Родителите ни са разказвали как приключенията се изчерпали във времето на тяхната младост. И най-малкото кътче в планините било картографирано и номерирано със съответните категории, обозначено, изчистено и направено подходящо за всеки, който иска да го посети. Това важеше не само за планините, но и за света като цяло. Топографски схеми, снимки, 3D карти, имали цялото знание, което може да се предостави за всяка една дейност в планината, включително и динамична информация, постоянно обновявана от множество сензори, камери и станции. Това, разбира се, беше направено с цел максимална безопасност, с цел да се намали онова, което не знаехме, онова от което ни беше страх. Планините бяха станали много по-достъпни и познати, което беше накарало дори обикновени хора, а не само търсачи на силни усещания и странници, да се стремят към тях. И не ставало дума за убийството на дивото, ставало въпрос за сигурност, за спорт на чист въздух и приятно време с приятели. Стените бяха обезопасени и болтирани, ясно обозначени и степенувани по трудност и единственото което трябваше, за да участваш в тази игра беше да тренираш. Алпинизмът вече не съществувал като такъв, нямало риск. Спортното катерене станало толкова популярно, че в даден момент почти заличило всички други форми на катерене. Спортните обекти бяха наистина приятни, с леки пътеки с плочки или стълби, на места дори с ескалатори, въжета и багажи можеха да бъдат взети от повечето обекти, а при нужда можеха да бъдат пуснати на въжените линии до самите скали. На повечето места имаше кафета и заведения, хора се разхождаха наоколо, хвърляха пръчки на кучетата си или подмятаха фризбита и гледаха катерачите. Тези обекти се бяха превърнали в съвременните паркове.
Докато сме растели и двамата с Ани бяхме обикаляли катерачните обекти, може би дори сме се засичали някъде. Помня как родителите ми ме водеха по Комините, Лакатник или Малката Дупка и седяхме по цял ден, докато разнищвахме някой маршрут. Харесваше ми това опознаване на скалата, тази борба с нелогичния и хаотичен релеф, върху който трябваше да разбера как да се закрепя без да падам в продължение на двадесет, тридесет или повече движения. Харесваше ми, че всичко това имаше решение, че има определен начин, по който можеш да стъпиш, да балансираш или да починеш, докато не стигнеш до болтовете горе. По някой път се изнервях и тръшках, по някаква причина помня онзи момент, не знам как, бил съм може би на около 5-6 години, нашите ме бяха завели на Враца, на Урвич. С тях бяха някакви техни приятели и децата им, две момиченца. Тогава паднах още на първа примка, хич не исках да се катеря нагоре и ме беше страх, а майка ми викаше отзад да не се държа като пъзлъо и да видя как момиченцата до мен катерят по Оптимал. Исках да слизам и още повече се изнервях, докато слушах как едно от момичетата си пееше „Оооранжево небето, оооранжево морето, с ооранжевите майки..“, докато катереше. Майка ми се караше, обясняваше ми къде да си сложа краката, къде да стъпя, не съм ли виждал очертанията и магнезия от предишните деца. Масивът на Урвич още тогава беше считан за много лесен и предимно за запознаване със спорта. Тогава си слезнах след дълго настояване и тръшкане от моя страна, а майка ми беше много разочарована, не искаше да говори с мен и хвалеше другите деца. Тогава мисля, че си казах, че повече няма да отида на катерене и не ща да чувам за никакви скали.
Когато бях тийнейджър обаче това ме грабна отново. Това е много притегателна област, в която можеш да изпъкваш и да влагаш енергията си, във време, когато я имаш от много. Тогава с приятелите ми се радвахме, когато качим някое 7А, плашехме се на 8ците и само си мечтаехме някой ден да можем да качим 9А. А за по-високите категории, за 10ките, не ставаше въпрос, те бяха нещо, което можехме само да гледаме в интернет. Ние растяхме с категориите, мотивирахме се с тях, следяхме любимите си катерачи, техните режими, диети, тренировки, слушахме за контузиите и разочарованията им и клатехме глави с надеждата, че ние няма да контузим раменете, лактите и най-вече пръстите си. Мечтаехме си да отидем в Маргалеф или Магичната гора, гледахме клипчета и видеа и изгаряхме отвътре. Всички имахме приложения за тренировки, всички си носехме фингърборди за загрявка, които окачахме на дърветата покрай скалите и на които увисвахме, за да се сгреем и настроим за катерене. В онова катерачно общество, в което растяхме, да катериш определена категория означаваше да си някой. Това те удостоверяваше. Пристигахме на обектите и оглеждахме кой е там, шушукахме си, Паякът е тука, Гидетата са тука, кимахме сдържано, правехме се, че не ни пука, но започвахме да се напъваме и раздаваме с все сили. Стремяхме се към общество, с което да изградим взаимоотношения – дали на приятелство или на отрицание и омраза, това нямаше много значение. Щяхме да бъдем част от него. Не бяха малко пътите, в които усещахме онова напрежение по обектите, когато се заговореше кой къде е бил, какво е качил, а някой го питаше дали го е минал „чисто“ и дали се е хванал за въженцето на пасажа, дали се е дръпнал за примката на средата на плочата и прочие. Мисля, че това винаги и било така, включително по времето на родителите ни.
С Ани се запознахме на Мальовица, едно място, което ни беше сравнително чуждо тогава, но което щеше да се превърне в „нашето място“. Тя беше най-милото момиче на света, впечатлих се когато излезе да гледа звездите с мен и разбрах, че вече не съм сам. Покрай нея се научих да говоря в множествено число. Покрай нея разбрах много неща, най-вече че трябва да се опитам да бъда добър не заради някой маршрут, а заради нея. Ако заради нея не успеех да бъда този човек, то никога нямаше да стана. Заради нея тогава започнах да разбирам, че въпросът вече не беше категорията, не беше логиката на скалата, а музиката на човека, пътят към човека, към нея, за нея, много по-ясен, по-отчетлив, не просто приказка.
От онази вечер на Мальовица ние бяхме постоянно заедно, обикаляхме обектите, печахме се на слънцето и гонехме змиите и прилепите от цепките. Зимите висяхме на бордовете, ходехме по скалите и ги чистехме от сняг, мръзнехме само и само, за да направим по някой опит на проектите си. Връщахме се отново към Мальовица, която вече не беше някогашният символ на алпинизма, а мястото с най-дългите болтирани маршрути. Катерехме наковани маршрути на Двуглав, Злия Зъб и Орловец, за които родителите ни са разказвали, че са били истинско предизвикателство, без никакви осигуровки и с трудни заходи през ужасни сипеи, а сега имаше подържани и осигурени с въжета пътеки до самите стени.
Бяхме част от онова общество, към което винаги се бяхме стремяли. Бяхме горди от това, което сме постигнали и маршрутите, които бяхме качили. Може би се отнасяхме с лека насмешка към новобранците, може би имаше нещо високомерно в шегите ни. Бяхме се научили да сме съзтезателни, да искаме резултати и да презираме липсата на такива. Това беше общество, което подхранваше самочувствието и много лесно можеше да превърне талантът в отегчение и падение. Имах чувството, че постепенно се отдръпваме, нещо ни липсваше. Може би не бяхме достатъчно мотивирани или достатъчно талантливи. Натовархме се, изнервяхме се. Имаше прекалено много проекти и идеи за проекти, които са твърде установени, твърде класически, заради които забравяхме да се наслаждаваме на самото ни присъствие, на това да се люлееш на хамака, докато пръстите ти почиват, да гледаш Чайка и Згориград от някой ръб на Враца и да усещаш свободата. Мисля, че тогава започнахме да осъзнаваме какво означава изчезването на приключенията. Запълвахме времето си с виртуални реалности, със сигурност, с постижения, с ясно измерими статистики, с метри, километри, денивалации, скорости и ги превръщахме в задоволство. Те бяха ясно измеримия резултат и доказателство за това, че напредваме, че има смисъл от усилията, които влагаме. Ние се превръщахме в спортисти, за нас предизвикателствата в планината не бяха душевни, те бяха почти чисто и само физически, като изключим напрежението от чистото преминаване. Може би имахме нужда от разнообразие, от нови земи, от презареждане. Имахме нужда да разберем какво ни липсва.
Така един ден дойдохме в Шамони. Градът не се беше променил, но планините, както навсякъде, да. бяха по-описани и по-безопасни, нямаше линия, която да не е премината, описана и документирана до най-малкия детайл на всяко въже. Рискът беше изчезнал, страхът също. Когато потегляха нагоре, хората знаеха, че ще се върнат. Нови сензори бяха помогнали да се предвиждат и предотвратяват лавини с точност до 99%, така пишеше в някакво издание на Climbing Magazine. Някогашния кулоар на смъртта към Мон Блан беше преграден със защитни ограждения и сигнализация, бяха изградени защитни тунели, които премахваха всякакъв риск при преминаване. Такива бяха планините и те ни харесваха. Ние имахме нужда от тази сигурност, не познавахме друго. Беше се оказало, че Шамони без алпинизмът, все пак може да бъде център на катеренето.
Вече осем дни в селото валеше дъжд. Неспирен, демотивиращ, отпускащ. Гонеше ни из скалите, пътеките, езерата и магазините по главната улица. С Ани лежахме на дивана, а отвън се чуваше тропот на капки. Искаше ни се да отидем да покатерим, а все не успявахме. Горе Миди и всички бели върхове бяха в облаци. Дните ни минаваха в преходи до различни стени, най-вече до Brevent, които при самото ни пристигане се обгръщаха в гъсти мъгли и отгоре почваше да се сипе лек дъжд. Планината се затваряше. Потъвахме в една лепкава несигурност и раздразнение от факта, че колкото и да гледахме прогнозите за времето, те почти нямаха значение.
Вечер се събирахме по къщите и баровете с другите катерачи, засичахме се при бургерите на Poco Loco, шегувахме се, разказвахме си истории и в известна степен чакахме да отмине този „дъждовен“ сезон. Говорехме си за маршрути, за планове, кой какво е качил, къде ще ходи, с мисълта, че все пак това са само приказки, стандартни разговори на катерачи за запълване на времето, може би омръзнали на много от нас.
Мислех за това, докато един от тези дни се качихме нагоре с кабинката към Миди. Видях няколко сърнички сгушени една в друга до стълбовете на лифта и ми стана милно. Пак валеше дъжд. Но някъде нагоре дъждът преминаваше в сняг, може би там някъде между скалите седеше едно от онези дяволчета, които си представях от време на време, някакъв планински Румпелщилцхен, и превръщаше дъжда в красив бял сняг. Онова усещане, че нещо ни липсва се усилваше. То ставаше все по-голямо и по-голямо. То беше нещо различно и непознато. Малко ми напомняше на някаква детска песничка от миналото, нещо чисто и нежно, но дълбоко забравено. Сякаш се качвахме към едно умряло място, лишено от своя смисъл.
Станцията на Миди плуваше в мъгла. Решихме малко да се поразходим и влезнахме в тъмна зала за прожекции. Ани беше още сънена. Прожектираха пейзажи със скални игли, ледове и сцени с Гранд Жорас, Такюл и Мон Блан на фона на класическа музика. Звукът от цигулка ставаше все по-силен и стържещ и носеше онова усещане за космос и нещо безкрайно неопределимо, може би същото като онова усещане, което ни глождеше. Нещо в тези цигулки ми напомни на “Доктор Фаустус“ на Ман. Имаше нещо потайно и съзаклятническо, нещо почти демонично примесено с картините от скали и лед, които се прожектираха пред нас. Представях си малки дяволчета, които танцуваха весели и ехидно ухилени по върховете около нас и се наслаждаваха на всичко, което предстои, на всички ненужни човешки усилия. Настръхвах. Чувах кикота им, усещах малките им дяволити очички и сякаш ги виждах да танцуват около малки огънчета, като в приказка на Братя Грим. Спомних си за историите, които Паскал ни разправяше преди няколко вечери на чаша ракия за френския фолклор, за Рейнард лисицата, за Тиберт котката и за онова „присъствие“, за което алпинистите разказвали около родния му Дом дю ла Саж. Спомних си как се натъжи, докато ни разказваше за времената, в които самия той беше катерил, още преди да се изчерпят приключенията, с какъв жар обясняваше за изкачванията на Гранд Касе, а после и за четирихилядниците. Сигурно е било хубаво да се изненадваш, да страдаш, да се бориш, това ни звучеше романтично.
Светлините изгаснаха и филмът започна отново. Излязохме от залата, зад нас цигулките продължаваха да вият, и влезнахме в ресторанта, за да си вземем кроасани с кафе и чай. Беше още 7 часа, имахме много време, а и след малко отваряха платформата на тунела. Няколко катерачи се оправяха на пейките. Вече не беше странно, спортните катерачи можеха да бъдат част от тези заснежени пейзажи, идея трудно съвместима в миналото. Безопасността на планината ни беше позволила да бъдем всичко, нямаше риск, не се страхувахме, бяхме го правели и преди.
Облаците се стелеха по склоновете навън, а ние седяхме на изхода и гледахме. Входът надолу към ледника беше регулиран като в резерват, специална платформа се задвижваше, за да ни свали до долу. Слизането по ръба отдавна не се практикуваше. Белите огньове сякаш изгаряха върховете и само от време на време се подаваха над мъглата. Сякаш пейзажът можеше да бъде навсякаде по света, в толкова много планини и все пак носеше едно и също чувство, за един красив и .. загадъчен свят.
Сляхме се с белотата. Не говорехме много, докато подсичахме масива на Миди по новата пътека към Космик. Спряхме се в нищото и са заслушахме, не се чуваше нищо. Ани каза с онзи невинен глас, че иска да разбере какво е приключението. И двамата искахме. Стори ми, се че това наше желание полетя към скалите, надявах се някое от онези въображаеми малки дяволчета по върховете да го чуе и изпълни.
Пристигнахме пред стената на Tacul и си припомних как родителите ми говореха за алпинизмът и за „свирепата арена“. За тях тя не беше конкретна стена, а картина от замръзнали скали и ледове. Свирепата арена, казваха, не може да бъде просто скала, не може да бъде лятна или есенна, свирепата арена е винаги зима. Свирепата арена беше гледка, която те кара да виеш като вълк, да пищиш отвътре, да хапеш и ревеш, с желание към това най-чисто превъплъщение на дивото, на чистотата, на свободата, на страха. Това беше приключението, това беше свирепата арена и тя беше нявсякъде.
Засипваше ме сняг, докато Ани си прокарваше път нагоре през леда. Модернистичните светещи болтове сочеха пътя нагоре и напомняха на писта за кацане. Мъглата ставаше все по-гъста и по-гъста. Изведнъж тя извика:
– Не виждаам оосигуровкии.
Това не можеше да бъде вярно, снега не можеше да ги затрупа. Чаках, докато снегът се сипеше на фини частици отгоре. Викна ми и тръгнах да катеря нагоре. Наоколо беше празно, нищо по стената, само ние. Къде бяхме? Докато изведнъж ме осени. Това, което ни вълнуваше и което желаехме беше приключението. Беше желанието да се изправяш срещу стихии. Беше желанието да чуеш онази музика, която извираше от цепките, която ехтеше високо и се носеше от вятъра. Това не беше просто поезия и романтика, не беше шоу за харесвания и спонсорства, за място в социални групи, то беше простата човешка нужда да се впуснеш в приключение, да отговориш на онзи отчаян вик от света да го разбереш. Това беше нуждата от алтернатива на свят, в който онова непознатото и страшното го нямаше. Ние бяхме в магическата земя, там където отново можехме да бъдем герои с хиляди лица.
Там насред снеговете на тази стена, заобиколена от мъгли, ние можехме отново да изпитваме страх. Страх от огромното непознато, което беше пред нас. Щяхме да умрем. Не само аз и Ани, всички ние. Почти виждах да падаме от някоя скала, да замръзваме, да ни помита лавина, да лежим заровили лице в снега. Всички ние със своите усмивки и жестове се бяхме запътили към една точка, от която нямаше връщане, за това живеехме, всичко щеше да се сведе до онзи момент, всичките ни сили и качества, всичките ни топли нощи, в които протягахме ръце едни към други, всичките неща, които ни правеха хората, които сме, щяха да изчезнат сякаш под бавно натрупващ сняг. Може би това беше копнежът, който ни водеше. Може би за това бяхме дошли и за това трупахме опит. Може би в нощта, единствената мисъл беше за онази последна планина, която щеше да ни погълне и която щеше да ни направи част от себе си. Сега разбирахме какво ни беше липсвало толкова дълго.
Очите ни се срещнаха изпод качулките. Приключения съществуваха. Ако ме беше попитала в какво вярвам сега щях да и кажа, че вярвам в живота, да, в живота, в цялото това безкрайно и необяснимо разнообразие около нас, така го обичах, така обичах самата нея, която за мен беше животът, така ми се искаше да рева и вия като животно от това изгарящо чувство, а зад всичко това седеше онзи свят, за който мечтаехме, било то планина, пустиня или море, една огромна първичност, която се бяхме опитали да опитомим и обезопасим и която се ширеше неизменно и навсякъде зад всички нас и беше фона на всички наши надежди, падения и мечти. В това вярвах – вярвах в този живот, в дивия импулс на живота и прегръдката, на целувката в нощта, във вятъра под звездите, вярвах не в някаква конкретика или категория, а в безкрайното разнообразие, което трябваше да се изживее.
Снегът падаше леко на парцали, докато все още се борехме да излезем на върха. Бяхме уплашени и все пак спокойни. Знаехме, че ще се върнем. Приключението го изискваше от нас. И бях безкрайно сигурен, че някъде около нас, сврени на топло сред цепките, седят онези малки дяволчета, които бяха господари на свирепата арена и усмихнато ни гледаха.