Вцепенението се разпространи из цялото й тяло. Беше започнало като леко изтръпване на пръстите на десният й крак. След това почувства едновременното убождане на стотици иглички по възглавничките на пръстите на ръцете. Споменът за усещане, изпитано преди повече от двайсет години прекоси съзнанието й. Бедствието тогава си имаше име – Cimex lectilarius L., креватна дървеница. Тя беше сигурна, че точно сега няма начин, просто няма как това да й се случи отново. Не и тук, в този раздрънкан, стар автобус, в началото на ноември.

Дали?!

Замисли се за чистотата на седелката, върху която седеше. За почти напълно протритата кувертюра, за дебелият, мръсен дунапрен, който би могъл да бъде свърталище на дървеници, сърбежни акари, бълхи и други знайни и незнайни ентомологични обекти. Рязък завой я сепна. Часът беше 16:47, ден вторник, а шофьорът на рейса току що беше пощадил живота на дребен горски обитател или просто в последният момент беше успял да избегне дупка №17 по шосето Мадан-Златоград.

Навън се редуваха гледки на почти голи дървета и такива с посърнали иглички и прималели върхове. Ушите й заглъхнаха, а дишането й се учести. Първото беше вследствие от увеличаващата се надморска височина, а второто …. . Тя преглътна стон, затвори очи и си пожела да идва тук за първи път. Да вижда всяко разкрило се било и разполовеното от него късче небе за първи път. Да почувства отмалата, повикът за повръщане за първи път. Стомахът й се сви, а сърцето й сякаш изтласка в артериите й не кръв, а онзи също толкова наситено червен, гъст и лепкав сироп от дренки, който баба й даваше да пие като дете, за да прогони спазмите в корема, да успокои бунтът на червата. Но не, сега беше просто учестеният й пулс, сърцето, което преди очите видя отвъд последният завой. Ето го върхът. Печинско. Ето я, табелата „Страшимир“, миг преди самото разклонение.

В главата й се завъртяха, заподскачаха и завибрираха думите „миньор“, „труд“, „страх“, „бягство“, „спирка“. Колко противоречиви емоции пораждаха в нея, колко забравени или умишлено потиснати страсти криеха. Едно цяло, една завършеност, за поне един път им беше предала Блага Димитрова. След като прочете „Пътуване към себе си“, всеки път на точно това място, на този проход, тя се разголваше пред себе си, виждаше се ясно, разглобяваше се и се сглобяваше отново, приемаше се. И продължаваше. Вече надолу, към втората половина на живота си.

Спускането беше бързо, без следа от бавното, почти мъчително пъплене нагоре. Тя опита да овладее засилващото се потръпване на лявото око. Отново си спомни баба си и нейното „Няма страшно, лявото е на хубаво“. „А дясното, бабо, на какво е?“, питаше тя, изискваща винаги алтернатива, търсеща винаги спасителен вариант. „Дясното е на среща с приятел“, отговаряше веднага баба й. Тя не харесваше особено този отговор, защото някак си я лишаваше от това да знае, а и да покаже на другите, че е била орисана, или още по-добре, че тя самата е избрала правилното, доброто, щастливото. Сега се замисли за отсъствието на отрицателният оттенък, за липсата на страшните възможности в суеверията, а и в живота на баба й. Липсваше й. Дядо й също. Липсваха й майка й и баща й. Вцепеняването на тялото й бавно се разрастваше и тя чувстваше болезненият скреж на спомените в главата си.

Беше почти в подножието на върха от другата страна на прохода, отчаяно стиснала с една ръка облегалката на седалката пред себе си, в опит да спре люшкането на тялото си в завоите. Само очите си не можеше да укроти. Те продължаваха да се стрелкат и да кацат безразборно върху обекти, покрай които преминаваше автобусът. Беше виждала всичко това – колибата на братовчед й, която той амбициозно наричаше „горска хижа“, изкривените електрически стълбове, голямата дупка в скалата, която тя накога вярваше, че е дом на дебели джуджета.

Наближаваше мястото, за което хората казваха, че е сборище на самодиви. Някои твърдяха, че познават човеци, които даже са ги виждали. Тя превантивно затвори очи. Винаги го вравеше, подтиквана от детинския страх, че ако зърне самодива ще онемее. Но после рязко ги отвори, защото трябваше да види малката, кипра чешма край пътя, която дядо й беше построил. Обожаваше разказът му за времето, в което той и двама негови приятели дни наред търсили „майките“ на този извор горе, близо до родната му Ерма река. Намерили ги и ги повели надолу, до основата на Печинско.

Падаше мъгла, а сърцето й още ускори своя ритъм. Кълбовидни и каделести образувания се разстилаха, събираха, разпръсваха и вкопчваха едно в друго. Студена пот потече от всяка пора на кожата й. Всяка лигавица в тялото й пресъхна и изпръхна. Ушите й бучаха, душата й синхронизира пулсациите си с тези на превозното средство, а хиляди малки пипала докоснаха косата й. В главата й отново започна канонада от думи – „обич“, „шанс“, „безкрайност“, „жив“ …. . В съзнанието си тя вече виждаше светлините на града, пушекът на комините. Изпадна в ступор и бавно и някак естествено навлезе в безвремието на планината.

В реалността я върна силно шляпване по бузата и буботещ глас, повтарящ нейното име. След секунда долови и думите „Брат ти е жив. Бил е изваден навреме от галерията. Диша. Ще се оправи“.

Тя се озърна наоколо. Беше сама с вестоносеца. Автобусът беше спрял незнайно кога и пътниците бяха слезли. Тя разтвори побелелите си, изкривени пръсти, пусна седалката пред себе си и бавно се изправи. Вдиша.

Беше се прибрала у дома.