Стоян пиеше второто си кафе за тази сутрин. Това се случваше винаги, когато шефът му или някои от колегите го ядосваха. Стоян работеше в една европейска структура, където всяко действие се случваше по процедура. Имаха си разписани процедури за всичко и ако нещо не е описано в процедурата – то не се случваше. На Стоян, като източноевропеец, някак си генетично му бе заложено винаги да търси „другия начин“ и той много често намираше варианти, при които нещата можеха да се свършат бързо и лесно, а крайните потребители, за които той отговаряше, да бъдат доволни, но …. този начин не беше описан в процедурата. Много се дразнеше от такива неща, а някои от западаноевропейските му колеги бяха такива „коне с капаци“, че той се чудеше как така ходят до тоалетна, като това не е описано в процедурата. След второто кафе не идваше трето, а идваше мисълта „да захвърли всичко“ и да се върне в България. Там вероятно щеше да бъде най-високо квалифицираният безработен в ИТ сектора, но нямаше да умре от глад, все пак всичките му приятели бяха в България, все щеше да измисли нещо. Но Стоян нямаше смелост за такава стъпка. Как да се откаже от огромната си заплата, от престижа, от стандарта на живот, който поддържаше за себе си и за семейството? И си правеше поредното кафе….
Когато Стоян навърши 50 години, децата му подариха книгите на Петър Ванев – изминал трите най-дълги пешеходни маршрута отвъд Океана. Стоян ги изчете на един дъх и беше поразен. Не от това, че главният герой ходил над 12,500 км, което си е сериозно постижение само по себе си, ами по-скоро от факта, че така изведнъж решил, зарязал сигурна и доходна работа, и „хванал пътя“. „Какво е мъжът на 50+ без работата си?“ си мислеше той. Лесен въпрос с труден отговор, стоящ в основата на “кризата на средната възраст”. И в този момент, чувствайки постоянната и нарастваща неудовлетвореност от работата си, Стоян се запита: „Дойде ли ми времето да хващам пътя?“, но той си беше малко патриот и си каза: „Че защо трябва да се обикалят чуждите държави, като тук си имаме Ком-Емине? Вярно, не е 12,500 км, а само 600, но пък е по билото на планината и си е наше, и си е предизвикателство, даже голямо за такива като мен, дето най-голямото им постижение на 100 м. гладко бягане е 37 минути.“ И тази мисъл му влезе в главата – не да го минава, а дали може да го мине? Стоян беше реалист, здраво стъпил на земята, без розови очила (всъщност очилата му бяха 5.75 диоптъра), и си каза: „Абсурд! Няма начин ! Ти след 2-рия етаж по стълбите се задъхваш, тръгнал си Ком-Емине да минаваш“. Но Стоян беше голям инат, не чак като магаре на мост, защото и такива хора познаваше, даже някои от тях му бяха роднини… по-скоро инат в „добрия смисъл на думата“ и взе решение – да си търси другарче. Сподели идеята на един, двама – всички му се изсмяха … и с право. С това тотално обездвижване шансовете са 0% и му викат: „Абе, вместо Ком-Емине, я да идем на кръчма, един купон да направим“ и той веднага се нави… Но идеята го глождеше постоянно и на купона пак повдигна темата, и не щеш ли – един от приятелите му (негов адаш) отговори:
– Навит съм, правим го!!!.
Стоян се уплаши:
– Абе адаш, как така го правим? Нямаме никаква подготовка, нито физическа, нито материална, никакво оборудване – обувки, дрехи – нищо.
Това се случи непосредствено след Нова година. Стоян си замина за европейската институция, но вече не обръщаше внимание на процедурите и колегите си, нито пиеше по две и повече кафета на ден, а планираше Ком-Емине. Той беше много добър в планирането, всъщност това бе част от работата му. Изчете почти всичко по въпроса, изгледа над 30 часа видеа по темата и направи списъци, таблици, графики, графици, финансови разчети…. Изпрати всичко на адаша си с надеждата той да го откаже, но уви, адашът му отговори – ОК.
– Ама, как ОК, бе?
Стоян здраво го хвана шубето: „Ще има страшна излагация!“ си мислеше, „ще станем за смях пред всички приятели…“ Ама като си се хванал на хорото, особено като си го повел – отказване няма. Тогава той приложи един стар номер – на всички започна да разказва как ще прави Ком-Емине, защото като им кажеше предварително хем добиваше увереност, хем после не можеше да се откаже – един вид “самомотивация”.
И започнаха едни обиколки по специализираните магазини (като ще е гарга, да е рошава!) и си купи всичко необходимо – по списъка и по последна мода, и започна да мисли – как всъщност да се подготви физически – то това си е сериозна работа, особено за хора, седящи по цял ден на бюро. Реши да посвети следващата си отпуска на прехода „Витоша 100“, без значение за колко дни ще го мине и това да му е подготовката, но… не се случи. Следващото му решение бе да ходи по един час след работа. Това изглеждаше по-лесно. Стоян сложи две бутилки вода за тежест в раницата си и тръгна по улиците. След един час се върна и всичко го болеше, а лявата обувка му беше направила синина на глезена. Тогава Стоян разбра, че туристическите обувки трябва хубаво да се разтъпчат преди реално да се прави преход. Също така разбра, че цената и марката на оборудването не правят от чиновника турист… Все пак продължи с разходките след работа, като увеличаваше времето и разстоянието. Ходеше по улиците на големия град с пълна раница, някои от хората му се усмихваха, други го гледаха странно, той не им обръщаше внимание защото вече имаше цел. Целта беше да успее да измине 10 км. с 5-6 килограмова раница и след няколко месеца успя.
През лятото Стоян се върна в България и бързаше да разкаже на адаша си за „постижението“. Но когато се събраха вечерта да пият по едно за „добре дошъл“, другият Стоян му каза:
– Абе адаш, какво толкоз да го мислим, давай в събота да тръгваме. Ще направим резервации за хижа Ком и за Петрохан, а после ще видим.
Това беше като гръм от ясно небе. „Как така тръгваме? Отпуската няма да стигне, трябва да купуваме още …. Какво всъщност трябва да купуваме?“ След първоначалния шок и тоталното отрицание, тази идея взе все повече да му харесва – отвори си лаптопа и намери отговори на всичките си незначителни въпроси. Размени няколко имейла с шефа си и отдел „Човешки ресурси“. Имаше два дни да подготви всичко и да пренастрои ангажиментите си.
„Тръгваме!“ Тази дума, тази мисъл, това настроение го държеше в постоянна еуфория.
„Тръгваме!“ Двама висококвалифицирани ИТ специалисти, на по 50+ години, работещи на бюро по 8 часа на ден.
„Тръгваме!“ С коремни обиколки по-големи от гръдните. С минимална физическа подготовка и само теоретично знание за планината.
Дойде събота и чудото се случи.
Първите 17.3 км. до Петрохан им отнеха повече от 6 часа и половина, а вечерта бяха тотално изтощени – едва дишаха, едва ходеха, едва се добраха до леглата в крайпътния хотел. На сутринта имаха „събрание“ с една единствена точка на дневния ред – да продължат или да се откажат. Разпределиха отговора в няколко подточки и гласуваха с проценти за всяка поотделно. Крайния сумарен резултат беше 54/46.
На 24-тия ден видяха морето.