново. След това се разплаках. После пак крещях и пак плаках. Не бях на себе си и нямах контрол над тялото си. Емоциите преливаха една в друга, сменяха позиции, отдалечаваха се и идваха още по-усилени. Смеех се, плачех и се ядосвах едновременно и по отделно. Тялото ми ръкопляскаше и сякаш ми благодареше за подаръка и букета от емоции. А аз благодарих, че стигнах до тук. Благодарих и на дъжда вчера. На камъка, с който повалих дрона. На хижата, която не се беше срутила и ме чакаше. На гостоприемството на хижаря Иван. Благодарих и на планината. Благодарих на всеки за всичко. Благодарих на себе си, че цял живот бях на въпреки, но пък стигнах до тук и и разбрах какво е да си жив.

* * *

Вървях няколко часа надолу по един ручей, който стана малка река, и скоро трябваше да изляза някъде при стената. Щях да изчакам патрулът на стената да отмине, да се плъзна по тръбата на реката и да се върна обратно в града през някоя шахта на канализацията. След което щях да успея да отида при Валери и да продам наночиповете от автономната кола. Щях да съм навреме за проверката, ако гривната ми наистина беше счупена. Ще спра и кражбите. Ще започна някъде работа и всеки уикенд ще се промъквам в планината да се зареждам. Няма да има нужда вече да ям каквито и да невромодулаторни продукти. Ще мога да спестявам. Може би толкова, че да ходя един път в месеца да ям истинска храна в някой от ресторантите. Мечтаех си, докато слизах през напоената с борово миризма гора.

– Ти, там, спри на място!

Изплаших се. Гласът зад мен приближаваше и ми повтаряше да спра. Гривната ми отново започна да мига в зелено. Чувството на адреналин ми беше познато от барчетата, които вземах при спорт. Зениците ми се разшириха, пулсът ми се ускори и се втурнах да бягам с всички сили надолу. Клоните от близките дървета ми биеха шамари по лицето, когато промушвах сред тях. Краката ми прелитаха над пръчките и камъните. Сърцето ми щеше да взриви гръдния ми кош. Никога не бях тичал толкова бързо и умело. Стената започна да се очертава на стотина метра надолу пред мен. Тичах без да поглеждам назад и вярвах в късмета си. Щях да се плъзна във водосточната тръба и да изчезна завинаги от погледа на преследвача ми. “Изключително постижимо” си казах, усмихвайки се и оставяйки тялото ми да препуска заредено с адреналинов шот. Един корен оформен в полумесец, прикрит от задържалите се листа над него, покани левия ми крак в своята извивка и спря напълно неговото движение. Полетях напред. Първият път паднах на рамото си. Превъртях се. Още веднъж паднах, този път на ръце. Превъртях се отново. После още няколко пъти. Ударих се в и отскочих от един бор. Направих още едно кълбо. Скоростта ми намаляваше и вече трябваше да спра да се търкалям, но пътеката свърши пред мен и аз паднах в една дълбока пропаст.

* * *

Не знам колко време лежах тук. Надигнах се да седна. Бях паднал от някакъв склон върху събрала се купчина листа, в нещо като дупка. Те бяха нападали от широколистните дървета над мен, които сега светеха от лъчите на залязващото слънце. Нищо ми нямаше. Поиздран, поизхлузен и понатъртен на места, нямах нищо счупено. Постоях така, за да събера мислите си и да се концентрирам. Стената беше на десетина метра пред мен. Реката се чуваше наблизо. Ако остана тук и се скрия в листата, рано или късно ще изпратят още хора да ме търсят и в крайна сметка ще ме открият. А до стъмване имаше достатъчно време да го сторят. Трябваше да се спасявам сега. Надигнах се, изтупах се и се покатерих по пръстта. Преди да изляза от дупката се огледах внимателно. По стената не се виждаше никой пазач. Сигурно още миналата вечер бяха пратили охранителите да ме търсят. Вляво от мен, на около две дървета разстояние, реката се вливаше в огромна тръба под стената. Нямаше време за друго. Набрах се и изпълзях навън. Скочих на крака и се затичах към тръбата.

– Стой!

– Батко!?

Брат ми се показа от последното дърво преди реката и насочи невронната си пушка право към мен.

– Толкова се радвам да те видя! Ако знаеш само.. – успокоен направих крачка към него.

– Стой на място! По закон тридесед и две, алинея четвърта от Забраната за места за посещаване и пребиваване..

– Батко! – засмях се на шегата му.

– .. е предвидено най-суровото наказание, което не подлежи на отлагане, обжалване и заменяне.

Моят брат стоеше пред мен. Гледаше ме в очите. Погледът му беше празен. И не се шегуваше. Гривната му светеше в жълто. Дотогава не знаех, че на охранителите на стената, както на полицаите и другите контролни органи, им включват гривните на жълто. Това е режимът, в който гривната прави обратното – извлича всякакви невромодулатори от тялото ти. Ставаш безчувствено същество. Просто едно бездушно тяло, което изцяло се подчинява на команди и контрол. Ползват го при войниците. Не изпитваш съчувствие към нищо и никой. Дори към себе си. Така закона се спазваше стриктно и нямаше подкупване на органите на изпълнителната власт. Отпуснах тялото си и се свлякох на колене. Това беше краят. Нямаше какво повече да направя. Аз виждах брат ми, но той не виждаше мен. За него бях просто едно нарушение. Една грешка в системата от правила, на която той се подчиняваше. Бях едно поредно работно задължение, което той трябва да изпълни. Не му се сърдех. Не му се и молех. Просто го гледах и чаках. Наказанието да се намираш в планината бе смърт. Невронната пушка в ръцете на брат ми ще парализира тялото ми, след което органите ми ще спрат да функционират и аз ще умра. Хубаво в случая беше, че ще е безболезнено.

– .. с вашето неподчинение на правилата и местоположението ви в забранена по закон локация, ще бъдете ликвидиран по хуманен начин, приет със закон осемдесет и девет, алинея..
– Батко..

Той си довърши изречението и стреля. Превих се. Стиснах гладката тояга на хижаря Иван и погледнах към брат ми. Една сълза се стичаше по бузата му.