Даниел се събуди рано. Много преди да изгрее слънцето. Заедно с баща си, днес щяха да изкачат връх Перун в Планината на Боговете.
Тази планина беше обгърната в мистерии. Намираше се скрита, в издънка на Индия, провряна между Бутан и Непал. Много български експедиции я бяха изследвали заради имената на върховете, които бяха на тракийски и прабългарски богове, но бяха дадени в древни времена от местните монаси.
Екскурзоводите, които ги бяха развели по отъпканите екопътеки и маршрути предния ден, им бяха обяснили, че на върха е забранено да се ходи. Според поверието, всеки връх е кръстен на бога, който живее на него, а те не желаят да бъдат обезпокоявани. За това всеки турист може да остави дарове в подножието на върха, но не и да се качи на него. Даниел и баща му Петър смятаха да направят точно това.
Петър беше планинар и алпинист. Беше покорил много високи върхове. Неговите колеги го наричаха Козирогът, защото му беше нужна само малка издънка, за да се закрепи здраво за повърхостта, че дори да се надвеси и да погледне в някоя пропаст. За това той нямаше търпение синът му да стане на десет години, за да може да го взима на по-сериозни приключения.
Даниел също обичаше планината. Баща му го разнасяше още откакто беше бебе, но в този момент той вече се чувставше като мъж. Да, планината не беше особено висока, в сравнение с Хималаите, които се виждаха в далечината при ясно време, но беше далеч по-интерсна. Имаше гора до самия връх, което беше достатъчно за много изследователи да дойдат и да искат да я изучават. Другата причина беше, че по склона на връх Перун течеше само един поток, който извираше от самия връх и се вливаше в подножието му в малко езеро. Потокът беше с постоянен дебит. Изследванията показваха, че няма причина за такъв феномен. На върха не се наблюдаваха ледници, заради гъстата растителност. Валежите не врияеха нито на скоростта, нито на обема на потока. Езерцето, което той пълнеше, също оставаше с постоянни размери, но не се оттичаше никъде. Извода, до който бяха стигнали изследователите беше, че водата в езерото, чрез естествен сифон, се влива в подпочвен канал, който чрез налягане качва водата отново до върха и така потокът тече непрестанно и равномерно. Това беше теория, изсмукана от пръстите, но всички бяха на мнение, че трябва да се провери. След като водолазът, който пръв реши да изследва дъното, изплува мъртъв десет минути след гмуркането, достъпът до мястото бе забранен и изследванията са преустановени. Аутопсията на тялото показала, че водолазът се е удавил, въпреки че екипировката му е била непокътната.
За това, днес Даниел се събуди рано. Днес беше денят, в който щяха да нарушат неписаните правила. Днес беше денят, в който той, рамо до рамо с баща си, щеше да се гмурне в непознатото. Днес щеше да отъпква собствени пътеки. Днес с баща си щяха да разчитат само един на друг и това ги правеше равни по важност. За това се събуди толкова рано. Можеше да се каже, че изобщо не беше спал.
През деня тръгнаха късно. Беше станало почти обяд. Изчакаха последните туристи да тръгнат от хижата по пътя надолу. Те тръгнаха веднага след тях, като изоставаха постепенно. Изчакаха да се изгубят от погледите на последната група и се гмурнаха в гъстия шубрак.
Започнаха да се изкачват. За тяхно учудване, планината беше изключително лесна, почти удобна за катерене. Понякога им се изпречваше от никъде някоя отвесна скала, но те винаги можеха да я заобиколят. Постоянната гъстота на дърветата им помагаше в закрепването и катеренето.
По някое време слънцето започна да преваля, а въздухът чувствително захладня. Тогава Петър намери удобно място за лагеруване и реши да разпъне палатката между единственото по-широко място между две дървета. По негови сметки до върха оставаше около половин ден катерене. После щяха да се върнат и да пренощуват на същото място, а на другия ден щяха да се спуснат бързо, защото вече познаваха терена. До вечерта щяха да са в хотелската стая, която бяха наели при пристигането си.
Планът беше ясен и Петър накара Даниел да разчисти място за огнище и да събере дърва, докато той разпъне палатката. Момчето се впусна с желание да изпълнява дадените му задачи. Обаче се върна само с малко шума в ръце.
– Няма. – каза Даниел.
– Какво няма? – попита баща му с раздразнение. Както винаги трябваше да му зададе хиляда уточняващи въпроси, докато разбере какво иска да му каже синът му.
– Няма сухи клони. Няма паднали клони. Няма дори шума, като в другите гори.
– Не е възможно! Това е гъста широколистна гора. Не е възможно, Дани! – Петър беше на път да му каже, че явно е прекалено малък още за такива приключения, но реши да му го спести. Натякването нямаше да събере дърва за огъня.
– Провери сам, като не ми вярваш! Тя и самата гора е невъзможна!
Всъщност Петър не искаше да си признае, но му вярваше. Просто не можеше да повярва. В знак на помиряване, той даде на сина си една брадвичка и му каза да обели малко кора от ствола на някое дърво. Той щеше да откъсне малко ниски храсти и щеше да отсече няколко подходящи клона, за да могат да стъкмят огън. После подреди огнището така, че най-големите клони да са отгоре, за да съхнат. В основата беше сложил сухи подпалки, които винаги носеше в себе си в случай, че е валяло. Запали ги с магнезиевата си запалка и започна да подготвя нещата за вечеря.
Когато приключиха със супата и печените картофи, слънцето отдавана се беше скрило. Температурите баха паднали рязко. Те загасиха огъня и влязоха в палатката. Преди да влязат в спалните си чували, си свалиха само якетата и обувките, защото нощта се очертаваше доста студена.
***
По някое време през нощта, оглушително пукане изкара Петър от дълбокия му сън. Докато осъзнаваше къде се намира, нещо падна със страшна сила до него и притисна палатката около тялото му. Беше заклещен. Ръцете му едва се помръдваха, а горещият му дъх се връщаше обратно в лицето му. Носът му почти се беше опрял в плата на палатката. Опита се да успокои дишането си и да не изпада в паника.
В този момент чу плач. Даниел! В шока си го беше забравил. Той, най-вероятно, беше затиснат точно като него или по-лошо!
Петър започна да опипва с пръсти около себе си, до където стигаше. Беше оставил нож някъде около лакътя си и ако не го намереше, щеше да се задуши. Плачът от другата страна на преградата, премина в писък. Петър се разбърза. Той плъзна едната си ръка плътно по тялото си. Опита се леко да се извърти, за да стигне до лакътя на другата ръка. Опитваше се да е спокоен и да мисли логично. Палатката беше от гъвкав плат. Щом имаше място за ръката му до него, щеше да има място за нея и ако е върху него. Можеше да се завърти, стига да не бърза, иначе щеше да се омотае. Опитваше се да пренебрегне писъците на сина си и да действа спокойно.
– Дани, чуваш ли ме? – извика Петър. Трябваше да го успокои, защото Даниел можеше да си навреди, докато е в паника. Също така трябваше да разбере, дали е ранен. – Дани?
– Да… – проплака Даниел.
– Най-вероятно върху нас е паднал клон. – в този момент Петър напипа дръжката на ножа. – Освен, че си затиснат от палатката, имаш ли крак или ръка, които да са се оказали под клона? – ножът беше в канията си и лесно се изплъзна навън. Петър го допря до гърдите си и една идея по-спокоен извика пак: – Дани, боли ли те някъде? Затиснат ли си?
– Не! – отвърна момчето. – Просто не мога да мръдна.
– Добре! – като каза това, Петър издиша рязко, извърна глава и с цялата сила, която имаше в тази неудобна поза, заби острието в плата.
Ножът потъна. Петър разпра тентата до където му стигаше ръката. Това му позволи да провре глава и рамене и да излезе на чистия въздух. Мина от другата страна и сряза палатката близо до падналия клон, за да е сигурен, че няма да пореже сина си.
Клонът беше голям и дебел. Беше цяло чудо, че беше паднал точно между тях. С по-малко късмет, можеше да ги премаже и двамата наведнъж.
Петър се опита да издърпа някое яке или обувки, но целият им багаж беше здраво затиснат от клона. Ядоса се на себе си, че поне обувките не беше оставил на вън. Беше се притеснявал да не ги отмъкнат дивите животни. Какви диви животни?! Докато се изкачваха, бяха забелязали тишината. Нямаше птици. Не се чуваше дори кълвач, нямаше катерици. Не бяха намерили никакви следи от вълци или други хищници. Нямаше и тревопасни, които да се хранят с богатствата на гората. Тя беше пуста. Но Петър, по стар навик, винаги прибираше всичко в палатката. И сега бяха полуголи и боси. Термодрехите на гърбовете им нямаше да ги предпазват дълго.
– Хайде! – махна с ръка на Даниел – Да слизаме надолу.
В тъмното обратинят път се оказа по-стръмен и дълъг. Попадаха на препятстивя, които не баха срещали на идване. Пътят им рязко свършваше на ръба на отвесна скала, която водеше към пропаст. Трябваше да търсят обходни маршрути. Друг път, пред тях се изпречваше отвесна скала. Петър можеше да я изкатери, но Даниел вече беше прекалено премръзнал и отпаднал. А и дори Петър да решеше да се изкатери сам до горе, това не беше пътят, по който бяха дошли. Нямаше да намери бързо помощ.
Поредния път, в който трябваше да търсят обходен път, Даниел седна на земята и започна да разтрива пръстите на краката си, като едва свиваше пръстите на ръцете си.
– Не си усещам стъпалата, тате! – каза притеснено той. – Всеки път когато стъпя, усещам само ледени иглички. Не мога да вървя повече. Остави ме и намери помощ.
Сърцето на Петър се сви. Той се наведе над Даниел, прегърна го и го вдигна като малко бебе. Той също не усещаше крайниците си, но предпочиташе да замръзнат заедно, отколкото да го остави, за да търси помощ. Петър беше разбрал, че гората беше жива и се променяше. Планината беше жива! Тя нямаше да ги пусне да излязат или щеше да поиска нещо в замяна. Но той нямаше да превърне сина си в жертвено агне.
Петър едва пристъпяше, докато слизаше по склона. Те бяха изкачвали тази планина едва преди няколко часа, а вече търсеше път надолу двойно повече време. Нощта не свършваше. И отново, вместо да излязат на туристическата пътека, те се озоваха в дере, обградено от стръмни скали. За пореден път, Петър трябваше да се върне на обратно, но той вече нямаше сили. Трябваше да намери такива, обаче. Докато синът му беше в прегръдките му, Петър нямаше да се откаже.
Даниел беше замръзнал. Толкова му беше студено, че започваше да се сгорещява и да се поти. Вътрешностите му вряха и кипяха. Беше почти в безсъзнание, когато установи, че чува нещо. Баща му се молеше.
– Моля ви, моля ви, моля ви, богове, моля ви! Не ни оставяйте да умрем! Моля ви, молявимоляви….
Тази молитва, Петър произнасяше тихо, в различни комбинации, докато се клатушкаше и залиташе от умора. Изведнъж той спря и раздруса Даниел.
– Дани, виж! – той посочи с лакът напред. – Виждаш ли го, Дани?
Даниел отвори бавно очи. Имаше чувството, че клепачите му са замръзнали.
– Елен! – каза тихо той.
– Елен! – повтори баща му и дори не можеше да обясни, защо се зарадва толкова много. – Елен!
Пред тях беше застанал елен. Беше висок и горд, а рогата му бяха силно разклонени и извити навътре. Еленът се вторачи в тях за момент, а после се обърна и закрачи бавно. След миг се спря, погледна ги отново и отново тръгна.
– Дани, може да ме помислиш за луд, но мисля, че еленът иска да го последваме.
– Мхм… – само можа да отвърне Даниел.
Петър нямаше какво да губи. Първо си помисли, че еленът е халюцинация, но и Дани го беше видял. Така, че най-вероятно беше просто едно от редките животни по тези места, което беше направило случайни движения, които Петър беше приел като знаци, но той отчаяно се нуждаеше от посока и тръгна след животното.
Изведнъж планината се разтресе и прогърмя глас:
– Цернун! Прибирай се в твоите владения! Тези са моите жертвоприношения! Цернун, предупреждавам те!
Еленът не се стресна, нито побягна. Само поклати глава и продължи да ги води. След миг гората изведнъж стана по-проходима, а въздухът се стопли. Имаше и друга промяна. Чуваха се бухали и улулици.
Дани започна да идва на себе си. Отблъсна се леко от баща си и стъпи на земята. Размърда пръсти. Очакваше да паднат. Те рязко се бяха размразили, но не го боляха.
– Къде сме? – попита Дани. Гората беше коренно различна.
– Във владенията на Артиш. – отвърна еленът и с два скока изчезна в мрака.
Измина известно време, докато Петър и Даниел се съвземат от шока. Петър се опита да се ориентира, къде се намират. Обърна се да види от къде бяха дошли. Очакваше да види гъста гора, обгърната от смразяващ въздух, но пред него се разкри туристическата пътека.
Той бързо дръпна Дани към пътя, преди някой друг бог да реши да го скрие отново от очите им. Стъпил здраво на пътя, Петър е обърна към планината, поклони се и благодари. Не знаеше, защо го направи, просто така го почувства. Другото, което почувства беше да прегърне сина си и да го нацелува по главата и бузите. Даниел не се дръпна, както правеше обикновено. Точно в момента не се чувстваше голям мъж. Точно в момента искаше да е малко момче в обятията на баща си.