Григор казва, че тук всеки идва, защото търси нещо. Първо казва, че хората по начало бягат, а след това си признават, че са имали нужда да избягат. Чак след това наричат бягството с правилното име – „търсене“, но често в този момент вече са намерили това, за което са дошли. Григор е двуметровия, брадясал хижар, който ни посреща в своето светилище преди няколко дни за двуседмичен излет. Той мирише на цигари, уиски и дървесина и обожава да се подсмихва, когато те обърква със своите недомлъвки. Да се заяжда с гостите си му е нещо като хоби – неговата компенсация за това, че му се е наложило да пуска чужди хора в дома си, за да може да свързва двата края.
Събрали сме се цветна групичка – Жана и Кирил – двойка пенсионери, които искат да наваксат изгубените години с ударна доза приключения, Стефан – младо, амбицирано журналистче, което се кани да пише нещо като пътепис за времето си в хижата, Мая – миньонче в началото на своите тридесет, на което една врачка казала, че ще разбере кого от двама мъже да избере, ако отиде в планината и аз – агент на недвижими имоти на средна възраст, с вече прошарена коса, цинично чувство за хумор, син в Америка и съпруга, която ме чакаше.
Културната програма на Григор е горе-долу една и съща всеки ден – чай и прегорели мекици в осем часа, разходка, кратка почивка за обяд, още малко разходка, прибиране и вечеря. След вечеря той сяда пред къщата, пуши и от време на време поглежда към небето. Първите няколко дни ни разказва за местността и за някои от растителните видове, но след това става ясно, че просто чака изтичането на тези четиринадесет дни, за които сме си заплатили. Междувременно, ни предупреждава да се оглеждаме за отговорите, които търсим…
Щеше да мине малко повече от седмица, преди да разбера какво има предвид. След задължителната ни сутрешна разходка Григор предлага на Жана и Кирил да минат покрай едно езеро наблизо. Там имало минзухари, които биха били идеални за колекцията от хербарии на Жана. Два часа по-късно те връхлитат в хижата запъхтени и без едно цвете, но с интересна история – на езерото, освен с няколко пчели, те се срещнали и с гигантски мечок. „Звярът“ бил поне два метра висок и поне двестакилограмов, и добре, че бил приливът на адреналин, та са успели да избягат, иначе не се знае какво е можело да стане. До вечерта чуваме тази история поне три пъти. Очите и на двамата светят, те се побутват, сещат се за нови детайли, допълват се и се смеят на големия си късмет, че са избягали на косъм от смъртта. След вечеря хващам Григор да пуши навън и го питам дали нарочно ги е изпратил там и къде, по дяволите, му е бил акълът. Той се смее – Тошко бил безобиден, едва ли имал повече от сто и петдесет килограма и бил толкова стар, че не му се занимавало точно с Жана и Кирил, но пък те получиха своето приключение.
Когато слизаме за закуска на следващия ден, откриваме голям букет на масата. Мая прочита картичката, изпищява и за момент поглежда нагоре с едно тихо „Знаех си“. На разходката тя е по-тиха от обикновено. Не ни говори за нито един от двамата си възлюбени, не изрежда причини за и против и не се опитва да пренарежда бъдещето – нито дума за врачки, предсказания и сродни души. След обяда, тя си стяга багажа, прегръща ни по ред и казва, че вече не ѝ е тук мястото.
Само Стефан е по-щастлив от Мая. Изглежда, той най-после е открил своето вдъхновение, но няма да пише пътепис или нещо подобно, не – той ще пише историята на млад мъж, превърнат в мечка и заточен в планината и на неговата любима, на която врачка предсказва, че трябва да отиде в планината, за да открие любовта на живота си. По някакъв странен начин, фантазията му е навързала всички елементи от последните дни и след като получава официално разрешение от всички замесени да пише за тях, той взима една бутилка вино от запасите на Григор и се затваря в стаята си. След вечеря Жана и Кирил се качат при него – да му занесат ядене, да видят как върви творческия процес и, между другото, да споменат, че би било добре, вдъхновителите на историята да имат и посвещение…
Оставам сам с Григор, виното и тишината. Всички от тях получиха това, за което са дошли, само аз не открих отговорите, които търсих. Казвам на Григор, че явно магията не се получава при всеки и най-вероятно аз ще съм изключението, за което той ще разказва на своите клиенти, а на това той ми предлага да остана още един ден след другите – безплатно, нещо като извинение… Съгласявам се и само два дни по-късно, изпращаме Жана, Кирил и Стефан, те – недоволни, че Григор не продава магнитчета или друг вид сувенири, които могат да си вземат, той – нетърпелив да продължи работата по книгата си и в опити да избегне запознанство с дъщеря им.
След тази весела глъч, Григор се отпуска на стола пред хижата и заявява, че до следващия цирк има няколко дни тишина. А после ми разказва как хижата е сбъдната мечта на него и съпругата му, как още много, много млади си представяли как се разхождат в гората, как четат пред камината, как гледат заедно залезите от верандата… Един ден обаче им писнало да си представят, хванали ги бръмбарите, както казват старите хора и в рамките намерили една порутена къща в планината. Останалото звучи като приказка – двама влюбени, които работят неуморно, за да превърнат тази хижа в прекрасен дом за бъдещите си деца и внуци. После дошла диагнозата, онази диагноза, която ничия любов не може да изтрие, и не ставало дума за пари или лекари – всичко било въпрос на време. Тя се примирила, такава била, винаги в хармония със съдбата си и Оня Горе, но много бързо след това го оставила сам…
Григор пуши трета поредна цигара, когато ми споделя, че ако не беше съпругата му, досега сто пъти да е запалил това място. Но тя обичала къщата, обичала природата, обичала и хората и му се струвало добър начин да почете паметта ѝ като изпълни поне едно от обещанията си, макар и по различен начин – да напълни стаите ѝ с живот… „Това е трогателна история – казвам – но пак не виждам как е свързана с мен и факта, че продължавам да нямам никаква представа какво правя тук“. Григор се смее по начина, по който Господ би се смял на плановете на човеците и ми припомня, че понякога откриваме отговорите, преди да знаем въпросите. Според него, вече е време да призная и пред себе си, че може би съм първия, който е открил отговорите си, още когато съм пристигнал тук. За него това било добре дошло, защото нямало да живее вечно, а така или иначе, нямало на кого да остави хижата, затова Оня Горе ме изпратил в точния момент. Той гаси цигарата си и се прибира вътре с едно тихо „Помисли си“, а аз оставам сам навън, на осемдесет километра от живота си и си мисля не, че мога да свикна с тази гледка, а че вече не мога да си представя да живея без нея…
