Изкуството

Септември-Добринище

Хълмчета, горички, зеленина, китни градчета и селца, разхвърляни из надиплената широта на необятните Родопи. Гледките се редуват в унисон с потракването на теснолинейката и приказната симфония на планинската красотата накара почти всеки пътник да зазяпа пейзажите унесено, замислено и замечтано. Лятото е сахарски знойно, купето – изпълнено с аромата на потни подмишници, а слънцето безпощадно си върши работата на фона на монотонното синьо небе.

За едни пасажери това е просто начин на придвижване, за други е туристическа екскурзия, а за трети това е приключение. Към третата категория хора е и излегналият се на най-задния вагон младеж, който пие кафето си с лешников аромат, гледа снимки на Пирин от известни български фотографи в Инстаграм и от време на време дръпва завесата на прозорчето, за да погледне докъде е стигнал влакът.

Мултитаскингът е присъща черта на Ники. Ритмично, но нервно подрусва крак от нетърпението да зърне най-любимата си планина. Родопите са много красиви, беше ги обиколил преди време, но неговата буйна младежка натура не можа да се припознае в меките й дипли. Погледът, душата и тялото му копнеят за онези остри върхове, страшни пропасти, красиви езера, буйни ветрове и приказни гори. Искаше да усети онова чувство на летене в ефирните пространства, да се изправи срещу могъщите осанки на Вихрен, Каменица, Дженгал и компания.

Из един момент вторачените в телефоните лица започват като хореографски ансамбъл да извиват погледи в една и съща посока. Теснолинейката бавно, но тържествено, направи ляв завой, излизайки от последните склонове на Родопите. Главният герой на дългото трансродопско пътуване започна да се разкрива пред пасажерите и очерта зрелищен обрат на сюжета. Същинският протагонист се извиси величествено над всичко околно и с гордост изпъчи грандиозната си снага. Епилогът на петчасовият пътнически спектакъл е любимата Пирин планина.

 

Банско

Ники се просна върху седалката на спирката, отвори си телефона с Инстаграм и нетърпеливо зачака автобуса до хижа „Вихрен“, скролирайки през фийда си. За днес планира да направи скоростно изкачване на Вихрен, като разгрявка за утрешния преход, който ще премине по Джамджиевия ръб, Кончето, Котешкия чал и щеше да завърши на хижа Яворов.

Часът наближи 15:00 и единствени на спирката чакат само той и едно смотано изглеждащо момиче. Беше облечена с памучен анцуг, градска раница и маратонки за бягане. Ясни индикатори, че най-вероятно се качва за първи път на планина. Тъй като са само двамата, тишината създаде чувство на неудобство, което Ники реши да прекъсне, въпреки че се отнася с леко презрение към пишман туристите.

– Привет, привет, накъде си планирала да ходиш?

– Здравей. Ами до езерата. До Жабешкото езеро по-конкретно. За днеска искам единствено да се настаня в хижата и да си почина за утрешния преход. Иначе ми е приятно да се запознаем, Александра съм аз.

– Ники, приятно ми е.

– Теб като те гледам май планираш нещо по-амбициозно от едни езера? Да не си от тези планинските бегачи, които станаха много популярни по Инстаграм?

– Не, не. Не съм бегач, но обичам да си правя преходите скоростни. Е тук-таме обичам да побягвам, но като цяло не се целя в някакво конкретно време. Просто обичам да изминавам колкото се може повече разстояние в планината. Повече километри, повече гледки.

– Да, разбирам. И аз обичам да ходя бързо, но в града. Всъщност аз за първи път се качвам в Пирин и изобщо първи път, в който ще ходя в истинска планина. Досега само съм била на Черни връх, Камен дел и Рилските езера. Доста се вълнувам.

– Е, то Рилските езера като трудност са същите като Бъндеришките, така че не мисля, че ще имаш проблеми.

– А ти накъде си се насочил?

– Мисля днеска да отскоча до Вихрен през Кабата. Утре съм планирал Джамджиев ръб, Кончето, Котешки чал и после в хижа Яворов ще отседна.

– Супер звучи. Повечето от тези имена нищо не ми говорят, но ми звучи интересно. За Кончето съм чувала, че било много страшно.

Широка усмивка плъзна по лицето на Ники. Винаги му е много забавно да слуша градските легенди за „страхотията“ на прословутото Конче. Сякаш не съществуват другите релефни форми на Пирин.

– Кончето ли? А да. Бая е страшно. Знаеш ли, че има места, на които е широко около половин метър.

– Половин метър? Уау! И ти планираш да преминеш през това място…сам?

– Да, напълно сам.

– Ти си доста екстремен човек, признавам. Чувала съм, че има някакво метално въже, предолагам, за да се държиш за него или се връзваш?

– Не, не е нужно. Даже бих казал, че е по-голямо удоволствие да не го използваш, но няма значение като цяло. Важното е да правиш това, което ти харесва.

– Искаш да ми кажеш, че ти изпитваш удоволствие от това да ходиш по ръба на планината?

– Да, супер е. Горе даже е много приятно за бягане по мраморното било, защото няма голям наклон.

Очите на Алекс в момента гледаха с изумление. Беше чела всякакви страхотии в интернет за Пирин и сега с най-спокоен тон това момче й разказва как мисли да премине по Кончето напълно сам. Междувременно и автобусът пристигна и пренесоха разговора си в охладеното от климатика купе.

– Алекс, а ти с каква цел си дошла в Пирин?

– О, ами аз по принцип рисувам, художничка съм. Но сега няма да рисувам в самата планина. Взела съм си фотоапарата и ще снимам, пък после ще рисувам, като се върна в София.

– Ти фотографка ли си също? Като тези в Инстаграм, които ги следя?

– Не, хаха. Ако това да натискаш копчето на фотоапарата, докато е в автоматичен режим те прави фотограф, тогава да, може да се каже. Но реално не разбирам от фотография, снимам само за да прерисувам. Интересувам се от живопис. Като спрем горе на хижата, ще ти покажа картините ми, можеш дори да ме последваш в Инстаграм.

– Аз от своя страна нищо не разбирам от литература, фотография, театър, изкуство и т.н. Но иначе ти ми изглеждаш като човек, който разбира от изкуство. Въпреки че в момента си по анцуг, хаха.

– Благодаря, благодаря, хехе. Е как да не разбираш от изкуство, то и твоето е някаква форма на изкуство, зависи от интерпретацията. За мен това да бъдеш сам по ръба на планината пак е някаква форма на изкуство. Дори идеята ти за маршрут ми звучи така – да се движиш свободно и самоуверено по формите на планината. Честно казано много ти завиждам. Представям си на какви красоти си се нагледал досега и имаш да видиш още занапред. Де да бях и аз малко по-смела и издръжлива като теб или да имах правилната компания, с която да ходя на преходи.

– Да, планината ми е най-любимото място. Но в един момент се свиква с красотата. Аз търся предизвикателството на първо място, пък после красотата.

– Но ако я нямаше красотата, нямаше да има предизвикателството.

– Звучи ми доста философско, но защо така мислиш?

– Ами, защото красотата те кара да се предизвикваш на подсъзнателно ниво. Ако трябваше да преплуваш океана, би ли го направил? Най-вероятно не. Защото там няма толкова красота, колкото има в планината. Много повече хора предпочитат да катерят планини, отколкото да преплуват езера, морета, океани или да прекосяват пустини и джунгли, не мислиш ли? Тези върхове, които ги гледах, като пътувах насам, те са толкова нереално величествени. Ти не ги изкачваш заради тренировката, изкачваш ги заради красотата им.

– Но аз съм ги изкачвал десетки пъти. Доста често и в мъгла. Не е имало много какво да се види. Изкачвам заради предизвикателството, пък красивият пейзаж е бонус.

– Вътрешно съм сигурна, че движещата сила е заради красотата. Дори в мълга, пак има някаква красота…вътрешна. Понякога красотата е невидима за окото. Дори да си в мъгла или през нощта, ти я усещаш. Знаеш, че си в планината. Нали? Едно е да си в мъглата в София, друго е да си горе. Предполагам. Аз правя сравнение, когато съм била на морето, предполагам е идентично с планината. Когато падне нощта и морето не се вижда, то пак е красиво, защото някак си го усещаш, чувстваш неговия мащаб, величественост и сила.

– Наистина не го усещам по същия начин като теб. Когато има мъгла, духа вятър и те сковава студа, няма никаква красота. Има само оцеляване и борба.

– Хмм, предполагам. Никога не съм попадала в подобни условия, но винаги съм изпитвала някакво странно влечение към подобни игри на времето и природата.

– Пожелавам ти да попаднеш, за да видиш, че е различно от това, което си представяш.

 

Вихрен

20:36 ч., 2914 метра надморска височина

Рапсодията на вятъра придаде допълнителен драматизъм на портокаловия залез. Планината пее тревожна песен. Облаците се роят в пропастите между морето от островръхи гиганти. В този момент Пирин достигна най-високата граница на земната красота.

55 минути, 36 секунди. Толкова му отне на Ники, за да се изкачи до върховата пирамида на първенеца. Очите му сълзят от студения вятър, който блъска в лицето му, докато съзерцава блаженото спокойствие на природата. Душата му се пречисти от всички клюки, новини, работи и човешки крамоли, с които си беше напълнил съзнанието. Беше съвсем сам, но това за него не е непознато чувство, даже напротив беше потребност. Тук е извисен. Винаги усеща планините като живи същества, много по-живи от пренаселените градове, в които повечето хора са свикнали да живеят. Пренатъпканият град, а не самотният планински връх, е израз на пустинята.

Извади от раницата си един сандвич с домашен хумус, едно изстинало кафе в алуминиева бутилка и приседна на един сравнително ергономичен камък с гледка към мраморното било. Мислено премина по Кутело, Кончето, Бански суходол и Баюви дупки. После се изправи и се разходи до мястото, където се свързват Вихрен и Джамджиевия ръб. Всички тези места са му лесни за преминаване, имайки предвид, че ходи да се катери редовно в Алпите. Това лято беше посещавал местата, откъдето се виждат Матерхорн, Айгер и Трите Чими. Обектвино те са едни от най-красивите и фотогенични върхове и пейзажи на Земята, но бяха някак чужди и далечни за него. Родните места притежават по-голяма невидима притегателна сила за Ники. Самото мислено назоваване на техните имена го кара да ги чувства като нещо свое, близко и мило.

Пак приседна на камъка и впери поглед в по-далечните върхове на Пирин – Стражите, Тодорка, Дженгал, Момин двор, Каменица, Бъндеришки чукар, Синаница. Сандвичът с хумус и кафето му се струват още по-вкусни отпреди. Последните слънчеви лъчи огряват лицето на Ники. Поизчака още малко, за да изпрати последните моменти на деня. В момента, в който слънчевият диск изчезна иззад хоризонта, той извади челника от раницата си и се подготви да слиза по тъмно.

 

20:36 ч., 1972 метра надморска височина

Уморена от дългия път, Алекс реши да си остане в леглото на уютната стаичка. Интровертната й натура така или иначе предпочита спокойствието от усамотението пред шумотевицата и повърхностните приказки на туристите. Литературно потъна в един пътеводител на Пирин, който си купи от рецепцията. Всяка следваща страница я зарежда с мечти да види всяко едно от тези прекрасни кътчета и да ги прерисува в своите картини. Тя няма никаква пространствена ориентация за планината, струва й се, че тези приказни места се намират в някакви райски местности, отдалечени от обикновените хора, недостъпни за недостойните и нечисти погледи. Най-много тя се интересува от езерата. Привлича я тайнствената чистота, която се крие в техните неопетнено сини води. Силно се развълнува, когато стигна до частта с маршрута до Синаница. Едва ли може да има по-красива и съвършена композиция от тази – на едно място хармонично събрани връх, езеро и хижа. Някой ден щеше да я прерисува.

Усещайки, че чаят от борови иглички започна да я успива, Алекс реши да излезне за  малко пред хижата, за да се поосвежи. Иска й се за една вечер да прочете целия пътеводител, въпреки че утре я очаква преход. С чаша в ръка тя се любува на мраморния склон на пиринския първенец. Премести поглед отдолу нагоре и си представи как това момче, с което се запозна днес, е най-вероятно горе и се наслаждава на оранжевия залез. Чуди се как така се чувства комфортно да бъде напълно сам горе, не се ли притеснява от тъмното, ще успее ли да слезне изобщо. Доста е странен, поне в сравнение с повечето хора, които познава. Но пък е много мил и сладък. Има весел поглед, говори идеалистично и й хареса да си приказва с него. Вътрешно почувства фина нотка на съжаление, че очевидно е щастлив там горе сред пущинака, а не долу сред хората.

 

Жабешкото езеро

13:25, 2322 метра надморска височина

Алекс дойде сама на приключение в планината да лекува старите рани на сърцето си, а ето, че сега отново започна да я боли. Помисли си за онова момче от вчера. Ядоса се на себе си, че не прояви достатъчно смелост да го попита дали би искал да дойде с нея до езерото. И ето, че сега си седи отново сама, чудейки се от какво всъщност бяга и какво търси тук в Пирин. Вътрешно се успокои, че най-вероятно той не я е харесал, защото не е неговият тип. Човек като него сигурно си пада по по-спортни натури, докато тя си пада повече по изкуството. Погледна отражението си в езерото и прецени, че даже изглежда леко смешно и нескопосано. Косата й е разчорлена, тениската е изпотена като шофьор на автобус, анцугът и маратонките са изцапани от калта и прахоляка. Беше забравила да си вземе шапка с козирка и постепенно започна да се зачервява като домат от прежурящото слънце. Определено не хареса външния си вид.

След като се нагледа на себе си, стана време да намери най-добрата композиция, която ще рисува като се върне в София. Красотата предизвиква силни чувства у човешката душа. Когато гледаш прекрасен пейзаж, чуеш добра дума или станеш свидетел на благородно дело, някаква невидима сила навлиза надълбоко в теб и изважда наяве спотаените ти емоции. Сълзите, които се стичат по бузите й не са от тъга, а от умиление. Въпреки своите недостатъци, Алекс притежава умението да съзерцава съвършенството извън нея. Погледът й на художник премина по пухкавите бели облачета, по облите камъни, по изящната пирамидална форма на Муратов връх и неговото отражение в кръглото огледално езеро. Светът е прекрасно място, въпреки че вътрешно Алекс изпитва празнота и не обича себе си. Извади си от раницата фотоапарата и направи снимка, която после ще прерисува в картина.

 

Котешки чал

13:25, 2564 метра надморска височина

Ники наближи поредния тесен и техничен участък за деня. Писна му от камънаци и чукари. Седна да си почине и да си подреди мислите в главата от срещата вчера. За първи път не е на 100% фокусиран в планината. Цял ден ходеше по половинметрови алпийски ръбове с няколкостотинметрови пропасти от двете му страни, а мислено пред себе си виждаше само красивите очи на онова смотано изглеждащото момиче. Почуди се дали не взе грешното решение, като не отиде с нея до езерото, вместо пак да ходи по редовните психарски места. Какъв мъж е той, след като беше предпочел да гледа собствения си интерес, вместо да я асистира до езерата. Можеше дори да я качи на Малка Тодорка, а защо не и на Голяма. Но дори това да не направи какво от това. Щяха да си лежат на някоя полянка край езерото, тя щеше да пробва от сандвичите му с домашен хумус и щяха да си продължат разговорите от вчера. Рядко се намират хора, които да се интересуват толкова искрено от нещата, с които той се занимава. А и той искаше да разбере повече неща за изкуството.

Колебанието му изчезна. Реши безславно да зареже преминаването си на Котешкия чал и да се върне до хижа Вихрен, за да се засече там с момичето от вчера. Рестартира таймера на часовника и започна да бяга наобратно. Предстоеше му да покори най-високия си връх, този вътре в него.

 

Хижа Вихрен

15:52, 1972 метра надморска височина

Ники седи пред хижата и с нетърпение очаква Алекс да се завърне от прехода си. Този път не гледа в телефона си, а гледа по посока пътеката на Бъндеришките езера. Осъзна колко глупав е бил. Съдбата му даде очевиден знак и той го пренебрегна. Той наистина досега си търсеше планинарка, която да е спортна, надъхана, приключенски настроена. Но това ли щеше да го удовлетвори – да намери огледалния образ на себе си в женски вариант? До този момент неговият идеален партньор би бил този, който може да поддържа добро темпо в планината и да изкачва върхове заедно с него. Партньор е едно, но другарче беше друго.

Любовта не се запалва от огледалните образи, нито от допълващите се. Тя се запалва на случаен принцип по неведоми пътища. Тя не спазва правила, не е подчинена на закони, не се съобразява със съвети или мнения. Няма логика в нея, няма факти, вероятности, статистики. Изисква се единствено смелост да я осъзнаеш и да действаш, защото често пъти няма втори шанс. Затова понякога е безпощадна, друг път е милостива и прощава грешките на хората, като ги събира отново заедно.

Любовта не е игра, наука, забавление или хоби. Любовта е изкуство. Не всеки я разбира.