Не помня много добре сестра си. Гласът ѝ, смехът ѝ са се загубили в натрупаните преспи на изминалото време. Предполагам, че е нормално, макар да ме е яд, че съм ги забравил. Помня ясно лицето ѝ, то ме гледа даже и сега от огледалото. Оправям си пуловера и шала, днес е студено, а ни чака дълъг път. Жена ми Мария облича децата в другата стая и използва момента, за да ги обсипе с любов и прегръдки. После ще трябва да прегледам как ги е облякла, дали не е забравила нещо в притеснението си. Планината не прощава на неподготвените, независимо какви обяснения и оправдания могат да дадат. Докато слушам как им говори, си спомням своята майка и нейната любов, отдавна изстинала и мъртва, обвиняваща ме, отблъскваща ме. Първо си отиде баща ми, макар да живее още на първия етаж на къщата, а после и майка ми, горчива и тъжна.
Затягам връзки и колани, опитвам се да се бавя без причина. Не искам да прекъсвам Мария, но времето лети, a имаме преход до хижата, след това и още нагоре, чак до края.
– Ще си дойдем утре – казвам на Мария, а тя ме гледа с цялата неприязън на любяща майка. Отвръщам поглед и бутам Константин и Елена към стълбите. Мария им избра имената преди да имам шанс да я спра. После вече беше трудно да се спори, а и тя не е от нашия край и не знае. Не знаеше! Хубави имена са, нищо, че не са местни. Подхождат на близнаци, заради това ги е избрала.
Вече сме на двора, когато Мария отваря прозореца и вика през целия двор:
– Обичам Ви, недейте да ходите, елате си в къщи – Трябва да ѝ е ясно, но не се удържа. Константин инстинктивно тръгва обратно, но аз го спирам с ръка. Елена е по-инат, малката ми самодива, тя иска да се качи в планината, където снегът е по-висок от нея, а от короните на дърветата падат снежинки.
– Ще се върнем утре – повтарям аз твърдо и я гледам с цялата си любов. Тя е прекрасна и силна, но планината ни чака. От околните къщи не се чува и звук, няма светлини. Знам, че всички са будни, дори и толкова рано сутринта. Днес е празник за тях и всеки шета, гледайки да се държи зает, невиждащ. От двора ни се вижда планината, покрита с борове, високи и корави. И в нашия край хората се смятат за такива.
– Кажете сбогом на майка си – казвам на близнаците, те са на пет години, вече големи деца. Елена се плези, опитва се да си залепи езика на желязото на вратата, а Константин още ме държи за ръката.
– Сбогом мамо, до скоро – казват те в един глас, макар Константин да е някак по-искрен и аз се чудя дали това е знак. Придърпвам раницата, нося най-голямата, за да може децата да се движат без багаж. Нашето село е високо горе и от тук започва истинската планина. Надолу хората живеят сред буковете, където природата е мека, а земята крехка. Тук ние живеем от милостта на планината, това аз знам най-добре. Поглеждам към прозореца на първия етаж, от него ме гледа баща ми с мъртвите си очи, но на него не казвам нищо.
Пътеката към хижата не е зарита, хижарят слиза често до селото и е разкопал с магарето каквото е могъл. Близнаците се втурват нагоре радостни и пълни с енергия, скачащи в натрупания сняг. Елена води, тя винаги е първа във всичко, а Константин я следва. Аз се спирам за миг, от тук планината се вижда ясно с цялото си величие, после дърветата ще скрият побелелите ѝ върхове от нас. Тя ни дава всичко, на нас живеещите в нейната сянка, под нейната закрила. Но и иска всичко в замяна, иска нашата любов и радост, нашия страх и тъга. Иска толкова много от нас, че в този миг, поне за миг, я мразя искрено и от цялото си сърце. После прекланям глава и тръгвам нагоре по пътеката.
До хижата пътят е хубав и познат за децата. Знаят всеки дол и всяка дупка, всеки коварен корен и всяка спънка по склона и аз ги оставям да тичат на воля. Тяхното щастие ме радва и ходя бодро, докато те си играят около мен. Аз и сестра ми бяхме същите, припомням си, но не мога да си спомня нейния смях. Дали е приличал на този на Елена, дали моят е бил като на Констатин? Двамата се замерят с топки, но снегът е лек и пухкав и половината се разпадат във въздуха. За момент се чудя дали да не спрем и да им покажа как се правят хубави топки, но се отказвам. По-добре е да вървя напред и да се опитвам да запомня всичко. Баща ми правеше същото и сега съм му благодарен за това, за свободата да имам този спомен без той да е в него, без неговата натрапчива намеса. Не че го мразя, разсъждавам докато крача нагоре, не бих могъл да го мразя след като съм същият като него, нали?
Хижата е натежала от сняг, затрупана където покривът ѝ почти опира в склона. Магарето ни посреща пред нея, хижарят го е изкарал на въздух и животното се радва на снега не по-различно то близнаците. Те познават Марко и го обичат. На тяхната възраст и аз познавах и обичах Марко. Но моят, нашият на мен и сестра ми, беше с бяло около лявото око, а този на Константин и Елена не е. Двамата се затичват към него и започват да го галят и дърпат, а доброто животно приема игрите им стоически, като магаре. Аз също го потупвам по главата, а той ме гледа с очи, пълни с магарешка мъдрост. Не сме толкова различни с него, същества без избор, приели съдбата си. Оставям близнаците да си играят с него, в добра компания са. В планината има вълци, но никой не е толкова гладен, че да се приближи до хижата. Хижарят е син на хижаря от моето детство, казва се Стоян и обича да ловува вълци. Стените на главната стая са изолирани с вълчи кожи, хем за топлина, хем от гордост.
Вътре е топло като във фурна, мирише на козина и огън. На голямата маса има червена покривка с шевици и топла питка, направена от жената на Стоян. На печката къкри чайник, а Стоян пуши своята неизменна Арда качак близо до камината. Не знам откъде ги намира, може и да са му наследство от баща му, който пушеше същите. Жената на Стоян, Мира, обаче не пуши и той пуфти до комина, за да не осмърдява стаята.
– Здравей, Тристане – поздравява ме той. Моята майка също не е знаела и е решила, че ще е подходящо име. Бих го сменил, ако имах повече смелост, но нямам. Никога няма и да имам, винаги ще ме е страх. Заради това го нося, моето име, което докарваше майка ми до сълзи.
– Здравей, Стояне – отговарям му и свалям раницата си. Гледам да се съблека максимално бързо, преди потта от топлината тук да е пропила в бельото ми. Оглеждам се – Къде е Мира?
– Слезе при майка си – отговаря ми той извинително и аз кимам. Разбирам я. Двамата мълчим малко и после той пита:
– Децата? – това изразява всичко важно. Стоян го е страх, досущ като мен, страх го е, че може да не съм страхливец като него. Страх го е, че може да съм дошъл сам.
– Отвън си играят с Марко – отговарям му, по-ядно отколкото трябва. Той не е виновен все пак, просто поредният страхливец, подобно на мен.
– Има хубава агнешка супа, заредил съм и сладолед – казва той извинително и му кимам. Постарал се е, защото ние страхливците сме такива, старателни в желанието си да помогнем, да ни харесват. Дали ние със сестра ми обичахме сладолед, дали имаше сладолед за нас? Мисля че не, когато бяхме деца нямаше почти нищо, а и на кой би му хрумнало да яде сладолед през зимата. Но светът се променя, дори и в място като нашето, дори и в сянката на планината.
– Благодаря – този път казвам правилните думи с правилния тон и Стоян изглежда облекчен, докато се прави, че не е имал нужда да ги чуе.
– Имам и малко ракия, от долината. Пазя я от лятото за вас – допълва доволен, че е бил от полза. Но аз няма да пия днес, не бих си позволил да продължа пътя потопен в сладкия унес на ракията. Не бих го причинил и на Константин и Елена, нека спомените им са пълни с топла супа и сладък сладолед.
– Само чай – в този момент влизат и близнаците, Стоян хвърля смрадливия си фас в камината и тича да ни сипе супичка и чай. Те харесват Стоян, защото той знае псувни и ги ползва на воля, което ги кара да се смеят. Елена ги повтаря с радост от смущението на родителите си, Константин не го прави. Но днес Стоян не псува, ами им сипва от супата и тича навън да прибере Марко в обора. Дали го е изкарал само, за да има повод да се крие заедно с него, докато ние си тръгнем.
Близнаците не забелязват неговата липса, от игри са огладнели и се нахвърлят върху супата, чупейки залци от питката. Аз също хапвам, супата е вкусна, подправена и богата, Мира се е постарала. Питката е бухнала и сладка, толкова топла, извадена от фурната преди миг. Мира трябва да е била до съвсем скоро тук. За миг се чудя, как не сме се сблъскали с нея по пътя ѝ надолу към селото, но разбира се тя е взела дългия път. Страхливците правим и това много добре, готови сме да заобиколим целия свят в безумното си бягство. В този момент не ги мразя, защото съм един от тях. Когато бяхме деца, за десерт имаше милфьой, бащата на Стоян го беше докарал чак от долината, там има и сладкарница. Дали тогава щях да ги мразя? Оглеждам близнаците и се чудя, дали те ще ме мразят? После им свалям шапките, докато те ядат супата, защото тук е топло, а ни чака още много път в студа.
Стоян все пак проявява малко смелост и се връща, за да извади сладоледа. Константин и Елена се нахвърлят върху него подобно на вълците, с чиито кожи е украсена всяка стена. Стоян пак ми предлага от ракията и когато отказвам, си налива водна чаша и я преполовява на един дъх. Поглеждам децата, те ще изядат цялата кутия сладолед и при нормални преходи би трябвало да ги спра, но днес не мога. Заради това ги оставям да се наядат като за последно, а после ги водя до тоалетната. Навремето нямаше вътрешна тоалетна, но животът е добър към семейството хижари и Стоян вдигна една преди няколко години. Това беше преди да се родят близнаците, от тогава насам цялото село стяга коланите и чака. Отново добри времена или този път лоши, каквото им се падне от късмета и от мен. Подозирам, че когато тръгнем, Стоян ще допие бутилката и ще започне плановете за още разширения на хижата и още тоалетни. Време е да вървим.
– Тръгваме, Стояне – казвам му, а той преглъща трудно последната глътка ракия и кима. Близнаците не са доволни, нашите разходки досега са били все дотук. Но днес ще ходим още нагоре, далеч от туристическите пътеки.
– Нагоре снегът е дълбок, да ти дам снегоходки? – пита Стоян загрижено, но аз нося и за трима ни.
– Няма нужда – отговарям и нахлупвам шапката на Елена. Тя се противи малко, защото харесва русата си коса много и тук ѝ е топло. Константин е по-послушен и вече е готов, чака на вратата. Нарамвам раницата, в нея има спални чували за трима ни, храна, химически грейки, всичко за трима. Което е излишно, но нито аз, нито Мария можахме да сложим по-малко. Тя от неверие, аз от любов към нея.
Излизаме навън, опитвам да изглеждам весел и щастлив, близнаците са истински весели и щастливи. Елена е отмъкнала една лъжица от хижата, непростим грях според Стоян, но ще го преглътне. Вече е към два часа и слънцето е високо, светещо ярко. Осъзнавам колко е била мрачна хижата, схлупена и тъжна, колко подходяща спирка в нашия път. Пътеката тръгва зад хижата към върха, но след стотина метра нашата посока се отклонява в ляво през преспите сняг. Нахлузваме снегоходките и тръгвам напред, внимавайки за скрити дупки и корени. Планината иска всичко и тук не растат нежни хора, тук растат само борове и сурови, изпълнени със страх хора.
Сърцето на планината е на три часа път в снега. Никой не знае за колко време се стига без сняг, никой не ходи там, когато няма сняг. Всички в селото знаят къде е, главно за да не ходят никога там. Защото това е мое задължение, както е било на баща ми, а преди това на неговия. Аз съм бил само веднъж там, преди толкова много години, но помня пътя ясно, подобно на сьомга, тръгнала обратно към родното си място. Движа се напред между заснежените борове и треперя от мисълта за мига, в който ще видя смърч. Те ограждат сърцето, млади и нежни дръвчета, никога неостаряващи със своите гъсти корони, обгърнали малка поляна. Спомням си, нашата радост от вида им, когато идвахме със сестра ми. Като коледни елхи навсякъде около нас, радостни и красиви в нашите невинни очи. Дали и баща ми е изпитвал същия тих ужас като мен, когато ги е видял, водейки ни нагоре по склона? Всяка стъпка става все по-тежка и не усещам нищо, празен съм, просто обвивка, правеща движения без мисъл и желание. Но пък с цел, безпощадно приближаваща се цел. Потискам желанието си да прегърна децата си, страхувам се че ще разчетат мислите ми и ще се уплашат. Че тези последни мигове, в които те ме обичат, ще се напълнят с уплах, а не мисля че бих го преживял. Всъщност не съм сигурен, че ще го преживея. Така и така, мисля че днес ще умра. И след това ще оставя само един ходещ мъртвец, който да възпита детето си в същите лъжи за дълг и чест. Достоен син на баща ми, който умря по същия начин някога, на място, което приближавам с всяка следваща крачка.
Елена е първата, която забелязва смърч и крещи:
– Тате, тате тук има елхи – тя е още малка и не прави разлика, а и няма значение. Елхата за нея е нещо празнично, коледно и тя тича към дървото, за да му се радва. А аз се чудя навремето кой от нас забеляза пръв смърчовете? Дали има значение за каквото следва? Дали изборът на планината не е направен предварително? Няма как да знам, никой не знае какво крие сърцето на планината, никой освен сестра ми.
– Внимателно, Елена! – викам след нея, но ми е трудно да я гоня, краката ми са налети с олово и тежат, едвам ги влача. Константин се задържа до мен, чака да го пусна напред при сестра му и аз му кимам, давай, давай, тичай и никога не спирай, избягай заедно с нея от това място. Но той иска само да си играе с нея и не ме разбира. Тътря крака след тях, движа се трудно и бавно. Вече сме почти там.
В миналото сме го правили, знам за два пъти, но може да има и повече, родът ни и селото са стари, още от преди хановете. Да не дойдем, когато планината ни чака, да се опитаме да избягаме или да се скрием. По турско, когато един от дедите ми е взел друга вяра и е мислел, че новият бог ще е по-силен от стария. После и в началото на комунизма, когато прабаба ми е довела мъж от града, партизанин и с връзки. После са следвали прокълнати времена за рода ни, а и за цялото село, тежки и трагични. Защото планината винаги печели и никой не може да избяга от дългата ѝ сянка. Тя се грижи каквото не искаме да дадем, да вземе двойно. От каквото следва, бягство няма. Заради това аз продължавам напред, трудно и тромаво навлизайки между смърчовете. Те са млади и ниски и някъде напред измежду белия блясък на снега ми се мярва нещо, което знам че ни чака. По-бяло е от снега, по-бяло е от зимата и тръгвам натам. Константин и Елена ме следват или по-точно Елена обикаля около мен в смях и игри, а Константин следва нея. Те са още мънички и не виждат моята цел, но ми имат доверие, нещо което ще загубят днес.
Когато някога излязохме на малката полянка в сърцето на планината аз и сестра ми бяхме стъписани от видението пред нас. Жената в бяло, боса и искряща в зимния студ, която ни посрещна с отворени обятия. Толкова бяхме запленени от нея, че не видяхме сълзите на баща ни, не видяхме колебливите му крачки. Но сега аз усещам сълзите по очите си, пристъпям от крак на крак и знам как се е чувствал. Но не изпитвам грам съжаление към него, така както и аз не заслужавам никакво.
Сестра ми е едновременно по-млада от мен и по-стара. Косите ѝ са бели, а лицето в бръчки, но очите ѝ блестящи и изпълнени със зима. Тя е по нощница, боса в снега и близнаците я гледат сащисани, без да виждат моите сълзи и колебания. Тя вдига ръце безмълвно към тях и те пристъпят към нея, омагьосани от красотата ѝ. Когато бях дете и аз бях като тях. Спомням си това чувство на любопитство и желание, на любов към жената, която ме подканя да я приближа. Те пристъпват към нея и аз знам, че тя ще пусне само един от тях, че аз ще се прибера само с едно от децата ми, а другото ще остане тук. Защото планината иска едно от моите деца, зловещ данък за благоденствието на всички ни. Защо трябва да сме ние? Дали и този път планината ще вземе момиче?
На дъното на раницата ми има револвер. Когато го слагах там, лъжех себе си, че е за защита от вълци, но винаги съм знаел истинската причина. Сега стоя срещу сестра ми Изолда, милата ми сестричка, чийто смях и говор никога вече няма да чуя и съм забравил. Имам ли силата да вдигна ръка срещу нея, имам ли силата да се опитам да счупя това вечно проклятие, тегнещо над тъжното ни и страхливо село? Над тъжния ми и страхлив род, криещ се зад думи като чест и гордост. Сякаш усетила моето колебание, Изолда вдига очи и ги среща с моите, докато държи Елена в лявата ръка и Константин в дясната. В очите ѝ търся себе си, причина, повод да предприема нещо. Дали е била щастлива тук в планината? Дали си спомня за нас или магията е заличила всичко в нея? Искам да ми каже какво да направя, какво е редно? Искам да проявя един миг смелост в живота си и той да е истински. Но не намирам нищо в очите ѝ, само блясъка на падащото слънце и снежинки светлина.
После тя пуска ръката на Константин и се обръща назад, водейки Елена със себе си. Моята самодива я следва, заинтригувана от новото приключение, а Константин се обръща към мен. Падам на колене, с ръка в раницата опитвайки се да хвана дръжката на револвера. Да израсна над себе си, над традициите, дълга, страха и срама. Но в следващия миг Константин е в прегръдките ми, уплашен от моите сълзи, объркан от липсата на сестра си, опитващ се да ме успокои. Иска ми се и аз да съм объркан като него, да не знам какво се случва. Но знам, днес съм дал жертвоприношение на планината, заменил съм моята Елена за едно поколение благоденствие. Прегръщам милото ми момче. Дали и неговата майка ще го намрази заради това, че е оцелял, както го направи моята?
Подхващам Константин под ръка и се обръщам по пътя назад. Той ме следва послушно, все още неосъзнаващ случилото се, а аз трябва да съм силен по пътя надолу, защото ми е останал само той. Когато започва да заспива от умора, го вдигам на ръце и го нося. Дали някой ден той ще успее, където аз се провалих? Дали той ще постъпи различно от мен, когато дойде моментът да направи своя избор?
Мисля си, че искам да съм мъртъв когато дойде този момент, но после се засмивам на собствената си глупост. Та аз вече умрях!