Не съм я виждала на живо, но е съвсем жива в главата ми. Приказлива. Пищна. Тя му се усмихва, той я игнорира. Тя настоява и настоява. Виждам ръката и на неговото рамо докато се смее. След това се мести на коляното му и му шепне с дъх на водка и червило. Дъх, който засяда в моето гърло и ме задавя.
Пред мен – баир. Затичвам се и я прогонвам от главата си. Обичам да изкачвам баирите бегом. Да впрягам всички сили, за да достигна заслужена почивка горе. Да не мисля за друго освен за това, че се издигам. И задъхана, щастлива да се спирам на високото, където ми се струва, че отключвам тайни резервоари в белите си дробове и поемам още повече от планината. Чак, когато се наситя продължавам.
Идвали сме много пъти тук. Познавам всяка пътечка и всяка клонка и вярвам, че и те познават мен. Че ме чакат и ми правят път, когато дойда. Не е точно като да си у дома си, а е по-свято място, където всичко ти се прояснява. Дори, когато в града сме спорили, тук нещата винаги са се нареждали. Сякаш ни е неудобно от глупавите препирни. Или ни хваща срам, че можем да сме дребнави и егоцентрични.
Вдигам поглед и виждам как десетки катерици се надбягват в клоните с последните лъчи на слънцето. Създателят е бил в особено игриво настроение, когато е измислил тази група, която в стриктен ред и абсолютен хаус изпълнява акробатичното си представление.
– Елена…
Пред мен – нов баир. Затичвам се отново, за да изключа мисълта и да вложа цялата си енергия в краката.
– Елена…
Той върви зад мен. Не смее да ме настигне и отново да отприщи онова, което сам знае, че си заслужава.
– Защо вървиш след мен? Остави ме!
– Разбирам, че си бясна…имаш пълно право. Но не мога да те оставя по това време сама в гората.
– Много си загрижен вече! А вчера не мислеше за мен!
И нов баир. Нов бяг. Но този път мисълта ми продължава да тича редом с мен и не успявам да я надмина. Краката ми се оплитат и пропадам разплакана и унизена на земята.
– Елена…
– Остави ме…
Стоим сред мокрите листа, а катериците играят над главите ни. Аз плача от яд. Той стои с наведен поглед и чака земята да се разтвори и да го погълне.
– Хайде, стани, късно е, нека се прибираме.
Да можех, бих станала и избягала далеч от него. И дори понечвам да го направя – ставам, но отново рухвам на земята.
– Кракът ти? Изкълчи ли го?
– Явно да.
– Можеш ли да ходиш?
– Не знам.
Налага се да се изправя се и да се облегна на неговото рамо, а душата ми търчи на някъде, погнусена от предателството ми към нея.
Вървим. С напредването на вечерта моите пътечки и моите клонки започват да изглеждат други и все по-рядко ми се струва, че ми правят път. Дори напротив – протягат се към мен, оплитат се в краката ми, шумят подигравателно. Все по-дълги сенки се очертават по пътеката, която отдавна трябваше да е стигнала асфалтовия път. Вървим и мълчанието заглушава стъпките ни. Ядът облегнал рамо на вината, Елена до Борил.
– Бориле, страх ме е.
– За нас ли?
– За нас .. ама и от мечки.
Спонтанният му смях разтърсва гръмко тишината и цялото ми тяло. Същи Боримечка. И не само заради името и добре сложените си размери, а и защото знам, че дори да има мечки, той ще ги пребори заради мен. Вече има ли значение това обаче?
– Мечки? Идвали сме стотици пъти тук, съвсем близо до града сме, какви мечки?
Една от най-хубавите му черти е винаги да е толкова уверен, когато аз се колебая или страхувам.
– Добре де, ама пътят определено не е насам и изобщо не е ясно къде се намираме в момента.
– Просто следвай Андромеда и Голяма мечка – плахо се усмихва той.
Отвръщам неволно на усмивката при спомена за онова момче, което преди повече от 10 години ми разказваше наперено надълго и широко за звездите. Доста късно си призна, че всъщност нищо не разбира.
– Така де, със сигурност сме объркали пътеките в тъмницата. Предполагам, че сме се заблудили на големия разклон с двойното дърво, сещаш ли се? Което означава, че ако тръгнем да се връщаме ни чака доста път, а и ти с този крак… Ако съм прав обаче, по тази пътечка ще стигнем онази малка хижа с червеното мушкато на прозорците.
Продължаваме в посока към червеното мушкато. Задушаващият гняв е отстъпил място на страха пред непознатата, тъмната магьосница, в която се превръща нощем планината. Студено е. Храстите издават чудновати шумове, макар и да изглеждат абсолютно неподвижни. За щастие Борил е прав. Червеното мушкато не се вижда в тъмното, но хижата е там – самотна и заспала.
– Вратата е заключена, ами сега?
– Сега, влизаме както можем – промърморва Борил, опипвайки прозорците. – Ето този тук.
– Бориле, не можем да прескочим така!
– Как да не можем, нали знаеш, че сигурно няма никой тук. Хижата е отдавна запустяла. Хайде, идвай, ще поспим малко и ще тръгнем наобратно по светлото. Подай ръка.
***
Леко потракване на чаши. Слънчеви петна по скулите. Събуждам се в неговите прегръдки, под неговото старо кафяво яке, на пода на малката планинска хижа. Слънцето едва протяга нежно пръсти от прозореца, през който двамата нахълтахме. Хижарят прави чай и се подсмихва весело на двамата натрапници, заспали прегърнати на пода в центъра на общото му помещение, съвсем като тинейджъри. Дъхът на водка и червило още е заседнал в гърлото ми. Обаче по-силно ми мирише на чай, мушкато и на Борил.