Някаква магия има в черно-белия пейзаж. Уж си там, а сякаш си участник в стар филм. Христина седеше удобно в топлия автомобил и се наслаждаваше на бягащите край пътя дървета с клони, натежели от сняг. Преспите край пътя бяха по-високи от колата и се чувстваше, като че пътува за края на света, където всичко е бяло. Лицето ѝ сияеше от радост, сърцето ѝ трептеше от вълнение. Не можеше да спре да се усмихва, а Момчил гледаше съсредоточен и намръщен пътя.
-Усмихни сеее! Отиваме на ски. Предстоят ни три дена в СПА хотел, с най- добрите ни приятели.
-Не ме разсейвай!- скастри я приятелят ѝ. – Виж какъв е пътят!
Усмивката на момичето помръкна, но вълшебството наоколо отново го погълна и то реши да му се отдаде и да не си разваля настроението.
Силвия и Емил ги чакаха в хотела. Всички побързаха да си оставят багажа и първата вечер да се насладят на релакс зоната.
Христина нямаше търпение да си побъбри насаме с приятелката си. Когато се отделиха двете в сауната, започна да споделя трепетите си.
-Сисе, ако знаеш как се вълнувам! Утре правим пет години откакто сме заедно. Мисля, че Мимчил ще ми предложи да се оженим.
-Супееер! И аз мисля, че ще ти предложи. Крайно време е, а и забелязах колко е напрегнат. Сигурно много се притеснява.
-Какво има да се притеснява, толкова години сме заедно. Наистина е много сериозен, но то не е отсега. Откакто го повишиха в работата, стана такъв. Разбирам го – повече работа, по-големи отговорности… Стресът му се отразява зле.
-Сега ще се отпусне, на такова място няма как да не се успокои.
-Даже съм решила, че сега е най-подходящия момент да си направим бебенце. Време е вече, копнея да си гушкам малко човече. Няма какво повече да очаквам от живота. Имам идеалния мъж, в който съм влюбена до лудост, и двамата имаме прекрасна работа… Просто, това е моментът. Сигурна съм, че ще си тръгна от този хотел бременна.
Двете приятелки се запрегръщаха, смеейки се. Цялата компания се отдаваше на отдих и забавление, а вечерта до късно си бъбреха в ресторанта.
Момчил се държеше странно, някак дистанцирано, но Христина не се сърдеше. Тя го обичаше и го разбираше, и това беше достатъчно.
На сутринта се нагласиха за ски. Купиха си карти, разучиха пистите, ски учителите, влековете и лифтовете. Взеха си ски под наем и се отдадоха на снежни лудории. Никой не беше се качал на ски и решиха, че е добре да си наемат учител. Всички се учеха бързо, но най- смела беше Христина. Със ските усещаше някаква свобода. Някакво чувство за полет я караше да им се отдаде до безразсъдство. С всяко спускане ставаше все по-уверена в себе си. Скоростта я завладяваше и опияняваше.
Когато в края на деня се прибраха в стаята, умората така внезапно покоси Христина, че тя едва си съблече дрехите и заспа в движение.
Когато се събуди беше тъмно. Стаята беше празна. Тя се озърна, но Момчил го нямаше. Позвъни му и телефонът му запя до телевизора. Позвъни на Силвия. Беше убедена, че приятелят ѝ е с тях и не го спомена. Направо слезе в ресторанта, но там бяха само Сисето и Емо.
-Къде ти е мъжът?- с изненада попитаха те.
-Аз мислех, че е с вас. Когато се прибрахме, заспах на мига. На него сигурно не му се е спяло и е отишъл на басейна.
-Хайде да си облечем банските и ние да отидем- предложи Силвия.
Тъкмо си обличаше банския, когато в стаята влезе Момчил. Тя му се хвърли на врата.
-Къде бешее, знаеш ли как се разтревожих, като се събудих сама.
-Какво ще се тревожиш, да не си бебе? – изсумтя той.
-Хайде отпусни се! Виж колко хубаво си изкарваме. Днес се забавлявахме страхотно. Сега пак ще ходим всички на басейна. Хайде, ела!
-Изморен съм, няма да дойда. Остави ме на мира!
Сърцето на момичето се сви от болка. С мъка преглътна сълзите, които напираха в очите ѝ. Взе си халата и излезе. Тресна вратата зад гърба си, а в коридора се разплака. Приятелите ѝ не бяха слезли още и тя направо се потопи в басейна, за да прикрие сълзите. Преструваше се, че няма нищо, а отвътре изгаряше. Усещаше, че нещо не е наред.
На вечеря Момчил отново се държа странно дистанцирано и студено. Хапна бързо и се отправи към стаята. Христина понечи да тръгне с него, но той настоя да остане и да не си разваля вечерта, задето той не се чувства добре. Когато всички се прибраха по стаите, тяхната стая беше празна. Момичето изпадна в паника къде може да е. Обиколи целия хотел. Не каза нищо на приятелите си, за да не ги тревожи, а и те сигурно си имаха други занимания. Накрая, останала без сили и нерви, стоеше на леглото с телефон в ръка и се чудеше дали да набере телефон 112. Момчил връхлетя в стаята с трясък. Смърдеше на алкохол и залиташе. Изобщо не я погледна. Хвърли си дрехите на земята, легна и захърка на момента. Христина не можа дори да си отвори устата, за да го попита какво се е случило.
Момичето цяла нощ не можа да заспи. Алкохолният мотор ревеше бясно в ушите ѝ и я обгазяваше с отровните си изпарения. Безброй мисли я разкъсваха като черни демони. Не можеше да разбере какво се случва. Всички надежди и мечти, с които бе дошла, бяха смачкани. След цялото лутане и разговори с всичките си Азове, Христина реши да се държи на положение. С нищо нямаше да покаже на приятелите си, че нещо не е наред. А и все пак се надяваше това поведение на приятеля ѝ да има логично обяснение.
Когато сутринта го попита какво се случва, той ѝ отвърна с груб половинчат отговор.
След закуската тя се опита да се гушне в него и да си поговорят, но той се отдръпна.
-Надявам се, като отидем на ските, да се разведриш и да си станеш отново моето момче, което толкова много обичам. Не искам да се караме. Нали дойдохме да се забавляваме.
-Аз няма да дойда на ски. Боли ме главата. Ще си стоя в хотела, за какво плащаме басейни и сауни, като все ще търчим по тези чукари да се пребием. Ти прави каквото искаш.
-Но нали дойдохме тук да се забавляваме заедно. Току-що се уговорихме със Сисето и Емо, че тръгваме за пистите. Днес ще се спуснем по голямата.
-Аз не съм се уговарял.
Христина не можа да скрие сълзите си. Влезе в банята да се успокои. Отвътре чу как вратата се отваря и писклив женски глас изскърца:
-Тръгна ли вече оная? От кога те чакам, бебчо.
Усети как някой хваща дръжката на вратата и чу нервното шептене на Момчил, но не разбра думите. Това, което чу, ѝ беше достатъчно да разбере какво се случва. Веднага натисна дръжката с всичка сила, че ръката на Момчил изпращя и той се разкрещя:
-Ти нормална ли си, ма?
Христина излезе в коридора. Момичето се беше скрило, но тя изпаднала в ярост се развика:
-Коя е тази? Ела, ма кучко…!
Момчил я хвана здраво и я задърпа към леглото.
-Спри да крещиш! Отдавна трябваше да ти го кажа. Връзката ни е изчерпана. От пет години сме заедно. Няма я тръпката, страстта. Искам да се разделим. Обичам Елена. Заедно сме от месеци. Реших да ти го кажа тук, защото си мислех, че така ще го приемеш по-лесно. Всичко между нас свърши! Няма смисъл да ме молиш, разбери! Връзката ни приключи.
Христина остана безмълвна. Знаеше, че няма нужда от молби и увещания. Щом той беше решил това, нищо нямаше смисъл.
Вратата отново се стовари със сила зад гърба на разтрепераното момиче. Пред приятелите си тя смотолеви някакво оправдание и побърза да се качи на ските. Копнееше да остане сама с вятъра и снега. Да полети към хоризонта, където небето и земята се сливат. Качи се на по-голямата писта.
Полетът я успокояваше и на сърцето ѝ олекваше. Просто спираше да мисли, а само се наслаждаваше на мига. Спускането беше като по учебник. А следващото – още по-добро, и следващото също.
При поредното спускане човекът на лифта предупреждаваше скиорите, че пада мъгла, за да се ориентират към хотелите.
-Хайде, последно спускане и се прибираме. Мерак ми е най-голямата писта. Вече съм достатъчно уверена да се спусна по нея.
-Казаха, че пада мъгла, а в Балкана е страшно.
-Е, какво да му е толкова страшно. Пълно е с хора, оборудване, всичко е обезопасено. Спускам се и се прибираме.
-Ние се изморихме вече. Направо ще се срещнем в хотела.
-Добре, до след малко.
Христина не беше се качвала на тази писта. Тя беше дълга повече от километър. Не се страхуваше от спускането, страхуваше се от прибирането в хотела. Облаците бързо надвисваха над белия пейзаж.
Има време, помисли си тя, поглеждайки към небето. И се остави на вятъра. Полетя. Снегът хрущеше под ските и малки бучки се забиваха в голото ѝ лице. В началото се разминаваше с други скиори, но в един момент осъзна, че е сама.
-Юхууу – извика първо плахо и после се отпусна. –Ехоооо. Ебре, Балканееее. Майната ти, Момчилееее – крещеше, за да се освободи от болката. Крещеше на воля.
Не я интересуваше леденият въздух, който влизаше в дробовете ѝ. Но усети как един полегнал храст връхлетя върху нея и сграбчи крака ѝ. Едната ска се отскубна и продължи по пистата, а тя остана заклещена. Не знаеше къде се намира. Озърташе се, беше сама. Беше ден, а притъмняваше. Мъглата удивително бързо поглъщаше вековните дървета и прииждаше заплашително към нея.
-Ехооооо. Има ли някойййй? Ехоооооо!
Тишината беше болезнена. Усети болката в гърлото. Адреналинът се успокояваше и студът полазваше по краката, по ръцете и я обгръщаше цялата. С много мъка си изскубна крака, а мъглата я връхлетя безпощадно. Всичко стана толкова плътно и бяло, чак очите я заболяха. Протягаше си ръката и не можеше да си види пръстите. Не виждаше краката си. Почувства се, сякаш се дави в мляко. Тръгна бавно надолу. Все някога ще стигне края, но пистата правеше завой и ако не го улучеше, можеше да пропадне в някоя пропаст. Не виждаше нито пистата , нито дърветата. В белотата се очерта силует. Момичето плахо тръгна към него, но нещото се оказа много по-близко отколкото си мислеше. Беше огромно дърво. Христина реши , че най- добре ще е да се сгуши в стеблото на дървото и да изчака мъглата да се вдигне. Клоните до някаква степен ѝ пазеха завет от свирепия студ. Пулсът на сърцето ѝ като часовник отмерваше секундите и ѝ напомняше, че всичко е истина. Светът беше изчезнал в някакво бяло безвремие. Бе останала само тя и дървото – единствени. Момичето нямаше сили дори да заплаче. Защо да се страхува за живота си, той беше свършил тази сутрин! Пет години живот бяха изгубени безвъзвратно и сега бе на дъното. Нямаше път за нея във всеки смисъл на думата.
Христина усещаше ледената паст на нощта. Белотата преминаваше в сивота и после мрак – бездънна чернота. Студът разкъса дрехите ѝ и загриза стръвнишки плътта ѝ, достигаше до костите. Силите я напускаха и усещаше спасителното спокойствие на съня, който я обгръщаше. Вече не усещаше болката в разбитото сърце, нито страх, само спокойствие.
Изведнъж почувства допир. Нещо ледено и мокро залепна на лицето ѝ. После всичко изчезна.
*** ***
Мъждукаща светлина заигра в клепачите ѝ. Усети тялото си тежко и схванато. Отвори очи. Не познаваше това място Стари греди подпираха тавана на схлупена стаичка. Тя лежеше на старо тръбно легло. До главата ѝ имаше паянтов кухненски шкаф, в който бяха внимателно подредени каренца и чашки. Едната вратичка я нямаше и бе заменена с шарено перденце. В другия край на стаичката бумтеше печка на дърва, а върху нея тихо шушнеше чайник и разнасяше омаен аромат на билки. До масата, на разкривени столове, седяха баба и дядо и угрижено гледаха към нея.
– Как си, момиче?- каза бабата, потривайки ръце в престилката си.
– Добре съм – отвърна тя с пресипнал глас и побърза да седне. – Къде съм?
– В село Краешник. Дядо Стоян те намери в гората. А аз съм баба Милка.
– Добре, че те откри Вълко, кучето ни. Ако не беше той, там щяха да те намерят утре – допълни дядото.
– Сега ще ти сипя чайче да се сгрееш, и бобец съм сварила, сигурно си гладна. Сякаш съм знаела, че ще имаме гости, в голямата тенджера го сготвих – усмихна се бабата и прикани момичето на масата. – А ти как се казваш, откъде идеш? Обади се на твоите хора, да не се тревожат!
Христина се обади на Силвия. Приятелите ѝ се бяха притеснили, но като разбраха, че е добре, се успокоиха. После момичето започна да разказва на старците основните неща – от къде е, какво работи… Възрастните хора я слушаха с интерес. От време на време ѝ задаваха въпроси и тя с охота им отговаряше. Тя не можеше да повярва какво се случва. Чувстваше се като в приказка. Край нея витаеше някаква добра магия, която ѝ носеше топлина, лекота и спокойствие. А домакините ѝ имаха някакъв талант, който го умеят старите хора. Задаваха ѝ съвсем обикновени въпроси и слушаха много внимателно. Момичето постепенно и неусетно започна да разкрива душата си пред тях. Бръкна в най-болезнените кътчета на разбитото си сърце и мъката започна да се разлива по бузите ѝ. Някак подсъзнателно чувстваше, че не е редно така да разкрива емоциите си пред съвсем непознати хора, но не можеше да спре. Бабата я прегърна с кокалестите си ръце и сложи главата ѝ на слабото си рамо. Почувства я толкова близка, като родната си баба.
– Почини си, мила, а утре заран ще оправим всичко! Аз знам как да ти помогна.
Тази нощ Христина спа спокойно. Събуди се още по тъмно, но необичайно бодра и отпочинала. Дядото цепеше дърва на двора, а бабата Милка пържеше мекици. Апетитният аромат я върна в детството. Скочи притеснена да помогне с нещо, но старицата я спря.
– Не се притеснявай! Няма какво да ми помагаш сега, ти си ми гостенче. Знаеш ли колко отдавна не сме говорили с други хора? Само ние с дядото живеем в това село.
Христина се облече и излезе на двора. Къщичката беше на края на махаличката. Сякаш беше кацнала на някакви скали и пред нея се разгръщаше безкрая. Тази гледка не можеше да се опише, а само да се почувства. Момичето дишаше с пълни гърди и се взираше в красивия пейзаж. Тя като че неволно се мъчеше да погълне това усещане с дихание, с поглед, с всяка фибра на тялото си. Да я запази завинаги в себе си. Студът я прогони да влезе в къщичката. Тримата закусиха и сладко си побъбриха. Дядото замина някъде по свои си дела.
– Сега с тебе имаме една много важна работа – рече баба Милка, като почисти масата. – Първо вземи метлата и измети цялата соба! Не забравяй и най-малките ъгълчета!
Христина се учуди, но нямаше нищо против да помогне на възрастната жена.
– Чудно ли ти е защо те карам да го правиш? Не е, че не мога аз да си измета. Метенето е пречистване, не само на стаята, а и на ума. Приеми, че боклукът са всички лоши мисли, които тормозят душата ти! Премахни ги дори от най-малките кътчета на ума си!
Момичето измете и хвърли боклука във външния нужник.
– Там е мястото на всичката лошотия – каза баба Милка. – Ела сега да направим едно наричане на хляба и всичко ще се нареди! Така ме научи баба ми, а тя го е научила от своята баба. Това наричане се предава в нашия род от незапомнени времена.
Бабата Микла извади на масичката едно странно дървено корито, голямо почти колкото самата маса.
– Това се казва нощви. В него се замесва хлябът.
Преся със ситото една голяма купчина брашно в нощвите, обяснявайки:
– Хлябът е най-голямото вълшебство на тази земя. Имало го е от стари времена, ще бъде и след нас. За да ти помогне, изречи твоето желание пред него.
Христина се замисли. Искаше да си върне любимия, искаше сватба и бебе…После си спомни грубото държание на Момчил последните месеци. И жестоките думи, които разбиха сърцето ѝ: “Всичко между нас свърши! Няма смисъл да ме молиш, разбери!“
„Той е продължил напред – помисли си тя,- трябва и аз да продължа.“
– Искам да оздравее душата ми от раните. Искам да събера сърцето си и да започна нов живот.
– Браво, момиче!- усмихна се бабата под шарената си забрадка,- това брашно е твоето тяло, основата на всичко. Направи в средата кладенче и налей в него топла вода! Бавно, на тънка струйка! Това е кръвта ти. Тя се разлива в твоето тяло, изхранва го, поддържа го. Сега в кладенчето с водата изсипи този квас. Това е душата ти. Той е жив и съживява хляба, както душата дава живот на плътта. Сега посоли с щипка сол и щипка захар! Това са твоите емоции. Те трябва да са винаги равни количества. В живота радостта и тъгата винаги се редуват и една без друга не могат. Замеси го сега с твоите ръце! Смесвай съставките на хляба с любов! Говори му, почувствай го! Вплети в него думите и желанията си! И твоето тяло ще ги поеме и те ще станат част от него.- Когато се оформи тестото, баба Милка го взе в ръцете си, поглади го, намаза го с мас и каза с висок глас:
– Нека оздравее душата на Христина! Нека сърцето ѝ отново стане цяло! Нека поеме по нов, светъл път и да открие спокойствие и истинското щастие! Сега оформи хляба! Почувствай го! Усети диханието му! И не спирай да му говориш като на рожба!
Христина изцяло бе отдадена на това, което правеше. Усещаше хляба в пръстите си, с неговото тяло сърце, душа и емоции. Нареждаше мечтите си, вграждаше копнежите си в него. Христина, хлябът и вселената се бяха слели в едно вълшебство, в едно цяло.
Когато ритуалът приключи старицата прошепна:
– Сега, докато не се изпече хляба, трябва да мълчим – и после додаде на висок глас – Нека реченото бъде сторено!
Когато сложиха хляба във фурната на дърва, бабата добави още три дръвчета в печката, подаде на момичето палтото, наметна се и тя и излязоха на двора. Седнаха на мъничката пейка пред къщата и се вгледаха в приказния пейзаж. Старицата хвана нежно ръката на Христина и ѝ се усмихна. През ръката ѝ сякаш протече някакъв ток. Той накара сърцето ѝ да бие в друга честота, някак уравновесено. Когато хлябът беше готов, бабата го раздели на две.
– А за дядо Стоян? – попита Христина.
– Това е ритуален хляб, за него ще опека друг. Изяж го и тогава Стоян ще те заведе до хотела ти!
Хлябът беше топъл и невероятно вкусен. Зареден с любов и с бъдеще.
Момичето се чувстваше много странно. Беше паднала от върха на щастието и стигнала предела на отчаянието. Бе попаднала на края на света, за да открие нов път напред, благодарение на двама непознати старци. Те отвориха очите ѝ и стоплиха сърцето ѝ. Христина беше преродена. Нов човек, готов за новия си живот.