В десет часа сутринта стигна боровата горичка под езерото и пое нагоре по стръмната пътека. Не можа да определи съзнателно или без да иска попадна тук. Това бе любимият им маршрут с бившия й съпруг.
Сякаш искаше да провери за себе си дали още го обичаше. Глупачка. След толкова проблеми, които й създаде през десетгодишния им брачен живот. В годината след развода, в която копнееше да се успокои, тръгна по старите им пътеки да преценява чувствата си. Ето я и сега. „Хрус-хрус-хрус“ – хрипти пътеката под краката й и на нея й се струва, че това са стъпките на мъжа й. Нарочно върви тежко, отмерено. Хваща се, че и сега му подражава. Иначе тя бе винаги далеч пред него, пъргава и скоклива. Наричаше я „катеричка“. Изпреварила го, спираше на някой хълм и му махаше, докато я доближи, усмихнат, с малко тромавата си походка.
Странно. Защо си спомняше само хубавото? Като че ли веднага би могла да се върне и да продължи с него. Като че ли не са се разделяли за дълго.
И тогава се сепваше. Не, не би могла. Имаше неща, заради които не можеше. Заради пилеенето на пари, заради другата, заради случая в завода… заради… Все реални и болезнени факти, които помитат тази моментна планинска илюзия.
„Хрус-хрус-хрус“.
Но това не са неговите стъпки. Не. Те не са такива. Обърна се. Мъж. Средна възраст. Кестеняв. Висок. Приятен. Първият поглед закодира данните. Уплаши се. Сами са на пътеката – тя по-нагоре, той – под нея.
– Не се плашете – усмихна се той. – Не съм страшен.
– Знам ли – отрони объркано тя.
Той прихна да се смее. Засмя се и тя. Той сякаш използва смеха, за да се приближи.
– Какво искате? – пак трепна тя.
– Нищо. Ако искате, ще повървим заедно, ако не – ще Ви отмина.
Не му отвърна. Тръгнаха. Замълчаха. Какво ли да си кажат?
Поглеждаше я – леко, дискретно. Поруменя. Хвана се, че бе престанала отдавна да мисли за външността си. Обличаше се прилично, по навик. Сега разбра, че я разглеждат и попита на шега:
– Е, как ме намирате?
– Хубава сте. Наистина.
– Значи ме харесвате?
– Не мисля да продължавам в тази насока, защото не зная семейното Ви положение.
– Според него – и комплиментите, така ли? – поднесе го тя.
– Не. Според него и надеждите. Вдовец съм отдавна, нямам деца.
Погледна го смаяна:
– Винаги ли сте така директен?
– Нямам за кога да разтягам времето, на тридесет и осем съм. А Вие?
– На тридесет и три, разведена, с едно дете, което сега е при майка ми.
Сама не се усети как даде този отчет. Ще помисли, че вече е готова. Пак изглупя. Карай.
Мъжът замълча.
– Не Ви ли харесват данните?
– Не ме изненадват. Ако имате предвид детето, мисля, че то е най-хубавото, което Ви е останало. Аз съжалявам, че нямахме деца. Как се казвате?
– Милена. Стига, моля Ви. Говорим, сякаш сме от бюро „Запознайте се“.
– Аз съм Иван Колев. И нямам нищо против, че се запознахме без бюро.
– Но…
– Но не Ви е неприятно, нали?
– Не, не ми е неприятно. Само че не съм имала за цел…
– Добре, така да е – прекъсна я меко Иван. – Знаете ли, хубавите неща понякога се случват неочаквано.
Не отговори. Но в него нещо й допадна. Бяха вече край първото езеро. Наоколо пътеките пустееха. Делник е.
– Да поседнем – предложи мъжът.
Поседнаха. Той пак не се сдържа и я погледна някак особено.
– Хей, какво си мислите?
– Че бих искал да Ви поканя в София на една разходка.
Планинска пътека. Мъж. Разговор. Покана. Ситуация, в която бе забравила как да се държи. Щеше пак да изтърси: „Толкова бързо“, но се овладя.
– Никога не съм вървяла така в планината – каза вместо отговор.
– Често ли ходите?
– Ходех, когато бяхме женени.
– И как сте вървели?
– Той беше бавен, отмерен, точен. Вървеше ритмично, като по часовник. Аз бягах напред и му махвах от някоя височинка. Чаках го да ме настигне и пак… Простете, че Ви разказвам.
– Няма нищо, моля Ви. Хубавите спомени са нещо естествено.
– Вие сте коректен човек. Да, само това ми се върти днес в главата. И още, че сякаш остарях след развода, и че нямам желание да хукна…
И неочаквано се просълзи, мълвейки „простете, простете“. А той: „моля Ви“. Стана неловко. Тя не очакваше тази реакция от себе си. Обърса с длан по детски очите си и се опита да се усмихне.
– Хайде, засмейте се пак – мило я зауспокоява той. – Знаете ли на какво ми приличате сега?
– На какво?
– На една, на една… разплакана катеричка. А катеричката трябва да се радва, такава й е природата, нали?
Тя го гледаше онемяла, с вдигната в юмруче ръка към очите.
– Какво Ви стана? Нещо лошо ли казах? Не, нали не?
– Писател ли сте?
– Не, защо? Психолог съм.
– Мъжът ми беше инженер, но пишеше.
– Докоснах някакъв спомен отново. Какво да правя сега?
Той се пошегува само с поглед.
Милена трепна, наведе свенливо глава към коленете си, поколеба се миг-два, пак вдигна глава и бавно, с внезапно придошло вълнение, постави ръка на рамото му. Даже не разбра как се случи „толкова бързо“.
Иван Колев не възрази.