Пухкави сиви пердета от мъгла бавно се спускаха по склона към селцето, което се гушеше точно под върха на планината. Всичките жители се бяха прибрали по къщите си, жив човек нямаше навън. Слънцето беше започнало бавно да плъзга златния си диск зад хоризонта и хвърляше мека светлина по ръбовете на покривите им. Оттук-оттам се чуваше самотно изблейване на овца, което оставяше дълго и протяжно ехо. Мъглата напредваше, а аз реших да последвам нейната посока и да се опитам да я изпреваря. Продължих и преминах през селото, докато се озовах в самия му край. Усещах ситни капчици дъжд, които леко жилеха лицето ми при допира. Спрях и неохотно се взрях в статуята, която се изпречи пред мен и се издигаше върху огромна плоча. Несъмнено образът ѝ беше човешки, но доста уродлив. Потърсих с очи някакъв надпис с име, но такъв не намерих. Продължих да оглеждам статуята на грубия образ, докато мъглата налазваше по основата ѝ. Очите на стария каменен мъж се бяха вперили в мен, а устните му бяха застинали в зловеща усмивка. Той нямаше врат, очертанията на тялото му бяха трудни за определяне. Все едно беше облечен в ямурлук. Дясната му ръка решително се подаваше изпод него и държеше друго лице с изопачена гримаса.
„Маска…?“ – прошепнах, докато разсъждавах наум.
„Маска, я!“ – прозвуча дрезгав женски глас зад мен в далечината.
Така се сепнах, че сърцето ми подскочи, даже драматично изхълцах, понеже не очаквах някой да ме извади толкова рязко от мислите ми. Наоколо беше все така пусто само че сега чувах доловимо почукване по земята, а заедно с него в мъглата като на бял лист хартия взе да се очертава силуетът на старица, която приближаваше към мен. Тя се придвижваше с бастун и току охкаше от време на време. Дребничка и съсухрена с дълги поли до земята. Тя спря до мен и намести лазурно синята си забрадка, която подчертаваше проницателния ѝ поглед.
Старицата ме огледа от главата до петите и обратно няколко пъти, като накрая ме попита подозрително:
— Ти на кого беше?
— Не съм тукашна. Обикалям.
— Оооо, как не се страхуваш сама да бродиш по чукари и пътеки, бе чедо!? – викна тя на всеослушание, ако изобщо имаше кой да я чуе.
— Не ме е страх. Тръгнах на стоп и спрях в Момчиловци. Ида пеша оттам.
— От Горно Дерекьой? – попита тя, а аз кимнах утвърдително, тъй като разбирах, че сред местните имената на селата са различни. След това хвърлих бегъл поглед обратно към статуята.
Старицата ловко улови това движение и заговорнически се наведе към мен, за да ме попита:
— А чувала ли си за Мага Ристю? – и погледна на свой ред нагоре към статуята.
— Не, не съм, – признах си аз, но очите ми светнаха от любопитство. Не се почувствах особено респектирана от името му.
— А, не си?! Този Mаг е бил толкова могъщ, че едва ли главицата ти може да го побере! Падне ли мъгла, всички хора в селото се изпокриват по къщите си и това си е повече от традиция – навик.
Огледах се наоколо и знаех, че е просто съвпадение, но като че ли се промъкна леко съмнение.
— Коги Магът Ристю властвал по тези земи, той отвличал млади девойки и ги прибирал на билото на планината в неговия вертеп. Вярваш ли ми? – попита тя, все едно да провери дали я слушам с внимание.
— Не вярвам в легенди, – скептично отврънах веднага.
— А ако ти думам, че аз самата бях отвлечена от Мага Ристю?!
Усмихнах се, а мистериозната старица прие това като знак да продължи с разказа си.
— Излязох от вкъщи тайно една вечер, за да се срещна с дяда ти Филю. Стигнах края на селото, тук, където се нахождаме сега, и вместо на дяда ти Филю, се натъкнах на този мурдар! Той беше последното нещо, което видях преди да се събудя във влажна тъмна пещера, заедно с Марийка, Еленка и много други девойки, които бяха изчезнали от селото. Как ги познах ли? По дрехите, – бабата от време на време задаваше въпроси и сама си отговаряше, като следеше мимиките ми, породени от историята, – те нямаха лица! Не можеха да се усмихват, не можеха да плачат, само мъмлеха. Магът Ристю събираше лицата на млади девици в паници и бъркаше манджа с билки за своята щерка Лилиферка! Иска́л царския син да я сгледа! Лилиферка обаче същата баща си – грамадна два пъти него, с нос като куйрук, същинска кикимора! Ристю иска́л да се добере до богатството, но магията не мож пребореше щерка му и тя си връщаше първоначалния вид. Ристю се чумереше и се надръндваше да гепи нови девойки за нови заклинания! И така докато не сполучи!
Премигах неуверено, защото легендата всъщност ми се стори нелепа, но доста увлекателна. Старицата ме погледна и се усмихна накриво, показвайки липса на няколко зъба:
— Магът Ристю щеше и моето лице да одере, но аз, за щастие, си имах своя Филю. Той находи бърлогата на Мага и го надви!
— И как го надви? Все пак изглежда, че Ристю е бил доста могъщ маг? – Влязох в тона аз.
— Коги Ристю ме отвлече, вече се носеха легенди за него надлъж и нашир! Толкоз много девойки беше забрал! Филю окачил амулета с дървено лъвче, което му издялках с любов. Дочул от хората в селото къде може да е Мага Ристю и от валога се опнал право нагоре да се изкачи до бръдото, където се намирал вертепа. Щом мернал мен и другите девойки оковани, обезглавил Ристю без да се двоуми! А Лилиферка от мъка сама си одрала лицето и изчезнала! Никой не могъл да я находи! Филю и няколко негови другари издигнаха тази статуя на Мага, който държи лицето на щерка си, за да я наплашат, ако реши да се завърне по нашите земи! А аз от време на време ида тук да проверя дали няма някоя заблудена девойка като тебе и да я схокам да внимава. – Тя крадешком ме погледна. – А сега вярваш ли ми?
— Не вярвам в легенди, бабче. Но благодаря за завладяващата история.
— Както си искаш, – промълви старицата, вирна нос и погледна настрана.
— Много се заседях, – рекох с мил тон. – Вечерта е вече тук, а трябва да нощувам в следващото село.
— Приятен път тогава, – изпрати ме старицата, – и се оглеждай.
Потупах я по рамото и поех надолу по пътя. Беше все така мъгливо и валеше ситен дъжд. Съзнанието ми тепърва поглъщаше тази странна среща между мен и старицата, която ми беше отредила съдбата. Тъкмо излизах от селото, когато в мъглата видях да се очертава силует, но този път доста грамаден и уродлив. Студена непоканена пот изби по гърба ми, докато дистанцията се скъсяваше. Едва ли не се попитах какво ще правя сега, но все така бодро вървях напред, когато видях, че всъщност ме приближаваше прегърбен старец, носещ купа сено на гръб. Махна ми за поздрав и ми смигна закачливо, сякаш можеше да отгатне за какво си мисля, и си продължи по пътя без да спира своя ход.
— Еййй, да му се не види и шубето, – казах на себе си уж закачливо, като също си продължих по пътя към следващото село. Този път с малко по-бърза крачка.