Ма-ан излезе от колата. Беше паркирал в подножието на хълма, в основата, на който имаше голяма каменна ограда с дървена врата.
„Ограда на хълм. Странна работа.“ – Помисли си Ма-ан за секунда и след това съзнанието му отново се върна към познатия работен режим.
Извади работния си тефтер и записа: „Монтаж на шеста сцена.“
Преди една седмица беше започнал снимките на новия си филм: „Те“. Предишният му филм „Ние“ имаше три номинации за Златна сфера – най-голямо признание в киноиндустрията. Филмът не взе нито едно статуетка. Ма-ан беше решил, че този път ще вземе наградата. Беше написал сценария по всички правила. Следваше стриктно и точно фабулата без да си позволява и грам отклонение. Изгради персонажите по всички модели и типажи. Беше засегнал злободневни теми, но без да изпада в дълбоко разнищване, което щеше да отегчи зрителите. Имаше хумор. И най-важното имаше куп звезди в актьорския състав.
Ма-ан погледна часовника си. Беше 9 часа. В смс-а пишеше „В 9.“
Записа в тефтера: „Смяна на монтажиста.“
Смс-ът беше от непознат номер, но Ма-ан беше дошъл. Получаваше много смс-и и обаждания от непознати номера. Беше част от професията му – от актьори, продуценти, разни хора, които са се сетили за локация, техника или нещо друго.
Ма-ан записа в тефтера: „Лещата на камерата.“
9 и 2. И в двете посоки на пътя нямаше никакви коли.
Ма-ан мразеше неточността. Смяташе, че закъснението е най-висша степен проява на неуважение, защото така се губеше времето на човека, принуден да чака закъсняващия. Ма-ан не чакаше никога повече от пет минути.
Ма-ан се загледа в хълма. Не можеше да определи колко беше висок, защото беше обвит в мъгла. Виждаше се само каменната ограда, по която една върху друга бяха изписани безброй думи.
„Всички си мислят, че могат да пишат.“ – Помисли си Ма-ан.
9 и 5.
Ма-ан се обърна, за да се прибира. До него стоеше висок мъж. Ма-ан не беше чул кога беше дошъл. Нямаше паркирана кола.
Мъжът беше облечен с палто, което променяше постоянно цвета си при всяко движение на тялото на мъжа. На главата си носеше, килнато наляво бомбе в същия странен цвят. Едното око на мъжа беше с бяла зеница и черен ирис. Другото око имаше черна зеница и бял ирис.
„Аз съм Усанг.“ – Каза Мъжът.
„Ще седи добре пред камера.“ – Помисли си Ма-ан.
Усанг отвори дървената врата на оградата и тръгна нагоре по хълма.
„Идваш ли?“ – Каза Усанг без да се обръща.
Ма-ан последва човека нагоре по хълма. Последва го въпреки че не знаеше кой е. Въпреки, че беше странен. Последва го поради същата причина, поради която скочи с парашут, обиколи северния полюс, ходи на сафари, живя в пещера.
Причината беше пореден опит да събуди Ози.
Ма-ан наричаше „Ози“ „озаряващото вдъхновение“. Преди Ози беше винаги неотлъчно с Ма-ан. В Ма-ан.
Ози беше това, което накара Ма-ан да започне да твори. Да създава. Да търси.
Преди.
Преди повратния момент, в който Ма-ан се съгласи да снима филм за телевизията. Преди последвалата слава.
Усанг вървеше с бързи крачки нагоре по хълма. Ма-ан го следваше.
Мъглата беше гъста. Не се виждаше нищо освен дърветата, намиращи се в близост. Всички дървета бяха сиви. Нямаха листа. Кората им беше напукана. Приличаше на люспи на риба.
Ма-ан записа в тефтера си: „Смяна на локацията на 5 сцена.“
Беше изненадващо тихо. Не се чуваха никакви животни или птици.
Ма-ан записа в тефтера: „Рекламата.“
Ма-ан настигна Усанг.
„Искаш да покоряваме върха?“
„Върхът не се покорява. Той се опознава.“
„Значи искаш да го опознаваме?“
Усанг не отговори.
„Защо ме извика?“ – Попита Ма-ан.
„Не те извиках аз. Ти сам дойде.“
„Получих смс.“
Усанг продължи да върви мълчаливо.
„Защо точно това място? Какво ще правим тук? Кой ти даде номера ми? Откъде си? Кой те свърза с мен? Продуцент ли си? Актьор?“ – Ма-ан продължаваше да задава въпроси, на които Усанг не отговаряше.
Вървяха известно време мълчаливо. Ма-ан се загледа в пътеката, по която вървяха. Пътеката беше от камъчета. Всички бяха с идеално кръгла форма.
„Като малък събирах такива. Много трудно ги намирах.“ – Помисли си Ма-ан.
Около дърветата имаше сухи храсти. Почвата около тях беше суха.
„Защо всичко е изсъхнало?“
„Имат нужда от истинско слънце.“
„Колоритен образ.“ – Помисли си Ма-ан.
„Защо долу има ограда?“
„Собственикът така е пожелал.“
„Хълмът има собственик?“
„След малко сигурно ще ми разкаже историята на хълма. Някаква приватизация или някаква любовна драма. Или легенда. Ще иска да я направя като филм. Ако става, може и да се съглася. Само, че няма да го снимам тук. Това място е много депресарско Хората не харесват такива неща. Никой няма да го гледа.“ – Помисли си Ма-ан.
Чу се силен шум от пропукване. Ма-ан се спря и се огледа. Шумът стана по-силен. Ма-ан забеляза, че кората на дърветата, пулсирайки започна да се напуква още повече. Всеки един милиметър от дърветата приличаше на паяжина. Шумът се засилваше. Стана оглушителен. След това спря. Целите дървета се превърнаха в прах и се свлякоха надолу.
Ма-ан гледаше като хипнотизиран. Усанг продължи да върви нагоре, без да обръща внимание на свличащите се и превръщащи се в прах дървета.
Ма-ан настигна Усанг.
„Какво беше това?“
„Разруха.“
„Не трябва ли да извикаме еколози или биолози?“
„Хълмът има нужда само от истинска светлина.“
Ма-ан се опита да каже нещо, но Усанг го прекъсна.
„Кое е същността?“
„Какво?“
„Всяко нещо вътре в себе си има същност.“
„Всички дървета се превърнаха в прах, а ти ме питаш за същността!“
„Същността е това, което държи всички части заедно. Няма ли я същността всичко се разлага. Всичко се разваля. Кое е същността?“
„Хлопа му нещо на този.“ – Помисли си Ма-ан. Извади телефона си, решен да е обади на някого. Не беше сигурен кой отговаряше за природните катаклизми, но щеше да провери. Телефонът му нямаше обхват.
„Ти имаш ли обхват?“ – Попита Ма-ан.
„Същността придава тежест и сила, с която можеш сам да поемаш посоката. Ако я нямаш, се носиш безтегловно, безсмислено. Коя е твоята същност? Какво теб те води?“
„Да, да. Ясно. Искаш да говорим по-философски. Нямам време. Кажи ми за какво сме тук. Нямам цял ден.“
„Почти стигнахме.“
Ма-ан гледаше купчинките прах на мястото на дърветата.
„Кажи ми какво искаш? Актьор ли си? Сценарист? Защо ме доведе тук?“
„Не те доведох аз.“
Ма-ан направи крачка надолу по хълма, но сякаш невидима стена го спря. Ма-ан направи крачка настрани и после пак се опита да слезе надолу. Отново не успя.
„Какво…“
„Не можеш да се върнеш.“
Ма-ан се опита отново да направи крачка надолу. Отново неуспешно.
„Какво е това? Някаква игра? Номер от втория асистент-режисьор?“ – Помисли си Ма-ан.
Ма-ан се опита отново да направи крачка надолу по хълма. Отново неуспешно.
„Можеш да вървиш само нагоре.“
Ма-ан ядосано тръгна напред. Изпревари Усанг и бързайки се изкачи до върха на хълма.
Върхът беше малка полянка, по която имаше изсъхнали цветя. Не се виждаше нищо надолу освен мъгла.
„Стигнахме. Може вече да се връщаме.“
Ма-ан направи крачка да слезе. Невидимата стена отново го спря.
Усанг наблюдаваше Ма-ан мълчаливо.
„Добре. Играта продължава. Какво трябва да направя сега? Да се тагна с хаштаг? Да обещая, че ще ти дам роля? Че ще ти снимам сценария?“
Усанг продължаваше да мълчи.
Ма-ан се опита да слезе надолу по хълма. Неуспешно. Правеше една след друга крачки на страни, после крачка надолу. Все неуспешни.
„Готин трик. Браво. Не знам как го правиш, но е много хубаво. Оценявам го. Ще го използвам в някой филм. Сега ще изключиш ли там каквото си пуснал, за да мога да сляза?“
„Знаеш ли кой е собственик на този хълм?“
Ма-ан направи крачка надолу по хълма, за да бъде отблъснат отново от невидимата стена.
„Ти.“
Ма-ан се изсмя на глас.
„Искаш да го купя?“
„Той вече е твой.“
Ма-ан продължи да се смее.
„Въпреки всичко ще излезе добра история от това.“ – Помисли си Ма-ан. – „Добре. Ще им играя играта.“
„И ме извика да го разгледам?“
„Моята цел е да разбера дали си заслужава да се върнеш“ – Каза Усанг.
„Явно играта не е приключила с качването на хълма. Следва левъл две.“- Помисли си Ма-ан.
„Не е игра.“ – Каза Усанг.
Ма-ан се стресна. Усанг продължи. – „Не е игра. Не е и номер от втория асистент-режисьор.“
„Този откачалка мислите ли ми чете…“ – Помисли си Ма-ан.
„Не съм откачалка. И не е нужно да ти чета мислите. Аз съм в тях.“
Ма-ан инстинктивно даде крачка назад.
Ма-ан пристъпваше бавно назад, докато не усети невидимата стена, която го спираше да слезе надолу по хълма.
Усанг се приближи към Ма-ан. Ма-ан се изплаши. В черно-белия поглед на Усанг имаше нещо ужасяващо. Едновременно изпепеляващо и вледеняващо.
„Какво искаш?“ – Гласът на Ма-ан трепереше.
„Знаеш ли защо Ози се появи?“
„Откъде знаеш за Ози?“
„Озаряващото вдъхновение.“
„Кой си ти?“
„То се появява много рядко. То е дар. Знаеш ли защо се появи?“
„Какво искаш?“
„Винаги си се чудил защо изчезна, но не си ли се замислял защо се появи? Знаеш ли защо се появи? Знаеш ли?“
„Какво си ти…“
„Истината. Затова се появи Ози при теб. Ти носеше истината. Ти беше истината. Истина и честност. Истината в душата. Истина в разума. Истина в тялото. Истина и честност. Имаше непоносимост към неистината. Никога не я използваше. Ти имаше същността. Истината е същността. Същността, която се намира във всичко. Ти я имаше и затова ти беше подарен Ози.“
„Това е някакъв сън…“ – Ма-ан се опита да направи крачка встрани далеч от Усанг, но не можеше да помръдне. Стоеше прикован в странните очи на Усанг.
Усанг продължи да говори. – „Моята работа е да разбера дали все още я имаш. Ако я имаш, има смисъл да се връщаш. Ако я нямаш, няма смисъл да се връщаш.“
„Сънувам!“
„Ти си собственик на хълма. Ти си хълма. Това си ти.“
„Ще се събудя.“
„Защо живееш?“
Ма-ан отново се опита да направи крачка надолу. Невидимата стена отново го спря. Усанг хвана с две ръце главата на Ма-ан и го принуди да го гледа в очите.
„Отговори! Защо живееш? Какъв е смисълът на живота? Отговори!“
„Да даваш. Да даваш това, което имаш. Това, което можеш…“
Ма-ан спря да говори. Очите му се напълниха със сълзи.
„Защо спря? Говори! Какво даваше? Какво даваш? Какво ще продължиш да даваш? Ние не сме господари на Вселената. Позволено ни е да живеем тук. Вселената ни дава всичко, което ни е нужно, но ние трябва да даваме нещо в замяна. Животът е процес на постояннен обмен на енергията, която дава Вселената и на енергията, която даваме ние. Вселената ни зарежда с енергия. Ние също, давайки енергия, я зареждаме. Важно е с какво я зареждаме.“
„Аз давах… Давах неистина. Неистина във всичко… Започна с филмите ми… Неистина в това, което правих… Но неистината се просмука във тялото ми… В разума ми… В мислите ми… Разнесе се в намеренията ми… Достигна действията ми… Облада чувствата ми… Разложи се в душата ми…“
По лицето на Ма-ан се стичаха сълзи. Изгаряха кожата му.
„Истината… Искам отново истината… Ако можех отново… Истината…“
Усанг покри с ръка очите на Ма-ан.
………………………………………………………
Санитарката влезе в болничната стая. Пациентът вътре беше в кома и нямаше изглед да се оправи. Така поне бяха казали. Тя винаги претупваше чистенето в стаите на „пътниците“. Този беше специален. Режисьор някакъв – Ма-ан някакъв си. Но си беше пътник. Нямаше нужда да се престарава.
Санитарката избута с метлата боклука под леглото и дръпна чаршафа надолу, за да не се вижда пода.
Излизайки от стаята, санитарката обърна поглед, за да види дали всичко е в „приличен вид“. Видя, че „пътникът“ беше отворил очи.