Беше есен. Повечето хора биват налегнати от меланхолия през този сезон. Отминало е веселото лято и предстои мразовитата зима. И на животните не е им е леко през есента и зимата. Но дори на едно толкова малко същество като врабчето му е дадена сила да превъзмогва какви ли не трудности и да оцелява. Няма по-велико чудо от природата. И сега едно врабче, изпратило неотдавана приятелките си лястовици на юг, чуруликаше весело и безгрижно, летейки над големия град.
А в големия столичен град мъж на средна възраст вървеше по глвания булевард, изпълнен със задоволство. Неволно на бледото му лице се беше изписала лека усмивка. Днес сключи толкова успешна сделка на работа, че реши да си тръгне рано следобед и да се наслади на триумфа си възможно най-пълноценно. Отдавна не се беше прибирал пеша, но сега му доставяше неописуемо удоволствие да усеща есенния вятър върху гладко избръснатото си лице, да вдишва изпълнения с хиляди аромати градски въздух и най-вече да среща погледите на многобройните минувачи. Вглеждаше се в очите им и се опитваше да открие в тях радост, каквато изпитваше той самият. Искаше му се днес всички да са щастливи.
Но нещастието не се беше изпарило от земята с магическа пръчка. Няколко просяци наобиколиха стройния мъж, привлечени от скъпото палто и луксозния костюм, с които беше облечен. Принуден да спре, заради образувалата се гора от протегнати ръце около себе си, първоначално той се стъписа. Но после бързо извади портфейла си и без да се замисли пъхна във всяка молеща ръка по една книжна банкнота. Мигновено просяците се отдръпнаха и позволиха на благодетеля си да продължи напред под съпровода на всевъзможни благопожелания за здраве, любов и дълъг живот. Щедрият мъж закрачи бързо и се опита час по-скоро да забрави неприятната случка. Вятърът се усили и във въздуха заиграха есенни листа. Загледан в танца им мъжът едва не се препъна във възрастна жена. Тя беше седнала върху голяма чанта с багаж, а до нея едно също толкова старо куче дояждаше част от изсъхнала закуска. Жената се възползва от лекото му объркване и побърза да го заговори.
– Добър ден, господине. – поздрави учтиво тя.
Деловият мъж машинално посегна към портфейла си. Но възрастната госпожа обидено възрази, че не проси пари. Представи се с името Варвара и го попита дали знае място, където би могла да се настани.
– А Вие откъде пристигате? – попита елегантният господин.
– От едно далечно градче, сгушено в планината. Но вече няма живот за мене там. Прогониха ме. – оплака се Варвара.
– Нима? Някакви близки имате ли, госпожо? – заинтересува се мъжът.
– Не. Вдовица съм. Мъжът ми почина преди много години. Нямахме деца. Имам жилище, но не мога да живея в него. Съседите ме заплашват непрекъснато. Целият град се настрои срещу мен. Веднъж дори един мъж ме преби, но няма на кого да се оплача. И знаете ли защо? Всичко е заради животните. Обичам да се грижа за бездомните кучета и котки, а в моя град това е збранено. Затова всички ме намразиха.
– Звучи невероятно. Моето име е Вангел и ще се оптам да Ви помогна. Имам необитаван тавански етаж и можете да се настаните там, ако желаете. А кучето с вас ли е?
– Не е мое. Явно навсякъде има стардащи животни, които търсят някой, който да се погрижи за тях.
Вангел остана замислен известно време. Жената, която беше прехвърлила осемдесетте години, предположи, че изискания господин се колебае и каза:
– Вижте, не сте длъжен да ми помагате. Все ще измисля нещо.
– Не. Ще Ви настаня още днес. Имам обаче едно условие. Работих много в последно време. Имам нужда от почивка. Нека ида в планината и да си отдъхна. Позволете ми да отседна във вашето жилище.
Варвара беше изумена, но се съгласи.
Още щом пристигна в малкото планинско градче, Вангел остана възхитен от планината. Природата може да лекува и тялото, и душата, мислеше си той. Какъв късмет имат хората, които през цялата година се наслаждават на благотворното въздействие на балкана. Нима е възможно тези хора да са зли?
Но веднага щом отмести поглед от красивите планински върхове забеляза, че по тесните улички навсякъде има разхвърляни боклуци. Пред къщите стояха струпани неподредени дърва, купища пясък, стари цигли и какво ли още не. Почти във всеки двор беше вързано куче с тежка верига, което се разлайваше при вида на всеки човек или котка. А котките кръстосваха навсякъде, измършавели и мръсни. Наистина на площада на центъра имаше табела, забраняваща храненето на животни. Всички в града бяха убедени, че котките и кучетата, които всъщност бяха бивши домашни любимци, изхвърлени на произвола, трябва да бъдат премахнати. Гнусяха се от тях, защото са мръсни и разнасящи зарази.
След като се поразходи Вангел реши да посети местната библиотека. Какво по-приятно занимание от това да се настаниш вечер в удобно кресло пред запален огън с книга в ръка. Посрещна го младо момиче и му се усмихна. Попита го какви книги би желал да вземе за вкъщи.
– Бих препрочел нещо от Чехов и Достоевски. – каза Вангел.
– А случайно да знаете от каква националност са? – попита момичето. – Така ще ми бъде по-лесно да открия какви заглавия имаме от тях.
Вангел се втренчи в младата жена. Не можеше да повярва, че тя не е чувала за руските титани Чехов и Достоевски. Побърза да излезе навън и да си поеме глътка въздух. Тогава от един комин наблизо се изви такъв черен и обилен пушек, че все едно гъста мъгла се спусна изведнъж. Миризмата беше непоносима. Столичанинът се отправи към близката сграда на общината и посочи отровния дим. На служителите, явно свикнали с явлението, не има направи никакво впечатление. Изгледаха непознатия господин от глава до пети. Отговориха му, че щели да извършат проверка и ако има нарушение ще вземат съответните мерки. Недоумяващ Вангел реши да се освежи с кафе в едно приятно на пръв поглед заведение отсреща. Тогава чу екот от сечене дървета. Отправи се по една пътечка нагоре по посока на шума. Видя мургав, мръсен и дрипав човек да отсича един красив бор. Човекът го забеляза и се провикна:
– Дърва трябват. Зима иде.
Вангел се затича обратно по пътечката и побърза по-скоро да влезе на топло в местното кафене. Там весела група празнуваше назначаването на една девойка на висока длъжност. Той реши да я поздрави и попита къде е завършила висшето си образование. Вероятно все пак има умни хора в този град. Празнуващите поучително го осведомиха, че за високите длъжности не образование е нужно, а връзки. Вангел изпи някаква топла течност, която му сервираха като кафе и тръгна най-сетне да се прибира. По пътя срещна мъж, който возеше в количка телата на няколко мъртви котки към един контейнер за смет.
– Постоянно ги тровим и нямат свършване. Добре, че поне се оттървахме от една ненормална жена, която непрекъснато ги хранеше. Варвара й беше името. Ако не се беше изселила, щяхме да я тикнем в лудница.
В този миг Варвара се събуди. Беше прекарала цялата нощ на тротоара на столичен булевард. До нея се беше сгушило старо и мръсно бездомно куче. Тя все още не знаеше къде ще се настани, след като съгражданите й я изгониха от родния й град заради това, че храни бездомни животни. Надяваше се, че тук хората са различни. Но тогава защо никой не се бе погрижил за това бездомно животно, което спеше до нея? По същото време в леглото си с луксозно спално бельо се събуди и Вангел. Не си спомняше какво е сънувал. Помнеше само, че вчера се беше прибрал рано с намерение да празнува, но явно е заспал от преумора. Реши да отиде на почивка в планината и изненадан от самия себе си си помисли, че ще бъде добре оттук нататък да влага много средства за подпомагане на бездомните животни.
