Поглежда към часовника си. 10:00ч. Ричи вече не издържа и започва да скимти пред вратата. Рая отлага сутрешната му разходка от 2 часа, но още няма сили да излезе навън. Хвърля му бърз поглед (уж строго) и се усмихва неволно. После го целува по ухото, кафяво и копринено меко, слага му нашийника и отключва вратата.
Двамата излизат от хижата и тръгват към гората. Ден втори от почивката. Сашо спи блажено и се прави, че не знае, че е негов ред да разходи малкия звяр. Нищо, Рая и без това искаше да разгледа наоколо. Ричи се затичва към храстите и усилено започва да души всичко – търси подходящо място (за…знаете). Рая потърква очи и отпива глътка от чашата си кафе. Оглежда се. Толкова е красиво и спокойно. Обича отдалечените кътчета, обвити в природа. Поема дълбока глътка свеж въздух. Усмихва се без причина. Поглежда към сина си от кучешки произход – свършил си е работата, може да тръгнат на разузнавателна експедиция. Хващат пътечката към гората. Наоколо няма никого.
Вървят вече 15 минути. По пътя си подминават различни странни обекти – огромна гъба с нестандартна геометрична форма. „Дали е халюциногенна,“ мисли си Рая. „Да направя един омлет на Сашо и да видим какво ще му стане – експеримент с научна цел. Всичко в името на науката!“ – казва си Рая и си представя как отравя приятеля си на шега. Усмихва се на собствената си глупост и продължава.
След малко Ричи намира дървена врата, захвърлена в гората. „Пфф, кой ще си хвърли вратата тук! Сигурно собствениците на хижата. Not cool.“
– Хайде, Ричи, обратно, сигурно има стъкла! – Ричи разпознава думата „обратно“ и се връща с нежелание.
След малко попадат на едно паднало дърво, препречващо пътя им, което с мъка прескачат. Един кълвач ги поздравява за успеха и Рая понечва да го снима, преди да осъзнае, че е забравила телефона си вкъщи. „Ех, всеки път!“ – мисли си. Поглежда към часовника си – 13:33. Кога мина времето! „На бас, че Сашо още спи“.
След три крачки Рая почти изяжда един паяк (или поне за малко, вижда паяжината миг, преди да мине през нея). „На косъм!“, мисли си тя и благодари на всички богове, че я спасиха от този ужас.
Пътеката свършва след малко, ще стигнат до края й, а после ще прибере малкия пакостник обратно в хижата – такъв поне е планът. Вървят още десетина минути и пътят наистина свършва. Започва шосе. „Откъде се взе това шосе!“, Рая слага каишката на Ричи и се връщат обратно. Поглежда часовника си, но явно му е паднала батерията – още показва 13:33. Странно, Сашо й го подари наскоро.
Обръщат се и поемат по пътя към временния им дом – поне за тази седмица. Ричи е изморен, а Рая би поспала още малко. Това кафе никак не успя да я събуди. Рая е малко неориентирана, затова следва плътно пътечката, без да се отклонява от нея и без да прави излишни завои. Даже на места си оставя пръчки, сочещи правилната посока. (Наистина е много дезориентирана, нямате представа. Веднъж се загуби в един ресторант! Отиде до тоалетната и не можа да намери пътя обратно.)
Както и да е, двамата ни герои се запътват към дома. Минават 20 минути, но не виждат нищо познато. Странно, следват пътеката неотлъчно. Продължават и след малко виждат нещо, което успяват да разпознаят, най-накрая. Съзират вратата, която им се изпречи преди. Но…тя беше в самото начало, а едва ли са стигнали толкова бързо. Оглежда се, обаче не вижда началото на пътеката. Пътят назад и напред изглеждат еднакво. Продължават.
Скоро попадат на странните гъби, които Ричи се опита да изяде преди час. Но как!
Рая решава да се върне, изглежда, сякаш се движи в обратна посока, съдейки по всичко видяно. Отново стигат до шосето?! Чуват кълвача, който пак ги поздравява.
Ужасно топло е и двамата са уморени. Ричи ляга и не иска да стане известно време. Рая се опитва да запази самообладание, не иска да признае, че се е загубила.
– Добре, Ричи, хайде, момче, знам, че си уморен. Сега ще се върнем обратно, този път по-внимателно, без да правим дори крачка встрани от пътеката.
Тръгват обратно. Отново. Рая е изключително съсредоточена, сякаш животът им зависи от това (което не е пълна лъжа).
Какво следва – всички неща, които трябва да видят по пътя си, само че в обратен ред. Изглежда така, сякаш сега тръгват от хижата, но път към хижата няма. Въртят се в кръг. Рая започва да се панира. Очите й се пълнят със сълзи, но се стяга. Все пак е единственият, който може да ги измъкне от тази проклета гора.
Този път не се връщат, продължават по пътя и накрая стигат…
– Е, стига. Това не е възможно! Отново това скапано шосе.
Рая разбира, че няма друг избор освен да го пресече. Оглежда се, няма никакви коли. Надяваше се да види друга човешка форма на живот, но уви. Ричи вече не може да ходи и отказва да помръдне. Рая е принудена да го носи, взима го в ръце и пресичат улицата.
Какво има от другата страна? Нищо различно, гора, врата, странни гъби, кълвач, дървета с идентични форми – всичко е досущ като гората преди шосето. Рая не разбира. Спират. Оставя Ричи на земята, сяда до него и започва да бърше сълзите си тихо. Ричи усеща тревогата на стопанката си и я облизва по бузата.
След малко чуват шум. Нечии стъпки. И двамата се оглеждат. Някой наближава. Незнайно защо, Рая взима Ричи й се скриват в храстите. Когато стъпките приближават, те съзират 2 фигури и дъхът на Рая спира. Какво!!! – мисли си. Добре, че се скриха. Изчакват ги да отминат и излизат от скривалището си. Рая тръгва в посоката, от която двамата новодошли се появиха. Уви, не среща нищо различно по пътя си – лабиринтът продължава. След малко чуват друг шум и отново се скриват. Виждат други две сенки да се движат из гората. Същите, но различни. Косата на жената е вързана с друг ластик, а кучето има друг нашийник. Героите ни отново остават незабелязани. Рая не е на себе си, не знае какво да прави. Сяда на един пън и заравя лице в шепите си. След около половин час й хрумва нещо, нещо ужасно. Взима ножа от чантата си и завръзва Ричи за дървото. Той е вече уморен и веднага заспива. Тя се скрива в храстите и чака. Не след дълго други двама скитници се появяват. Тя се приближава към тях и вика кучето. То разпознава гласа й и веднага отива при него. Същото е като Ричи! Застава с лице към него и с гръб към вървящия към нея човек. Жена е. Тя вижда, че някой гали кучето й и се приближава да се запознае с непознатия и да върже своя Ричи. Когато е на крачка разстояние казва „Здравейте“ и чака да види лицето на непознатата.
– Здравейте – чува в отговор, но Рая продължава да е с гръб към нея. Непознатата разпознава този глас, но не може да се сети на кого принадлежи. – Имате чудесно куче – продължава да говори Рая. Другата жена е стресната, без да знае защо. Когато се приближава, за да върже кучето си, Рая се обръща рязко и забива ножа си в шията на непознатата. Тя пада и започва да кърви безспирно. Рая наблюдава как животът от тялото на тази жена си отива. Убийство. Но брои ли се, ако убиеш себе си? Нямаше друг начин. Трябва да заеме нейното място, няма как иначе да излезе. След това отива до кучето, другия Ричи, и го целува. Обляна в сълзи, го прегръща. Той е уплашен и объркан. Рая не успява да извърши планираното. Не може да го убие. Маха му каишката и то побягва. Тя скрива трупа на…другото свое аз, взима своя Ричи и тръгва по пътеката, този път уверена, че ще стигнат до края й.
И наистина стигат. Не след дълго намират пролуката, която търсят от толкова време. Виждат хижата. И двамата са мръсни, потни и уморени. Ами ако е различно? Дали това ще е същия Сашо, когото оставиха? Пред вратата е паркирана тяхната малка „Мазда“, само че в синьо. Явно тази Рая предпочита този цвят пред червения. Влизат в къщата, а Сашо тепърва се събужда. Часът е едва 13:33. Рая веднага влиза в банята, измива Ричи и го пуска. Той веднага се качва в леглото и заспива. Рая влиза под душа. След малко Сашо влиза в банята и започва да си мие зъбите. Казва й колко добре е уморила малкия дивак. Тя не отвръща нищо. След като измива зъбите си, Сашо влиза при нея. Целува я, тя него също. Той не изглежда да забелязва нещо различно у нея. Рая се успокоява. Когато излизат от душа и тя се увива в хавлия, Сашо й казва:
– Кога си направи тази татуировка, сутринта я нямаше?