Моментът, в който слънцето прави своя ход към хоризонта, а огнения му залез обагря небето. Тогава, когато всички върхове остават в сянка и започват своя сън, а планината остава несравнимо тиха. Така само няколко часа, след което отново светлината заема своето място, а изгревът остава като хубав спомен за всеки зърнал го. Това всичко беше моята мечта, но не успях тогава да я сбъдна.
Беше краят на Май и пролетта вече искаше да отстъпи място на лятото, а плановете за изкачване на високите върхове на планините бяха отново на ход.Чувството да грабна раницата, слагайки няколко сандвича с няколко плода и да тръгна по горските пътеки, вече ми беше станало любимото занимание. Туристическите обувки чакаха нетърпеливо в шкафа и те да видят тревите на планината. Малка, но достатъчна екипировка за еднодневни преходи при хубави метереологични условия.
В този ден имах рожден ден и получих съобщение с честитка от приятел, след която следваше още нещо:
– „Искаш ли да се присъединиш към нашата група за един преход в планината? Намислили сме изкачване на връх Ботев в Стара планина .“ – гласеше продължението на съобщението
– „Звучи страхотно, но там не е ли много голямо разстоянието? Ще успеем ли за един ден да се справим ?“- попитах развълнувано. Бях чел доста неща за връх Ботев. Знаех, че е най-високият на Стара планина, също знаех, че е и доста опасен при лоши условия.
-„Не се притеснявай. Ние ще запазим да пренощуваме в туристическата спалня на върха. Ще гледаме залеза, на другия ден – изгрева и след това ще се приберем“. – беше отговорът, който сякаш исках да чуя, а последната част от съобщението ме мотивира най-много.
Без много да го мисля се съгласих да се включа. Групата щеше да е от 12 човека, като аз познавах само двама от тях, но това не ме притесняваше. Мисълта, че ще спя на върха само имаше значение.
Датата на нашето приключение наближаваше, но прогнозата за времето въобще не беше каквато ми се искаше. Вероятности за дъжд, мъгла и вятър загатваше тя. Поне гръмотевиците не бяха включени в „сценария“, което беше някакво облекчение. Групата беше непоколебима и съветите за всичко необходимо започнаха. Все пак част от участниците бяха доста опитни планинари и аз ги слушах, без колебание. По-голяма раница, дъждобран, челник, преносима батерия и много други неща бяха снабдени от най-близкия магазин. Дори – планинска застраховка. Все още ясно си спомням, какво най-вече ми повтаряше моят приятел, който ме покани:
– „Чорапи, повече чорапи. Много са важни!“ – настояваше той, а аз някак с насмешка го приех и все пак взех доста чифтове.
Изпълнен с ентусиазъм станах онази сутрин, когато беше времето да тръгваме. Планувахме рано да тръгнем. До Калофер, където беше стартовата точка на прехода, бяха два часа и половина с кола. През по-голямата част от пътя ни валя, а с приближаването на града Стара планина започна да си показва величието пред нас, но заветната цел, а именно връх Ботев, беше обвит в облаци. Започна да се усеща напрежение в групата, дали е правилното решение да тръгнем нагоре.
– „Все пак сме тук. Да пробваме. Ако видим, че е прекалено лошо времето до Райското пръскало се връщаме или ще останем на хижата до него.“ – предложи един от участниците в групата. Всички приеха предложението великодушно, а аз чувайки за божественото име на водопада, бях отново мотивиран да тръгна, пък докъдето можем.
Оставихме колите, хвърлихме тежките раници върху гърбовете си и бяхме готови да тръгваме. Част от участниците бяха ходили вече до върха и знаеха какво ги очаква, но на мен всичко ми беше интересно и ново. Дърветата, както винаги излъчваха една свежест, пътеката – мека и приятна за ходене, а времето – изненадващо приятно. Ходех зад другите и си мислех за пътя, който ни очаква нагоре.
Стигнахме една панорамна площадка, на която имаше малка дървена пейчица, а срещу нея величествено се показваше местността Южен Джендем. Над него сякаш беше домът на древногръцки богове. Дворец, който не трябваше да се вижда от обикновените хора. Така изглеждаше връх Ботев, потънал в облаци с малка светлина, която се опитваше да премине. Величествена гледка, но и сигнализираща, че нещата горе няма да са много лесни.
Продължавайки напред приятните приказки и истории надделяваха над мисълта за времето към върха. Стадо магарета, впрегнати с различни нужни материали за хижата ни препречи пътя, но развесели още повече групата. Старите чешми с бистра планинска вода, шумяха спокойно и засилваха приятната атмосфера на хармония.
След дълго изкачване, най-накрая видяхме онзи воден стълб, който пленяваше от пръв поглед. Водопадът, чиято вода сякаш се изсипваше от паралелна земя, недостижима за нас. Толкова висока и толкова красива. Обяда пред него беше най-приятният ми момент до тук. Не исках да си тръгваме, но идваше време за най-важната част от пътя ни.
Следваше пътека – стръмна, дълга и вълнуваща. Това ми бяха впечатленията. Още няколко крачки, още няколко и още няколко, но тя не свършваше. Красотата на пейзажът зад нас ни подтикваше да продължим и да видим още от неземната природа. Диви кози ни гледаха и сякаш ни се присмиваха как се мъчим, но даваха оптимизъм, че скоро ще ги достигнем. Щом те могат и ние можем! Така излязохме на платото под върха.
Всички бяхме уморени, но изпълнени с оптимизъм. И тогава, сякаш някой като с бутон, пусна природните сили. Мъглата застана като стена пред нас. Стена на някое царство, в което не беше всеки добре дошъл. Влизайки разбрахме, че не само това е изпитанието. Сякаш това царство имаше и техники за отбрана над нежеланите. Силен, пронизваш вятър и дъжд като малки игли, се опитваха да ни отблъснат. Тогава разбрах, че планините не се покоряват, а те допускат, ако желаят. Макар и с много трудности, все пак тя беше решила да ни даде шанс. Всички вървяхме напред без никаква видимост и в пълно мълчание. Само спомените и опита на ходилите вече, ни показваха пътеката. Една табелка, на която пишеше „15 минути до върха“, ни даде кураж, но тези 15 минути ми се сториха като час, а върха така и не идваше. Притеснението започваше да се показва и не само при мен. Беше като сянка на всички. Стискайки зъби се надявахме, че скоро ще стигнем така желаната цел и в този момент ги видях. Като митични великани пред нас се показаха метереологичните сгради на върха. Силуетите им през мъглата бяха невероятни и бяха вече любимата ми гледка. Приближихме ги и сякаш ходехме сред руйни на древен град, но много добре запазени. Хора нямаше. Лутането не беше малко, но накрая открихме нашия подслон. Топла стая, горещ чай, ароматни супи и атрактивен хижар ни очакваха.
– „Защо се толкова забавихте? Започнахме да се притесняваме.“ – загрижен ни питаше хижарят, като ни видя колко изморени и премръзнали сме.
Нямахме конкретен отговор, а шегата, че „трафикът ни е хванал“ може би му беше достатъчен отговор. Стоплени, нахранени, стояхме вече около масата под лика на Христо Ботев. Осъзнавах, че мечтата ми да видя залез този път ми убягна, но настроението все пак беше задоволяващо. Шишето половинка домашна ракия допринесе още повече. Всеки с по една чашка в ръка се поздравихме за достигането на върха, а песента „Ветрове“се превърна в химн на деня. Със смях и приказки продължихме до късно, а мисълта, че все пак може да имам късмет с изгрева, упорито стоеше вътре в мен. Уви нямаше да се случи.
Другият ден беше също толкова негостоприемен, колкото предишния. Знаехме, че всеки успешно изкачен връх, трябва и благополучно да се слезе. Бавно, бавно слязохме от рискованата част, а онзи чуден водопад отново ни чакаше с ведро настроение.
Краят на приключението ни завърши. Град Калофер и величествената статуя на Христо Ботев ни очакваха, а оттам за първи път мъглата ни позволи да видим връх Ботев. За секунди той ни се показа, сякаш да ни каже – „Ето къде бяхте !“ В този момент си помислих: – „Да, аз бях горе, но не видях това, което исках. Сякаш бях под него, под върха.“ Късметът не беше на наша страна да видим така мечтания залез, но удовлетворението от приятното изкарване беше достатъчно. То ни даде стимул за още много пътувания и продължава да ни дава, но тогава разбрах, какво означава думата „страхопочитание“ към планината.