Събуди се от процеждащата се светлина в палатката. Нощта се отдръпваше.
„Слушай как шумят шумите, буките…” – често му се случваше да се събужда с мелодия в главата. Дори се канеше да си записва заглавията на песните, за да осмисля дали са отражение от преживяното през изминалия ден, или са предвестник на предстоящия, но така и не започна да го прави. В случая беше ясно. Нощуваха под буките в Пожар дере и шумът от гората беше по-близък от всякога.
При всяка възможност с Лидия, или Лидока, както галено я наричаше Стамен, забягваха в планината. Тук най-добре успяваха да се откъснат от напрежението на ежедневието и да се заредят за следващите предизвикателства на живота. Когато се откриха с Половинката, едно от първите им преживявания беше като я заведе да поскитат по билото на Балкана. Заплени я първичната красота, величието, усещането за свобода. И продължиха да го правят, редувайки планини, маршрути и сезони. Скоро отпразнуваха и сребърната си сватба – пак в планината. През първите години бяха по хижи и заслони, но откакто си купиха палатката, нямаше ли сняг и вятър, нощуваха под платното. Чувстваха се себедостатъчни.
Не бяха идвали в района отдавна. Последния път се изнервиха на разораната от дървосекачите пътека. Зарекоха се да не минават от там, но запасите от сладко от боровинки бяха свършили – убедителен повод да проверят доколко се е справила природата с посегателствата на човека.
Вечерта беше вълшебно-романтична – с любим човек на любимо място. Шумът от вятъра, подобно на морски прибой, на бавни талази преминаваше през гората. Жарта от загасващия огън се оживяваше за няколко мига преди да задреме до следващия полъх. Недалеч на юг дърветата оредяваха и отстъпваха място на лъките край реката. От там през цялата нощ идилията се допълваше от хлопките на пасящите крави. А звездите, проблясващи над малкия къс небе между склоновете… Еех, такива звезди имаше само там!
– „А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата, избягали от хората, забравени от бога.“ – рецитираше Стамен строфи от любимия им поет, написани сякаш за тези мигове, за това място и за техните души.
Дръпна ципа, размести раниците и се измъкна навън.
– Ай, сиктир бе, Лидок, метеоролозите пак ни излъгаха! Няма грам слънце. Даже може и да завали.
Лидия подаде рошавата си глава, но нищо не каза. Само сбърчи носле.
– Не заслужаваме това, нали? Не го заслужаваме. Не е валяло от месеци и точно сега намери да се развали това време.
– Може пък да се размине. Толкова отдавна се канехме да дойдем…
Клоните на буките не помръдваха; явно вятърът беше заминал нанякъде. Мъгла ли бе изпълзяла, облак ли бе надвиснал над околността, но силуетите на дърветата се разтваряха в призрачната гора.
– Давай да съберем багажа, да пием кафе и ще решаваме.
Запалиха примуса, замириса на кафе и препечени филийки, и стана някак по-весело.
– Знаеш ли, мислех да слезем до Пръскалото, но в това време, а и както се е засушило, май ще се откажа. Водата ще е малко, ще се разочароваме.
По неписано правило Стамен правеше плановете. Винаги имаше по няколко готови маршрута, които чакаха да им дойде времето. За някои идваше, за други никога нямаше да дойде – пораснаха, помъдряха.
– Вчера се натоварихме в повечко. – оплака се Лидия. – Усещам го по краката си. А и това отвратително сечище! Пътека няма – по-зле е от преди… Барем клоните да си бяха събрали!
– И боровинките не са като друга година. Дребосъци! От сушата ще е. Като си помисля каква мъка ще бъде да ги чистим довечера.
– Я слушай… Май резачка се чува надолу.
– По-скоро ми бръмчи на мотор. Не е ли рано още? Сигурно са спали на хижата.
Шумът приближаваше бавно, докато създателите му не навлязоха в теснината. Околните скатове се изпълниха с рева на машините.
– АТВ-та са сякаш, но от тук не могат мина. – предположи Стамен. – А, ето че спряха! Ще се спуснат сигурно покрай реката.
– Ей ги бре! – чу се силен мъжки глас. – Eй къде са се скатали двете крави с телетата! – И като всеки истински българин в напрегнат момент, продължи с тирада, включваща майките на горките изплашени животни. – У бре, вашата кожа, хай излизайте от там!
Последва шум от бягащи през храстите копита, още викове на сърдити мъже, форсирани мотори. След минута тишината отново обгърна палатката с двете фигури до нея.
– Чудя се дали и в Дивия запад каубоите вече са слезли от конете и се предвижват с АТВ-та? – размишляваше на глас Лидия.
Събраха си багажа, приготвяйки се за тръгване. Природата беше все така замряла. Нито валеше, нито се проясняваше. Едри капки кондензирала влага се откъсваха от клоните и тежко падаха на земята. Тревите се бяха превили от огърлиците блестящи перли на дебелата роса.
Изкачиха се по долината на реката. Минаха покрай хижата, която още не се бе събудила от вероятно шумната нощ. Три високи джипа на края на пътя подсказваха за човешко присъствие. Слязоха в дерето под някогашната ски писта, понапълниха кофичката със сини плодове и поеха към превала. От север на юг и от юг на север, през вековете, хиляди нозе, копита, а вече и автомобилни гуми, бяха минали от там. А околните върхове и скали, гори и поляни си оставаха все същите.
Бяха мокри почти до кръста от обрулената от тревите и храстите роса. Краката жвакаха в обувките. Едва забележимият ветрец ги накара да потръпнат. Облякоха якетата, смениха чорапите. Откъм хижата, скрита в мъглата, залая куче. Бяха решили да се изкачат на върха и кривнаха в страни от пътеката да скатаят раниците.
Първо се чу двигателят, а не след дълго, ръмжейки по стръмния път, пристигна един от видените сутринта джипове. Аристократично направи широк завой на поляната и спря до сами тях. Вратата се отвори и отвътре изскочи четиричленно семейство, съпроводено от песента на попфолк дива. Стамен помисли, че ще ги питат нещо, но добре сложената дама и двете млади госпожици се пръснаха в три посоки с телефони в ръце, а едрият мъж започна да обикаля автомобила, подритвайки с видима досада гумите. Никой не отрази нашите туристи.
– А спри я тази музика, де! – сопна се сърдито жената. – Не мога да си чуя айфона.
Господинът влезе в джипа и кардинално реши въпроса, хлопвайки вратата. Едната госпожица понечи да се спъне в раницата на Стамен, което съвсем го вбеси. Той припряно нарами багажа и тръгна по пътеката нагоре.
– Тук на хижата от вчера сме като във филм на ужасите! – чу се креслив глас зад тях. – Няма покритие. Няма интернет. Няма и баня, че водата била малко… Само някаква леща, кебапчета, зеле… И кравите оакали навсякъде по поляната!
Запъхтени, Стамен и Лидия бързаха, доколкото им позволяваше стръмният склон. Набраха височина, оставяйки в мъглата неприятната компания. Може би след години това момиче щеше да разбере колко е истинско тук… Или това стресиращо за нея преживяване щеше да я отблъсне завинаги от планината и природата.
Изкачваха се към едно от любимите си места. Тук билото правеше рязък завой на север и скалистият връх се надвесваше над обширната котловина. Нямаше по-обзорно място, откъдето така добре да се виждат най-високите върхове на планината, Джендемът със шеметните отвеси и причудливи скални зъбери, сребърните ленти на пръскалата, гъстите букови гори, десетките селца и махали. И през всеки сезон, и през всяка част на деня дори, панорамата се променяше. Десетки пъти бяха седели на скалите, попаднали в безвремие, наслаждавайки се на величието на природата и усещането за вечност. Не можеха да се наситят на гледката. Бяха се опитвали да запечатат емоцията във фотоапарата и да я покажат на приятелите в града, но не се получаваше. Можеше да се почувства само тук.
– Дано все пак се раздигне и ни позволи да надникнем в Джендема! –продължаваше да си мечтае Лидия. – Ама… не ми се вярва, че ще стане днес.
Наместиха раниците до маркировъчен кол, канейки се да продължат без багаж, когато отново ги застигнаха неочаквани туристи. Явно през днешния ден моторизираните в планината бяха повече от пешеходците. С остър рев, като на състезание по мотокрос, отдолу се появиха четири мотоциклета. Млади момчета с шарени гащеризони и големи усмивки под цветните каски им помахаха за поздрав. Мощните машини бързо набираха височина по баира, хвърляйки пръст, камъчета и трева изпод гумите си, и скоро потънаха в мъглата. Останаха следите като четири порезни рани по стръмната поляна.
– Ааааааа! – изрева Стамен.
– Стига зява бе, изплаши ме! – видимо се стресна Лидия.
– Ще зявам! Тук съм над хиляда и петстотин метра и мога да зявам, колкото си искам! – продължи да вика Стамен. – Пречат ми, пречат ми, пречат ми, пречат ми! Всеки има право да си прави кефа, както му харесва, стига да не пречи на другите, нали? Остави ме мене, пречат на планината. АТВ-та, джипове, мотори, дървари… Хайде да се прибираме, Лидок. Нищо няма да видим днес. А и ако завали, мразя да се спарвам под дъждобрана.
Вярната му спътничка сякаш само това чакаше. Засамари, и без да каже нито дума повече, пое надолу.
Атлас приведе още раменете си. Облакът най-сетне се закачи и се разкъса по скалните планински зъбери. Заваля. Откъм върха на пресекулки се чуваше шумът от моторите.
– Какъв филм само, а, Лидок? – измърмори Стамен, докато бързаше да не изостава по нанадолнището, крепейки кофичката с боровинки.