Иво се върна от Турция с чувството на победител – току що бе изкачил първия си 5-хилядник и сега спокойно гледаше към крайната цел за годината – Африканския първенец Килиманджаро. Все пак, за да завърши цялостно подготовката, бе планирал да изкачи и Казбек. Макар че, докато изкачваше Арарат, пулсът му се бе вдигнал до 173, той се осланяше на факта, че Казбек е с 83 метра по-нисък и не би трябвало да има проблеми. Една седмица бездействие в родината му донесе 3 допълнителни килограма, което го върна назад в подготовката с цял месец, а до заминаването за Грузия оставаха по-малко от две седмици и той реши да предприеме мерки – отвори компютъра си и направи грандиозен план за физическа подготовка. От този план почти нищо не се случи, главно заради дъждовното време, което беше идеално оправдание пред собствената му съвест.

Грузинците са много гостоприемни хора и още в хотела го посрещнаха с цяла бутилка бяло вино от азалската долина – ей така за „Добре дошъл“. И се започна после с едни хинкали и хачапури, ролца от патладжани, свински и телешки шишове, червено вино и коняк „Сараджишвили“ за капаче. Това окончателно и тотално разби цялата му подготовка за Казбек. Остана му едно единствено оръжие – Магарешкият му инат (в добрия смисъл на думата).

Иво си беше чревоугодник отвсякъде. Тази негова слабост никак не съответстваше на амбициите му да изкачва високи върхове. Обичаше гурмето, ама в по-големи количества, но все пак емоциите, които го обземаха при покоряването на поредния връх, сълзите които не можеше да спре на върха, имаха по-голяма стойност за него.

Два дни след пристигането в Грузия, групата за Казбек се срещна в един сравнително евтин хостел. Иво преброи 20 човека и те му се сториха прекалено много за двамата украински водачи. Имаше няколко души от Естония и Латвия, от Бъгария – единствено той, а основната група беше от Украйна. Хората бяха доста разнородни и от гледна точка на опит – от такива, които са изкачвали връх Аконкагуа в Аржентина, до такива, които нямаха никакъв опит в планината. Направиха му впечетление трима души. Единият с типичен образ на руснак-пияница, не че беше такъв, просто така изглеждаше – много як, с глуповат вид, но добродушно усмихнат – казваше се Дима. Другият бе Юра, бивш бокьор, с прическа на италиански мафиот, който незнайно защо решил да се пробва във високата планина без никакъв опит. Лицето на Юра излъчваше доброта и уплаха – явно притесненията му бяха започнали от ден първи. Имаше шест души изкачвали Монблан. Иво така си ги кръсти – „групата Монблан“, защото всяко тяхно изречение започваше с израза:  „Ние като изкачвахме Монблан…..“, като че ли тогава им беше започнал животът, преди това времето за тях не съществуваше… Та, от тази група ярко се открояваше един образ с нагъл поглед, нагла стойка и държание, ехидна усмивка, сравнително висок и много младолик, кърдав, и с едни светли очи… Като го погледнеше, Иво имаше чувството, че оня му изпива енергията. „Енергиен вампир отвсякъде!“ – си мислеше Иво… Още в първия момент тоя тип му стана неприятен и впоследствие все се мъчеше да го избягва, но не винаги успяваше…

Вечерта водачите направиха проверка на оборудването на всеки поотделно. Иво, естествено, я мина без забележки – все пак вече беше „старо куче“, поне в собсвените си очи. След вечеря, вече в леглото, мислено започна да се настройва за същинското изкачване.

На следващия ден рано сутринта натовариха багажа на мулета и с леки раници тръгнаха нагоре. Темпото се оказа по-бързо от това, на което Иво беше свикнал. Още на първата почивка беше доста уморен, но стисна зъби и продължи да се движи някъде малко след средата на групата. Прекосиха една река и към обяд подминаха първата хижа на 3014м. Минаха покрай един  водопад и стигнаха до началото на ледника. През цялото време върхът беше пред тях, но обвит в облаци, не искаше да се показва. „Много свенлив се оказва тоя връх!“ – си мислеше Иво. Оказа се, че в тази част на ледника можеше да се ходи без котки и Иво се подразни, че водачите не го бяха споменали – ако знаеше това, раницата му щеше да е с 1.5 кг. по-лека. След час и половина по ледника групата стигна до базовия лагер. Иво пристигна осми отзад напред, погледна си часовника и запомни статистистиката – 1550 метра денивелация за 6 часа. Не беше зле като резултат, но беше доста уморен, а го чакаха още 200 метра денивелация до параклиса над базовия лагер – това беше дневният план за аклиматизация. Започна настаняването по палатки и тук за пръв и последен път късметът му се усмиха. Палатките бяха 4-местни, а разпределението по 3-ма души във всяка. И като се започна едно групиране, прегрупиране, разместване: тия от една държава, другите –  приятели отпреди, трети се „запознали“ по пътя и се харесали… Иво някак си стоеше отстрани на общата глъчка и накрая остана сам, а остана и една празна палатка. Постла си самонадуваемото шалте, спалния чувал, наду си възглавницата и очакваше някой друг да дойде да се настани при него, но не – остана сам в палатката! Усмивка се появи на лицето му. Разположи се като „пет пари в кесия“ и старателно разхвърли нещата си – така че винаги всичко да му е под ръка без да го търси.

Групата тръгна за аклиматизационното изкачване до параклиса. Енергийният вампир беше точно зад него, но на един завой той умело го пропусна напред. Умора обзе тялото му и въздухът съвсем му свърши. Иво пристигна 5-ти отзад напред. Все пак се самоуспокояваше, че не е последен, но пристигна с последната група, доста изостанала след основната. Удари камбанката на параклиса – знак че се е качил и едва дишайки се подпря на една вертикална скала. Вятърът горе безмилостно искаше да го издуха, като че ли му показваше, че мястото му не е там. Иво се пробва да направи някакви снимки, но не му се получи и тръгна надолу към лагера.

Вечерята се оказа изненада. Нямаше палатка-столова, всички ядяха отвън, кой прав, кой -седнал където свари, с купичка в ръка… доста некомфортно. Стана време за тоалетна, но се оказа че тоалетната е само една за целия палатков лагер, плюс близката хижа и се оформи доста дълга опашка. Впоследствие Иво разбра, че тази опашка е постоянна, независимо по кое време на денонощието се отиде. За сметка на това, само там имаше сигнал на мобилния телефон. Иво кръсти това място „Пощата“ и то се оказа  доста практично – две в едно – отидеш да пуснеш една вода и звъннеш по телефона.

През нощта се събуди в ужас от страхотни болки в десния прасец, имаше чувството че кракът му ще се пръсне. Движенията му бяха доста ограничени от спалния чувал, но все пак някак успя да се измъкне, да го размърда и болката спадна. На сутринта разказа всичко на водача, който каза, че това вероятно е резултат от преумора – да го масажира и ще се оправи. Така и стана, но чувството на страх остана при всяко следващо заспиване.

На следващата сутрин тръгнаха на аклиматизационно изкачване до горната част на ледника на 4200м. Тези 550м денивелация, обаче, се оказаха 750м тъй като пресичаха 4-5 поточета, а след всяко поточе пътеката тръгваше стръмно нагоре и после стръмно надолу към следващото. Всичко беше в камъни и лед – изключително неприятен терен. Наближаваха набелязаното място, а Иво беше доста уморен. Умората явно се натрупваше, а и „енергийният вампир“ вървеше постоянно зад него и този път не можа да се откачи. Когато пристигнаха на мястото за упражнения, беше трети отзад напред. Водачите показаха как се ходи с котки, как се ходи в свръзка, как се прави самозадържане и след около час упражнения потеглиха обратно към базовия лагер. Вечерята беше доста скромна – салам, кашкавал, хляб и чай. Пак навън и пак на крак. Вече му беше пределно ясно – фирмата организатор се бе оказала “Нискотарифна компания” – получаваш минимума, от който имаш нужда, но нищо повече…. Да не говорим за грижа, обслужване и поддръжка на клиентите… Разсъждавайки върху фактите Иво разбра, че компанията просто прилага този нискотарифен бизнес модел съпроводен със сериозна реклама, по която той се бе подлъгал. „За толкоз пари , толкова – си мислеше той – но аз явно не съм за тук“. След 5-звездното обслужване на Арарат неговите представи за планинарство бяха съвсем други, но така или иначе, вече се беше хванал на хорото и пускане нямаше. Като си легна дълго размишляваше върху въпроса кое е „истинското планинарство“ – такова с високо качество на услугите като на Арарат или като това тук.

През нощта заваля дъжд и много бързо го обърна на сняг. Иво заспа с тревога, да не би кракът му пак да се схване, но всичко беше наред. Докато заспиваше, си мислеше за върха. Когато, обаче, мислите му отиваха някъде другаде – навън вятърът и снегът така се засилваха, че цялата палатка се тресеше. Когато мислите му се връщаха към Казбек – вятърът утихваше…. Помисли си, че такова съвпадение е пълна лудост, но то се повтори няколко пъти – явно връхът беше не само свенлив, но и доста ревнив…

Сутринта в 6ч. се събуди от някаква врява – организираше се евакуацията на един поляк от върха с хеликоптер. Иво се разсъни, но не се чувстваше отпочинал, дори се замисли дали да не се откаже от атаката на върха, но все пак му предстоеше цял ден почивка. Този ден обаче бе изпълнен с неприятни моменти и негативни сигнали. Счупи си рамката на диоптричните очила, а без тях виждаше предимно силуети … Силуетът на върха се виждаше ясно. После едно ято гарвани взе да кръжи над лагера. Той не харесваше тези птици, винаги ги свързваше с нещо негативно, нещо предстоящо неприятно. Успокои се, че поне бяха нависоко и не им се чуваше граченето… Успя някак да закрепи рамката на очилата с тел и лейкопласт и отиде да си вземе вечерята – елда – разочарованието вече беше съвсем пълно. Иво не харесваше тази храна, макар и доста полезна. Легна си в 19:00 часа с навита за 0:30ч аларма.

Не можа да заспи веднага, въртя се в спалния чувал, будеше се няколко пъти и силният вятър окончателно го събуди в полунощ. Разбра, че няма смисъл да чака алармата и стана. Отиде до тоалетната с надеждата да няма опашка и надеждите му почти се оправдаха – имаше само един човек пред него. Мина през общата палатка да види закуската – пак елда – отказа се.  В палатката си имаше сушени плодове и ядки, и  предпочете този вариант. Пак се сблъска с енергийния вампир, но бързо успя да се измъкне. Започна да си въобразява, че оня го следи нарочно. В 01:00ч. тръгнаха по същия път нагоре, през назъбените ручейчета и когато стигнаха до мястото на тренировката, Иво вече беше тотално изтощен. Пристигна предпоследен и едва дишаше, зад него беше само Юра. Започна да обмисля думите, с които да се откаже. Дима вече се връщаше назад, така че нямаше да е първият отказал се. Дишаше тежко и си мислеше: „До тук ли само успях да стигна? Това ли е пределът на моите възможности?  Нали все пак изкачих Арарат“  – и не знаеше какво да прави. Водачът на три пъти го пита: „Отказваш ли се?“ – а той не разбираше въпроса. Слушаше го, гледаше го и в същото време не го чуваше. Дишането му постепенно започна да се успокоява и Иво успя да формулира въпроса:

– С това темпо, с което вървим, имаме ли шанс за върха?

– Много малък – отвърна водачът.

Още се колебаеше. Бяха минали 4-5 минути и дишането му се успокои съвсем. Юра се опита да му вдъхне сили:

– Иво, хайде да продължим, по-бавно, но да вървим.

Една от девойките, от групата Монблан, се провикна:

– Ама, как ще се отказвате, здрави, прави мъже!

„Да, де – мислеше си Иво – ама ти си на 25, а аз на 52“… Все пак тази репликата го жегна здраво, пое си дълбоко въздух, сложи си котките и … продължи.

Бяха в свръзка двамата с Юра, водени от един грузински водач, дошъл само за изкачването. След 4200м. наклонът не беше много голям и се вървеше сравнително лесно. Иво си нормализара дишането и увереността му започна да се възвръща. Кризата отмина и вече гледаше към върха доста по-смело. На 4500 спряха за почивка и учудващо и за двамата, гидът каза:

– Хайде да се връщаме.

– Ама как така да се връщаме? – Иво се чувстваше добре, Юра също, имаха сили и желание да продължат
– Защо да се връщаме?

Поспориха малко с гида и решиха да продължат. Наклонът започна да става по-сериозен и дишането на Иво се учести, гледаше си пулса на часовника – беше в началото на червената зона – все още имаше сили и положението не беше критично, но правеше все по-чести, макар и кратки почивки. На 4700м. гидът пак каза:

– Трябва да се връщаме!

Иво и Юра бяха категорично против. Беше 8ч. сутринта, оставаха още 300 метра до върха. Иво знаеше, че ако до 11ч. не се е качил на върха, трябва да започне спускане, за да има време да се прибере до лагера и лесно пресметна – имаха още 3 часа. „Времето е достатъчно, до 11ч. можем да стигнем до горе.“ – си мислеше той. Двамата с Юра бяха уморени, но имаха сили и най-вече имаха воля да продължат. Спорът достигна патова ситуация – гидът не искаше да продължи, те не искаха да се откажат. Юра намеси финансов елемент в спора и гидът се разсърди… Накрая обаче, той взе компромисно решение: „Ще вървим още 30-40 мин. и ако се справяте добре, и още имате сили – ще продължим до върха.“ Те бяха доволни. Стиснаха зъби и тръгнаха нагоре. Постепенно наклонът стана почти 45 градуса. Иво правеше една крачка – две вдишвания и две издишвания, пак една крачка – пак две вдишвания и две издишвания. С всяка следваща крачка губеше сили, енергията му се изпаряваше не с минути, а със секунди… Стигнаха 4800м. и това беше краят на силите им. Юра каза:
– Аз повече не мога! Иво, извинявай, заради мен няма да изкачиш върха!

Иво също не можеше повече, но мълчеше, не искаше да си признае, дори пред себе си, да не говорим, че щеше да се „изложи пред чужденците“. Решението беше взето – те бяха дотам! Върхът беше на един хвърлей пред тях. Иво гледаше свръзките, които се качваха, а някои бяха вече горе и очите му течаха – от яд, от самосъжаление, от умора, от отчаяние, от какво ли още не. Смесица от чувства се вихреше в него и излизаше на талази от очите му… но беше ясно – те бяха дотам. Петминутна почивка и тръгнаха надолу. Връщането беше много тегаво, едва вървяха. Стигнаха лагера влачейки се. Успя да се преоблече в палатката, да пусне съобщение, че се е прибрал и е добре, и веднага заспа. Събуди го зовът на природата… пак опашка пред тоалетната… Беше спал 3 часа и беше станало време за вечеря. Когато отиде до общата палатка, никак не се изненада – пак елда (явно беше останала от сутринта). Вече беше свикнал да не очаква нищо от тази компания…. Прибра се в палатката, хапна сушени плодове с ядки и се приготви да ляга. Навън цялата група, без трима души, пиеха шампанско, а вътре в палатката Иво не можеше да спре сълзите и обмисляше да се откаже от Килиманджаро.

Сутринта опакова багажа си първи и бе готов за тръгване един час преди уреченото време. Не му се стоеше повече тук, не искаше да стои повече нито в лагера, нито в планината (макар че бе много красива), нито в Грузия (макар че бе много гостоприемна). Седеше на един камък, чакаше и мислеше – „Защо не успях?“. И тъй като бе математик по призвание и аналитик по професия и много обичаше числата, реши да анализира в проценти причните за неуспеха си. Постави определен процент тежест на всяка една, започвайки от недостатъчната си физическа подготовка, несериозния си подход към изкачването, чревоугодничеството, ниското ниво на услугите на туристическата компания, енергийния вампир, отношението на гида, всички малки знаци, които получаваше по време на прехода. Сумира процентите и се получи число по-голямо от 100. „Защо са повече от 100? Не може да съм сгрешил!“ – Иво ги сумира още веднъж и резултатът беше същият. После реши да подходи креативно и промени малко числата и пак ги сумира – пак излязоха повече от 100…

„Защо са повече от 100…“ – накрая се сети – бе забравил да извади от сумата Магарешкия си инат (в добрия смисъл на думата). Усмихна се.

Два месеца по късно летеше за Африка.