Вдъхновено от стихотворението „Предистория“
на Жени Иванова:
„Дали ще помни срещата със нея
(в потаен час под бледата луна),
когато тя съблече себе си и времето…“
Беше тихо. Много тихо. Пътеката се виеше, ту спускайки се надолу, ту поемайки леко нагоре и се криеше между кичестите клони на дърветата, които сега му изглеждаха като разперени мъртвешки ръце… Откъде му дойде наум тази мисъл за смърт? Тъмнината рисуваше приглушени образи и разпъваше въображението му на кръст. Защо не продължи да върви по пътното платно, а свърна през гората? Сигурен беше, че това е кратката пътека към селото, но щом стъпи на нея, увереността му се изпари. Обърна се назад, но пътят изглеждаше нереално далече, а гората го викаше. Шепнеше му нещо и го призоваваше. Не можеше да разбере защо постоянно в главата му звучаха няколко реда от една стара песен, която баба му пееше, когато беше дете. Заедно с думите, отвътре в него вибрираше жалната ѝ мелодия, резонирайки из кръвта му:
„Вило, вило, самовило*,
къде одиш, вило,
къде скиташ?!
Из горите одиш, вило,
из горите скиташ,
сто години бродиш, вило
и пътека нямаш,
върза те с магия, вило,
стегна ти ръцете,
вдън кръвта се беше скрила
любов от сърцето…
Вило, вило, самовило…”
Знаеше, че песента има още думи, но те му се изплъзваха. Усещането, че забравя нещо важно, го изпълваше с безпокойство. Пътеката свърна рязко надясно, както си я спомняше и пред очите му се ширна познатата поляна, в дъното, на която се издигаше дядовата му къща. Оттук започваше и селото, което приличаше повече на голяма махала, приютена в прегръдките на Родопа планина.
Първоначалното облекчение обаче бе заместено от прозрението, че не е на правилното място. Наместо здравата бетонна ограда, която цяло лято наливаха с баща му, за да поддържа стария каменен дувар, край къщата имаше само килнат настрани плет. Огледа се. Тръпки лазеха по гръбнака му, но не от студ, а от усещането, че някой го наблюдава и следи. Измъкна телефона от задния джоб на дънките си и погледна дисплея. Нямаше обхват. Чувството, че е накрай света се стовари върху му. Беше сам. Безкрайно сам.
Пристъпи бавно към къщата. Това не беше точно дядовата му къща. Нищо не беше такова, каквото си го спомняше. Кирпичените тухли бяха голи, а не измазани с вар. Затова тя изглеждаше някак тъжна и окаяна, обрасла с мъх и грохнала, както полегналата ограда. Тъгата и безнадеждността му се засилиха.
И тогава я видя. Беше безумно нереална на фона на старата къща. Изящно до съвършенство видение. Косата ѝ се спускаше по раменете и гърба на едри къдрици и изглеждаше сребриста на меката лунна светлина. Разстилаше се, като фина пелерина и потъваше в диплите на робата ѝ.
– Ела! – тази единствена дума беше едновременно заповед и покана, а той не успя да ѝ устои.
Краката му сами тръгнаха към нея.
В главата му думите на бабината песен се усилиха почти до кресчендо:
„Вило, вило, самовило,
къде одиш, вило,
къде скиташ?!”
Пръстите ѝ, хладни като горски поток напролет, се увиха около неговите. Поведе го…
В главата му задумкаха тъпани. Нечии стъпки тропаха в такта на сложно хоро. Мелодията се вдигна високо до кулминацията на припева, а стъпките се извисиха до най-бърз ритъм.
Някой се женеше, а той се чувстваше все едно го водят на заколение.
– Това е нашата сватба – каза тя, а гласът ѝ звънна, като езичетата на безброй камбанки.
„Дана, Дана, Дана…” – думкаха тъпаните.
– Коя е Дана? – прошепна той.
– Забравѝ я! – дрънна яростно гласът на Среброкосата – Сега си мой! Само мой!
***
„ Вило ле, вило…” – шепнеше познат глас в ухото му.
Сънят го споходи изведнъж, засмука го и не му даваше да си поеме дъх…
Тази сутрин Дана го напусна. Знаеше, че е виновен, виждаше болката в очите ѝ, но не намери сили, за да я помоли за прошка.
От година работеха на едно и също място. Научна работа в химична лаборатория към една от големите фармацевтични компании в страната. Почти от тогава бяха заедно. Нещата помежду им се случиха много бързо. Знаеше, че тя е правилният човек и не искаше да си губи време в безсмислено ухажване и преструвки. Най-хубавото беше, че и Дана бе на същото мнение.
И двамата кандидатстваха за специализация в чужбина, със стипендия от компанията. Одобриха нея, а него – отхвърлиха. Този факт бе ужасен шамар по самочувствието му. Още по-лошо беше, че онази мижитурка – Вълчев, който не спираше да сваля Дана, независимо, че знаеше за връзката им, също беше одобрен. Трябваше да пътуват заедно и следващите три месеца да специализират на едно и също място. Изгаряше от яд. И ревност. Не искаше да си го признае, но все мислеше за това, че три месеца бяха доста време и всичко можеше да се случи. Ами, ако Дана…?! Вътре в него вреше и кипеше. Не можеше да си намери място. И накрая си го изкара на нея. Каза ѝ, че ако го обича истински, ще откаже специализацията. Съзнаваше, че това бе ужасно егоистично и няма право да го иска от нея. Но не се сдържа.
И сутринта Дана го напусна. Каза, че щом ѝ няма доверие и не може да се зарадва на успехите ѝ, просто не могат да градят бъдеще заедно. Беше права. А в него говореше само огорчението и яда.
Не искаше да остава в града и да я види как заминава. Пусна си пет дни платен отпуск и се метна на колата. Трябваше да се махне. Да се скрие. Най-вече от себе си. Подкара бясно към селото на дядо си. То беше в Родопите и спокойствието там винаги успяваше да го зареди по неподражаем начин. Надяваше се и сега да намери поне малко душевно равновесие и да се изясни пред себе си. С баща му поддържаха старата къща и той винаги носеше ключа от нея със себе си, като напомняне, че има едно изцяло негово си местенце. Нямаше братя и сестри, така че беше единственият ѝ наследник.
Пътят лъкатушеше под арка от кичести широколистни дървета. Отдавна слънцето бе залязло и сумракът придаваше допълнителна доза мистичност на мястото. Обичаше тази планина! Усещаше я в кръвта си. Прадядо му, Стамен бил известен налбантин по тия места и от неговия занаят останало и фамилното им име – Налбантови. Баща му бе кръстен на същия дядо, а той носеше името на неговия баща – Димитър. Харесваше му усещането на приемственост и принадлежност.
Тъкмо наближи селото, сигурно му оставаха десетина километра, за да стигне и двигателят на колата му умря. Буквално. Както си мъркаше тихо, издаде някакъв странен, задавен звук и… изгасна. Пробваше няколко пъти да запали отново, но само стартерът стържеше жалостиво. Притесни се, че съвсем ще повреди колата и спря с опитите.
Погледна към дисплея на телефона си. Нямаше обхват. Не му се стори странно – по тия места често се случваше. Все пак беше в гората и сигналът се губеше. Чувстваше се тъпо. Погледна навън. Съвсем се бе стъмнило и не се виждаше на повече от два метра. Имаше само една малка чанта с дрехи, така, че можеше да походи пеша. Реално нямаше и голям избор. Или трябваше да стои в колата да чака някой случаен пътешественик като него да мине по пътя… но вероятността за това не беше голяма. След дядовото му село нямаше нищо друго, освен ливади и баири.
Излезе от колата, намъкна якето си припряно и въздъхна. Нямаше да му е за първи път да броди из тия гори. Имаше възможност да се сблъска с някое диво животно, но перспективата да изкара нощта в повредената кола не го привличаше. Измъкна сака си и една малко фенерче от жабката. Заключи колата. Звукът от дистанционното прозвуча като кратък писък в тихата нощ. Косъмчетата на врата му настръхнаха. Огледа се.
– Не се прави на глупак, Димитре! – каза сам на себе си, но дори в собствените му уши гласът му не звучеше много убедително.
Какво пък?! Десетина километра едва ли щяха да му отнемат повече от час и нещо бърз ход. Включи фенерчето и тръгна. Малкият сноп светлина му вдъхна нужната доза увереност. Крачките му отекваха равномерно. Остави мислите си да се реят без особена посока. Странен мир обхвана сетивата му. Чувстваше се почти като унесен от сюрреалистичен сън. Дърветата се извисяваха високо и все едно му махаха подканящо. Не усещаше вятър, а те му се кланяха, после се връщаха обратно нагоре, разперили клони към небето. Луната светна леко, позлати контурите на листата и бавно се затули зад един облак.
Някъде се обади бухал, а крясък на сова му отвърна. Различаваше горските животни, защото дядо му Митко го учеше на това от малък. Знаеше, че в гората винаги се ходи с връхна дреха, вода, храна и кибрит. Да има с какво да се подкрепиш и ако замръкнеш с какво да се стоплиш. А и огънят успяваше да стопли не само тялото, но и душата.
Зави надясно и видя къщата…
***
Стресна се. В пещерата беше тихо. Нея я нямаше. Някак го усещаше. Къде ли беше отишла?
„ Вило ле, вило…” – прошепна нечий глас и Димитър се огледа.
Беше сам. Кой говореше в главата му?!
Опита се да изпълзи навън, но някаква невидима стена го спираше. Опитите да премине го изтощиха. Свлече се безсилен и прехапа устни.
Тогава се сети за Дана и сърцето го заболя още повече. Беше я изгубил. Беше изгубил любовта. Може би бе по-добре, че попадна тук. Чу плясък на криле. Прилеп прелетя високо до тавана на пещерата. Отвън се чу вълчи вой. Приличаше повече на плач.
Тя се появи. Изведнъж. Дори не разбра как изникна пред него. Светлите ѝ, виолетови очи го хипнотизираха. Всичко от ума му изчезна и остана само тя. Сребърната ѝ коса се залюля, зашумоля и се надигна като вълна. После краищата ѝ изплющяха и се увиха около бицепсите му. Обля го горещина. Хладните ѝ пръсти се задвижиха бавно по страната му, надолу по шията му и с едно рязко движение ноктите ѝ оставиха четири кървави следи по гърдите му. Разкъсаната му риза се развя като дрипа около тялото му. Не усещаше болка, само безумна безнадеждност. Знаеше, че се губи, но не знаеше как да се намери.
– Ще си мой! Во веки веков! Ще умираш и ще се раждаш, когато аз кажа! Ще ми служиш, човеко! И ще получиш от мене безкрайността! Ще бъдеш безсмъртен…
„ Вило ле, вило…” – изкрещя някой в главата му.
– Коя си? – прошепна Димитър.
Тя се засмя кратко. От смеха ѝ косата му настръхна.
Усети силно статично електричество, сякаш току-що небето бе разцепено от светкавица.
– Тука аз говоря, човеко! – гласът ѝ се извиси и звънна в ушите му, като милион звънчета.
Димитър се свлече на колене. Прилоша му. Усети вкус на кръв в устата си.
– Вило ле, вило… – прошепнаха устните му.
Тя изпищя. Краищата на косата ѝ го пуснаха, но това не му донесе облекчение. Замайването се засили, а по ръцете му се надигнаха мехури, като от тежко изгаряне.
– Мълчиии… – викът ѝ се удари в стените на пещерата, усили се и ехото го повтори безброй пъти.
Димитър повдигна глава и зашепна отново. Думите свистяха между стиснатите му зъби. Тя се бе свила в ембрионална поза, а косата ѝ я покриваше, като плащ. Видя я как се надига тежко, сякаш цялата пещера бе на плещите ѝ. Очите ѝ светеха с виолетов огън. Замахна с ръка във въздуха и три резки се появиха на бузата му. Кръв потече и обагри брадичката му, залъкатуши по шията му и полази по гърдите му. Думите излизаха, като хъхрене от устата му. Тя се надигна още малко и промълви няколко неразбираеми думи. Въздухът се сгъсти, нещо стисна гърлото му и почти го задуши. Песента заглъхна и тя се изправи победоносно. Доближи го и косата ѝ го обгърна. Пареше гърба му, дълбаеше кожата му, уви се около врата му и изсмука последния дъх от устните му.
– Казах ти да мълчиш, човеко!
Виждаше само очите ѝ, които стигнаха почти до душата му.
***
– Да я помниш тая песен, чедо! – зашепна баба му – Да я помниш и никога да не я забравяш! Звездана се казва! Така я зоват! Името ѝ е тайна голяма, но щом имаш туй познание – силата е у тебе, Митко! Името ѝ ще те освободи, чедо! – сухите ѝ ръце галеха замислено главата му, а после тя сякаш се сепна и продължи – Прабаба ти, моята свекърва, ме закле да те науча, синче… Да те науча и да помниш, че и у нас, човеците, магия има… Плетем я с чисто сърце и с обич! С кръв, ясна и червена, я скрепяваме… И с памет, Митко! Затова се пази познанието в песен…
Образът на баба му избледня и се стопи. Остана само споменът за нежните ѝ ръце. И песента.
***
Развиделяваше се. Един крехък лъч си бе проправил път през входа на пещерата, гъделичкаше го по клепачите и го разбуди. Вечерта, щом дойде в съзнание, тя отново бе изчезнала. Все още не се бе върнала. Цялото му тяло бе изранено. Раните се бяха възпалили, главата му тежеше и му се гадеше неудържимо. Приведе се настрани и повърна. Стисна зъби, вдигна ръка и избърса устните си. Знаеше, че онова, което бе сънувал е важно. Много важно. Името ѝ дописваше песента до финала. Колкото и да му се струваше нереално, в тази песен имаше магия.
Тогава чу вълчия вой и се стегна. Извъртя се на колене, а после бавно седна и подпря гръб в студената стена на пещерата.
Звездана самовила го видя, щом влезе.
– Буден си, човеко! – гласът ѝ звънна и се уви около него, смразяващ, като стон от ада.
– Буден съм, Звездана! – каза с ясен глас Димитър.
Тя застина, сякаш ударена от мълния. Вълкът нададе жален вой.
– Пусни ме! – каза той.
– Знаеш как ме зоват… Свободен си, вече, човеко! Но сам трябва да си намериш пътя на обратно.
– Кой път?
– Към твоя свят, човеко!
Димитър я гледаше недоумяващо.
– Някога, прадядо ти, Стамен, ме плени. Аз го исках за мене, но той не ме пожела! Сърцето му беше пълно с любов човешка! Тя го спаси от мене. Друга магия е това – човешка! Открадна ивица от булото ми, направи я на клуп и го скрепи с кръв от две любещи се сърца! Когато посегнах да го взема за себе си, той върза ръцете ми и отряза със сребърен нож кичур от косата ми… Закле ме да го оставя на мира, за да ме освободи от клупа! Нямах избор. Сторих го. Омагьоса ме деветдесет и девет години другар да нямам от човеците! Толкоз бяха космите в кичура от косите ми! Онзи ден тоя срок изтече. Затова те призовах! Неговия дълг да платиш!
– Нямам дълг към тебе, Звездано!
– Не мога да те заставя! Отивай си! И дорде имаш сили ще бродиш!
***
Пътеката се виеше, виеше и винаги стигаше до онази къща. Тя изглеждаше все същата, грохнала и самотна. Тялото му линееше, ала пустота в душата му беше по-голяма. Тая нощ пак сънува Дана. И песента на баба му огласяше съня му.
„Звездана се зовеш, вило –
Дана – звездоока…
Любов не видела, вило,
вдън сърце, дълбоко!
Мен любов ми свети, вило,
тя напред ме води!
Силата ѝ ме подкрепя
в пътя, дорде ходя…“
Сърцето му прескочи един удар. Вече знаеше пътя към избавлението си. Това беше пътят на любовта. Пред изнурения му взор затанцува образът на Дана. Крачеше, без да усеща раните по тялото си. Само тъгата, че бе изгубил Дана, му тежеше като воденичен камък.
Този път стигна до асфалта. Колата го чакаше отстрани на пътното платно. Звукът от отключването ѝ го върна в реалността. Настани се на шофьорското място и мушна ключа в стартера. Даде на контакт и колата запали веднага.
Колко време беше стоял там, при Звездана?!
Не искаше да мисли за нея. Надяваше се да не е закъснял.
Бръкна в джоба на дънките си и измъкна телефона си. Този път, колкото и да беше чудно, имаше обхват.
Набра номера на Дана. Секундите, в които чакаше да вдигне му се сториха безкрайни.
– Обичам те, Дана! – гласът му бе пресипнал и немощен – Обичам те! Прости ми!
Любовта му бе показала верния път.
***
*Самовила – мн.ч самовили, ж.р Митическо женско същество в славянските вярвания, което живее в планините, горите и при изворите. Подобно на самодива.