Борил пръв забеляза фаровете на прииждащата кола. Просветваха като светулки по отсрещния склон, точно където минаваше пътят- скриваха се и после пак се появяваха, следвайки извивките на завоите.
Мъжът присви очите си подозрително и се изплю. Устата му беше пресъхнала от дългото мълчаливо пушене, а и самото действие сякаш му помагаше да освободи насъбралото се напрежение при вида на тия светлинки насреща.
Тук чужди хора не идваха, особено зимата. Пътят беше проходим, но на кой ли му трябваше да се забута в тоя край? Лют Балкан, люта зима и люти хора. Сам той се беше върнал преди няколко години да гледа майка си след като баща му отпътува към оня свят. Ако не беше тоя синовен дълг, нямаше и да си помисли да се засели тук. Ни човек, ни дявол, дето не се е родил в това пусто село, нямаше причина да го посещава. Тая мисъл изпълни Борил с лошо предчувствие.
На тая височина се живее трудно. Пет бяха къщите, в които още имаше хора, повечето почти взели-дали. Баба Дана имаше сила за трима мъже и цепеше дърва и за себе си, и за леля Кала от съседната къща, но и двете не можеха да подредят едно смислено изречение, без да си забравят приказката няколко пъти. Дядо Йордан пък беше на легло от есента, залежа се в един момент и така и не стана. Борил минаваше всеки ден да го провери дали не си е отишъл и да го насили да хапне. Той обикновено отказваше, ама виж, за двайсе грама ракия още имаше мерак. Петьо Безстрашния беше единственият, който си беше горе долу с акъла, но той беше толкова страхлив, че рядко излизаше вече от къщи. В последната, петата къща, бяха те – Борил и майка му – Леда.
Борил отново се изплю, когато видя, че фаровете на колата не хванаха последния завой за към селото, а блеснаха за секунда, преди да изчезнат в мрака. Продължаваха нагоре, към гората. Щом двигателят заглъхна, стана тревожно тихо.
Борил постоя още няколко минути, вперил очите си там, където за последно видя светлините.
Не му беше нужно много да се чуди, че да върже две и две. Ловци, нямаше какви да са иначе.
Борил добре познаваше дивеча в тая гора – диви прасета, стадо сърни, няколко лисици. Но такива имаше навсякъде. Не бяха те причината който и да е ловец да се домъкне точно тук посред зима.
Борил за последно се изплю, тоя път ядосан, че напрежението така и не изчезваше, и хвърли фаса си в снега. Това му движение беше тъй рязко в сравнение с предната му неподвижност, че разтревожи нощната тишина. Обърна се и влезе вътре.
В полумрака на малката стаичка майка му седеше на люлеещ се стол до печката. В скута си беше метнала одеало, но на тая корава балканска жена студено не й ставаше. Беше твърда като кремък и баш такива искри можеха да излязат от очите й, ако я ядосаш.
Когато Борил влезе, тя обърна лицето си към него и то омекна. Бръчките й се разляха в усмивка, а очите й като че станаха няколко тона по-светли.
– Боре. Боре, кола ли се чу?
Борил погледна право в очите на майка си и за миг се поколеба дали да излъже, но се отказа. Кимна мълчаливо.
– Ловци ли?
Мъжът пак кимна и кратко каза:
-Да преспим, пък да видим…
Тая нощ падна нов сняг и гората замлъкна. Зимата не знаеше милост по тия места. Утрото осъмна бледо, като че всичко пестеше от цветовете си, за да се стопли. Слънцето си играеше на криеница и ту се показваше, ту се мушваше зад някой облак.
Борил почти не спа и посрещна изгрева тревожен. Колата не се беше върнала надолу. Баба Леда като че също беше чакала безсънна.
-Отиваш ли, маме? – толкова прост беше въпросът й. Сякаш беше извървяла редом с него тоя път в главата му.
Борил отново само кимна. Друго не беше и нужно. Наведе се над майка си и тя целуна страната му.
Нищо повече не си казаха и той хлътна в гората.
Борил нямаше нужда да гледа за следи, за да знае къде отива. Баш под върха имаше заслон, нямаше къде другаде да са пренощували. С кола можеше да се стигне до началото на една стръмна пътека, а по нея бяха 3 километра и към 600 метра качване до заслона.
Около тоя заслон за първи път беше видял кошутата и елена. Беше малък още, нямаше и десет години и обикаляше гората с баща си, уж на лов, ама по-скоро на открит урок за природата.
Баща му, Стоян, го учеше, че човек не трябва да влиза в гората, за да избива животни.
“В гората, сине, се влиза като в църква – с уважение и смирение. Ловът не е да причакаш животното и да го отстреляш. Това ‘секи мъжкар с пушка го може. Истинският лов значи да познаваш гората, да знаеш кои животни къде можеш да срещнеш, да ги дебнеш, да ги наблюдаваш – как се движат, как се хранят… И тогава, Бориле, чак тогава можеш да си позволиш да отстреляш някое. Защото тогава ще знаеш кое да бъде, тъй че да не бутнеш равновесието, ще ги знаеш тия правила, дето никой не ги е написал в дебелите книги.”
Оная зима преди десетата му година, обаче, баща му разбра, че не познава природата толкова добре, колкото си мислеше. По тия места кошути и елени нямаше. Камо ли пък да ходят така, в двойка. Елените не бяха моногамни, обикновено се движеха на мъжки и женски стада и се събираха “само по работа”, добавяше баща му с намигане.
“Пък тия двамата… брей!”.
Малкият Борил тогава беше останал запленен от тия животни. И двамата, бащата и сина, в оня миг нямаше как да знаят колко години тоя елен и тая кошута ще бъдат част от живота им.
Беше ноември, сняг още не беше падал и гората беше кална, влажна, осеяна с шума и съчки. Как стъпваха тия животни, Борил и до днес не можеше да си обясни, но нито звук не се чуваше под копитата им. Явно не бяха млади, на рогата на мъжкия преброиха над 20 разклонения – неправилни, криви, но интересни и причудливи. “Чудни рога, ей, трофейни… “, дивеше се на глас баща му, но така и не си помисли да отстреля животното нито в онази първа среща, нито след това. Нещо обаче в тоя елен караше Стоян да го преследва година след година. Дълго след като Борил замина да учи в града, баща му продължаваше тая традиция. Настъпеше ли зимата, всеки ден се разхождаше към заслона до върха, докато не видеше елена и кошутата. Годините преследване ги бяха превърнали в нещо повече от дивеч и ловец. Имаше някакво съзаклятничество в зимните им срещи, някакви тайни се шепнеха помежду им – изплъзваха се през устите им, удряха се в рогата, плъзгаха се по побелялата козина, търкулваха се в преспите и оттам ги хващаше вятъра, вдигаше ги високо горе редом с виелицата и ги разнасяше там, където никой вече не можеше да ги чуе.
Минаха десет, двадесет, тридесет години. Стоян остаряваше, краката по-трудно го носеха нагоре по склона, но не се отказваше. Всяка година си мислеше, че ще е последна. “Та тия животни не живеят повече от 30-35 години!”. Почти 50 зими обаче се отрониха от календара, когато Стоян за последно видя елена, а Борил за последно видя баща си.
Надали някога щеше да узнае какво точно се беше случило. Знаше само, че когато майка му го извика, баща му беше вече много болен, залинял. Беше му казал, че явно ловци са подочули за елена – такова животно по тия места беше рядкост да се види, еле пък с такива рога. Затова го бяха причакали и отстреляли. Нямаше го вече неговия елен. Тия кратки изречения Стоян му ги каза сухо, немощно, лишено от емоция. Сякаш тя си беше отишла с животното. Няколко дни по-късно баща му го последва.
В тоя ден Борил осъзна, че от детството в тоя край му бяха останали само майка му и кошутата. Върна се в селото и тоя път животът в лютия Балкан му се стори тамън. Почти сам, но не и самотен се чувстваше там – никой не го закачаше, никой не му държеше сметка, че предпочита да е в гората, вместо с хората. Подхвана и старата си бащина традиция. Всеки ден ходеше до заслона в очакване на кошутата. Тя, обаче, така и не се появяваше.
До тоя месец, точно три години след последния път. Явно ловци бяха видели следите й и, водени от оня ловен дух, който бе погубил и елена, бяха тръгнали да я търсят. Трета кола отиваше нагоре за последната седмица. И всеки път Борил тръгваше и той, криеше следите й, ако ги видеше някъде в снега, подмамваше ловците, насочвайки ги към прясната диря на някое диво прасе. Те все се изкушаваха. За какво им е да гонят сенки в студа, като прасето е готово само да скочи в ремаркето им.
Тоя път, обаче, Борил имаше лошо предчувствие.
Джипът на ловците беше паркиран в началото на пътеката, както и очакваше. Подмина го и тръгна нагоре, право към заслона на върха.
Само човек, дето не познава природата, щеше да каже, че е тихо. Гората дишаше с пълни гърди. Мине се, не мине време и дърветата пукаха от студ, а кълвачът им пригласяше с трудолюбивото си почукване. Тоя студ чак лютеше на очите.
Когато стигна заслона, Борил видя и стъпките на ловците около него. Явно скоро бяха излезли.
Хвърчаха едни такива уж нищо и никакви снежинки, но мъжът знаеше, че до час ще заличат всички следи.
Преся ги през погледа си и тръгна подире им. Следва ги чак до върха – там, където баща му разправяше, че е видял за последно елена. И тогава бялото петно около опашката на кошутата светна в очите му, почти сливащо се със снега. Той се закова намясто, уж да не я изплаши, но тя отдавна го беше забелязала. Наострила големите си уши, гледаше кротко право към него. Постоя неподвижна няколко секунди и леко помръдна главата си. На Борил му се стори, че го поздравява свойски и сам той се почувства пак на десет, все така запленен от нея. По-красива му се стори сега от оня ден преди петдесетина години. В тоя миг за първи път напълно разбра баща си – беше готов година след година да идва тук, за да може да я вижда и да споделят тия минути в мълчание и съзерцание, в някакви неизказани техни си неща. Техни и на планината.
Бам!
Изстрелът го накара да подскочи, все едно него раниха. Мигът разсейване беше достатъчен да изгуби кошутата от поглед. От едната му страна снегът изхруска и две човешки сенки се скриха зад извивката на склона.
Борил се превърна цял в слух и зрение. Изтича до мястото, където допреди миг беше кошутата. Снегът там беше избродиран от стъпки – явно се беше стреснала и беше хукнала да бяга. До всяка следа имаше по една капчица кръв, всяка следваща все по-голяма, все по-голяма, все по-голяма.
Без да мисли, Борил се юрна подир стъпките. Спускаха се от върха, скриваха се в гората и придължаваха право надолу в долчината. А там, в самото й дъно, се виеше дългата снага на реката.
Ситните снежинки изведнъж бяха пораснали в снежна виелица. Сякаш искаха да заличат всичко грозно, дето се беше случило преди малко.
Борил тичаше, препъваше се, ставаше отново и продължаваше в посоката, в която вървяха стъпките. Вихърен бяг беше това, краката му като че летяха надолу и един Господ само знаеше как не се преби.
Когато достигна реката, закова се намясто.
И при най-големите студове тая река никога не беше замръзвала. Водата й полудяла се блъскаше в камъните, подскачаше над тях и след това се втурваше помежду им да ги прегърне.
От другата страна на тая дива река лежеше кошутата. Явно с един последен скок беше прелетяла над бурните води. Беше изтръскала цялата си мъка във водата и се беше приземила насреща смирена, спокойна, готова да посрещне участта си. А тая участ беше ясна. Снегът около стройното й тяло беше утъпкан от тежестта й и окървавен. Единият й крак явно беше счупен, защото лежеше извит под неестествен ъгъл. На гърдите й, точно около сърцето, бе цъфнала рана, от която продължава да изтича кръв с всяко вдишване на животното.
Беше видяла Борил отдавна и се опита да повдигне глава. Не успя. Бързият бяг след раняването я беше изтощил, а тоя скок през реката беше изцедил и последните й сили.
Борил не се приближи. Няколко дълги мига само се гледаха. Очите й бяха мили, меки, майчински очи. Женската сила и гордост, която бяха носили допреди минути, бе отстъпила място на примирение и нежност. Почти човешки му се струваха тия очи.
“Дали и татко си е мислил същото в онези предсмъртни за елена минути?”, запита се, знаейки, че отговорът ще остане между ония изшепнати между Стоян и елена тайни.
-Ей, шшшшт, спокойно, всичко е наред. – успокоителните думи се изплъзнаха от устата на Борил неусетно.
Така искаше да се приближи, да залюлее главата й в ръцете си, но реката се надигаше и гневеше пред него. Не му позволяваше да пристъпи. Сякаш пазеше животното с пенливите си води.
Борил отново потърси очите на кошутата със своите. Колко желание за живот се четеше още там! Тя издаде звук, като че искаше да му каже, че разбира, че никой не може да се пребори с тая ловна възбуда у човека, дето го слива в едно с всичките му прародители преди него.
-Шшшшт, моето момиче, шшшшт. – промълви напевно Борил.
Пред тая красива кошута той се почувства виновен. Все едно сам й беше теглил куршума. Тя не откъсваше поглед от него, докато силите я напускаха. Знаеше, че краят й наближава. Редом с една сълза, жизнеността започна да изтича през погледа й – отиде си първо жаждата за живот, а сетне и инстинктивният страх на прага на смъртта. Нежността остана последна в немигащите й очи, преди да помътнеят съвсем, да примигнат и да угаснат.
Борил усети, че неговите собствени се бяха напълнили със сълзи. Стоя и дълго гледа как реката се разпени още повече, покри тялото на кошутата с водите си и я прибра при себе си, при елена и при дядо Стоян.
***
Пет дена по-късно баба Леда почина.
Странно познат му изглеждаше на Борил погледът й в минутите преди смъртта. Нежността последна напусна очите й, докато синът й напевно мълвеше, повече на себе си, отколкото на нея: “Шшшшт, всичко е наред.”
Погребаха я до дядо Стоян. Баба Дана наравно с мъжете носи ковчега и копа заледената земя. Дядо Йордан намери сила да стъпи на краката си. Дойде на собствен ход, дълго стоя над пресния гроб и лисна цялото си шишенце с ракия настрана за “Бог да я прости!”. Петьо Безстрашния пък рече, че като баба Леда е проправила вече пътя нагоре, няма от какво повече да го е страх на тоя свят, че и на оня.
В деня след смъртта й, Борил излезе и с часове се разхожда. Стигна върха и започна да крачи около заслона. Никога не се беше чувствал толкова самотен в тая планина. Дълго гледа мястото, където бяха ранили кошутата, сетне се спусна надолу до реката.
Там стоя неподвижен дълго време. Тая река, дето никога не замръзваше, беше скована от дебел лед.