– Момичета, опашката за лифта е ужасно голяма! Какво ще правим? – обърна се към трите си приятелки симпатичното, едричко момиче.
– Оф, дали да не седнем в някоя кръчма наоколо, а? Казах Ви, че няма как да се доредим до безплатен лифт днес! Неделя е, празникът на София е, трудна работа е да се качим! Не мисля да вися три часа! – не скриваше своето недоволство Симона. Припряно оправи червената си раницата и погледна към циферблата на часовника, който обгръщаше нежната й ръка.
– Стига бе, хора не се карайте! Точно днес ли намерихте да го правите в деня на Вяра, Надежда и Любов? За къде сте се разбързали? Все по кафетата висим, идвайте с мен. Ще се качим пеш до бай Кръстьо и оттам, на връщане ще си хванем лифта, ако пък не успеем, слизането ще е забавно. Гарантирам ви! Като малка веднъж с нашите закъсняхме много и поехме пеша към София. Бързахме да хванем „Шогун“ – тогава никой не го пропускаше. Почти тичахме по пътеката. Аз бях с пола, а белите ми гащички се оцветиха в кафяво от пръстта, по която се влачех надолу – ентусиазирано заразказва Калина – тъмнокосо миньонче със закачлив поглед. Не дочака отговор, а се запъти нагоре по пътечката, която обикаляше лифта. Приятелките й я последваха. Такава си беше тя – трудно можеше някой да й откаже.
Слънцето сякаш се усмихна на четирите момичета. Намигна им палаво и ги ожари по лицата. Не подмина и луничките на Ирена, от които тя толкова се притесняваше. Лекият полъх донесе аромат на билки и свежа пръст, които се настаниха в жадните им за кислород дробове. По-малко от пет минути им трябваха, за да поемат нагоре по тясната пътека. След всяка стъпка някаква невидима сила се вливаше в тях. От време на време се обръщаха назад, за да видят колко са се отдалечили от софийската мараня. Плътна постеля се бе разстлала над града и сякаш го скриваше от очите на планината. Ентусиазирани, момичетата бодро крачеха нагоре, докато си разказваха смешни истории. Не след дълго пътеката излезе от гората и се изви под седалките на открития лифт. В началото тя бе полегата, а после стана стръмна, но това не смути девойките, чиято младост бе готова да се пребори с всяка трудност. Те спираха, за да пийнат вода, а Христина – едричкото момиче, често се навеждаше да си откъсне стрък дъхаво цвете.
Времето вървеше безмълвно до момичетата и препускаше по обляната от слънце пътека. Сякаш бързаше да ги отведе при онези мигове, за които дълго след това щяха да си спомнят.
– Хайде, планинарки! Още съвсем малко остана и после има равно. Там ще направим почивка преди финалното изкачване до станцията! – окуражи Калина групата. Приятна топлина се разливаше по младите тела. Капчици пот се стичаха по гърбовете им, а презрамките на раниците им вече бяха оставили следи по зачервените им от слънцето рамене.
След още четвърт час ходене, Калина гордо обяви, че са достигнали междинната си цел. – –Хайде, вадете постелките и манджата!-весело заповяда тя.
– Ей, съвсем заслабнах от вас! Вече ми се въртят панталоните!-оплака се Христина, смеейки се звучно.
На топлата земя постлаха две пъстри одеяла. Извадиха сандвичи и кутии с розови домати и нарязани краставички. Ирена, която трудно издържаше без сладко, беше предвидила за десерт домашен кекс по рецепта на баба й. Времето приседна на припек до тях, за да се порадва на младостта им. Като си отдъхна, чевръсто се спусна някъде надолу по пътеката, сякаш имаше да свърши нещо важно преди да се изтърколи денят.
Като се заситиха, момичетата извадиха тесте стари карти и започнаха да играят белот. Над главите им като големи птици прелитаха седалките на лифта, а в далечината се извисяваше и станцията – горда и недостижима.
– Тате, тате има и други като нас, тръгнали пеша! – две детски гласчета нарушиха спокойната игра на момичетата.
Симона и Ирена почти не обърнаха внимание на мъжа и двамата мълчугани, които виждаше се, че искат да си поговорят с някой. Христина и Калина, които обичаха ненадейни разговори и случайни срещи с непознати, веднага започнаха да си бъбрят с новодошлите.
– Хей, малките я елате да се почерпите с кекс. Има и няколко сандвича! Хайде, хайде не се срамувайте! -подканиха ги свойски момичетата.
-Може ли да хапнем, тате? Гладни сме вече!-впиха умолително поглед в баща си двете деца.
– Кой би устоял на такава покана, хайде и ние ще почерпим каките. Я, да видим какво имаме. Ха, ядки, плодове, а мама ни е приготвила и ароматни соленки. заяви непознатият. –
Но няма да се бавим много деца, ако искаме да хванем работното време на лифта!-предупреди той.
– Заповядайте, седнете, не стойте прави. Сигурно сте изморени!- подкани ги Калина.
Децата се настаниха до момичетата и нападнаха храната. Във въздуха се носеше странен аромат на домашна храна, примесен с миризмата на планински билки. Едва сега момичетата извърнаха поглед към мъжа, който с любов наблюдаваше изгладнелите си деца. Часовникът на Симона за един дълъг миг спря да отброява времето, а момичетата притихнаха. Мъжът се придвижваше с патерици. Ясно личеше, че единият му крак от коляното надолу липсваше. Крачолът на дългия му панталон бе подгънат назад, а краят му втъкнат в задния джоб. Първа се окопити Христина:
-Заповядайте, седнете и Вие! Хайде, момичета свийте се малко и направете място на човека! -сгълча приятелките си тя.
– Оо, благодаря Ви, но няма нужда! Седна ли, трудно ще се изправя!-сякаш насила се усмихна той.
-Вие отдолу ли сте тръгнали, защо не се качихте на лифта?-полюбопитства Калина.
– Имаше много хора, пък и исках да разходя децата!- отговори Любомир. Така се казваше мъжът. Мускулестите му ръце, здраво стискаха дървените патерици. Торсът му беше силен и добре развит, но това бе обяснимо предвид ежедневните му усилия да се придвижва. Слънцето галеше непокорния му перчем и така се навираше в очите му, че момичетата не можеха да разберат дали те бяха влажни от мъка или просто сълзяха от жарките лъчи, влизащи в тях. Картите стояха, разпилени на земята и вече никой не се сещаше за тях. Докато децата примляскваха последните хапки от импровизираното угощение, бащата нежно ги подкани:
-Хайде, деца трябва да тръгваме, ако днес искаме да се повозим на лифта! Като минем през поляната, след това ни чака изкачване. Стръмно е, но ще се справим, нали сме отбор?-ласкаво изрече той.
Неловко мълчание настана сред веселата групичка, малко след като непознатите си тръгнаха. Момичетата постояха така някое време, пък сетне Времето ги сръчка и те отново поеха към крайната си цел. След около десет минути настигнаха бащата с двете деца:
Той вдигна едната патерица за поздрав, а децата радушно им помахаха.
– До нови срещи, какички! – каза момиченцето с коса като на житна нива.
– До нови срещи, мили дечица! – планинският полъх понесе поздрава на вече отминалите момичета през поляната.
* * *
Любомир делеше живота си на преди инцидента и след него. Докато пресичаше големия булевард в гръцката столица, където работеше, той бързаше за поредната задача. „Ето, мислеше си той, да преведа парички на Дияна, да вземе дрешки на децата, да им плати детската. Пък по-натам, лятото като нямам толкова разходи, може и да спестим нещичко.“ Умът му отказваше да приеме, случващото се в първия момент. От удара на автомобила изхвръкна няколко метра. Струпаха се минувачи, които на висок глас нещо обясняваха на техния си език, който Любо още не бе научил добре. Беше в съзнание, в този момент на изпитваше болка, но и не можеше да помръдне левия си крак. Под слепоочието си , на паважа видя кръв и се уплаши, да не би да е увредена главата му. Кой щеше да се погрижи за семейството му? Някакъв човек набра 112, а друг се приведе към него и на трудноразбираем английски го попита:
-Господине, има ли на кого да се обадим? Имате ли близки тук?
-Благодаря Ви, но няма нужда, аз сам ще се обадя от болницата. – стисна челюст мъжът на земята, за да прикрие внезапната болка, която изпита в крака. За част от секундата си представи ужаса, който изпитва Дияна. Сама, в ступор, на хиляди километри от него в България. „Тя и без друго за всичко се тревожи. Не, не, не можеше да й го причини. Ами децата, нямаше на кой да ги остави. Отдавна сами се оправяха с тях. Времето поглади непокорния му перчем и затвори с длан очите му. Любо се остави в ръцете му, а те го сложиха в мек и топъл пашкул, в който мъжът скоро потъна. В болницата го разпитваха за инцидента, отново се поинтересуваха на кого да се обадят. Този път, Любо разговаря със свой близък колега, също българин. Обясни му за инцидента, но изрично го помоли да не тревожи съпругата му.
Когато действието на упойката отмина, един млад доктор дойде да разговаря с него. Любо усещаше, че нещо не е наред. Главата го болеше, опита се да раздвижи краката си, но не успя. Предположи, че е заради упойката. Лекарят делово му обясни, че са направили всичко възможно, за да спасят крака му, но не са успели.
– Когато се възстановите, ще закупите протези. Ако положите усилия и се упражнявате, ще може отново да ходите, далеч не както преди,разбира се! Но все пак е нещо, нали?-усмихна се шаблонно той.
Любо мълчеше. След още три дни отново мълчеше. Изпратиха му една психоложка. Жената бе мила и се стараеше, но не постигна много. Остана в болницата месец и половина. На Диана каза, че е претърпял инцидент, докато е бил на строителното скеле.
-Нищо работа, мила! Всичко е наред! Ще постоя в болница и не след дълго ще съм като нов. Няма смисъл да идваш тук с децата. Добре съм! – уверяваше я той.
Разговорите със съпругата му му костваха много усилия. Как му се искаше да изкрещи:
-Дияна, страх ме е, загубих крака си! Вече не съм момчето, в което се влюби! Как ще приемеш това? Как ще се справяме оттук насетне? Страх ме е и ми липсваш, ужасно много ми липсваш! !
Това изричаше, обаче на ум, а на глас я уверяваше, че се възстановява бързо, че скоро ще си дойде и ще бъдат отново всички заедно. След тези разговори, Любо навеждаше глава, скръстваше ръце в скута си, а сълзите капеха на болничната пижама – самотни и топли.
Колегите дойдоха да го видят няколко пъти, а после отново се заловиха за работата си. Шефът му го увери, че ще получи някакво обезщетение от застраховката за живот, дето предвидливо бил направил на работниците си. Можело да го сложи в офиса, ако се възстанови. „Ако се възстанови“ – това чуваше и в болницата.
– От вас зависи дали ще се оправите, господине, само от вас и от никой друг!
С парите от застраховката си взе протеза. Не най-хубавата, но все пак протеза. Тръгна на рехабилитация, но с протезата не успяваше да свикне. Сякаш нещо чуждо се опитваше най-нагло да стане част от тялото му. Времето първо превърза и излекува раната на крака му, а после се зае да сглобява късчетата от разпадналата му се душа. Минаха много дни, преди Любо да пожелае отново да се вкопчи в живота. Когато това стана, Времето седна до леглото му да си почине.
Като видя, че протезата му причинява болка, Любо реши да приведе в действие план „Б“. Сложи я в ъгъла на стаята, а краят на панталона си втъкна в задния джоб на дънките си. Започна да тренира усилено ръцете си. Сега те основно щяха да носят тялото му. Другият му крак бе опериран на три места и пироните, се триеха в костта при почти всяко движение. Казаха, че ще ги махнат, но все още не се знаеше кога. В началото с неимоверни усилия се придвижваше с патериците си, но само след месец те се превърнаха в продължение на ръцете му. Така добре се сработиха. След още месец се научи да слиза по стълбите на блока, в който беше квартирата му. Всеки ден с по една стъпка се приближаваше към България. Нямаше как да скрие от семейството си липсващия крак, но искаше те да го видят силен и здрав. Не искаше в очите на децата си да е инвалид и беше решен на всичко, за да им докаже, че с воля и упоритост се преодолява всяка трудност.
– Тате, тате, липсваш ни, кога ще си дойдеш? -нетърпеливо го питаха Карина и Дамян.
– Скоро, милички съвсем скоро всички ще бъдем отново заедно и повече няма да се разделяме! Обещавам! -стараеше се да изглежда уверен Любомир.
След още някое време той се прибра завинаги в България. Имаше сълзи, имаше болка, имаше въпроси… Още много неща имаше, но времето обгърна Любомир и семейството му в мек и топъл пашкул, в който си бяха само те. Плакаха, прегръщаха се, после пак плакаха, а накрая продължиха напред.
Любомир се върна на предишната си работа като учител. Толкова му липсваха децата, уроците, глъчката и малките немирници.
– Господин, Стоименов това бе фамилията на Любомир- сСтези патерици ми приличате на извънземен герой, надарен с неземни сили!-каза Иван от 4 „б“.
– Ха ха, не само ти приличам Иване, аз съм неземен герой. Толкова съм силен, че мога да направя, каквото си пожелая! Мога дори да преместя училището. Я, виж тези мускули!смееше се учителят по математика.
Едно детенце от първи клас пък наскоро го попита:
-Господине, май вашите патерици са магически? Колко бързо само се качвате и слизате по стълбите! Дори аз не мога така!
– Магическата сила, миличък, се придобива с тренировки и с по-малко хапване на чипс! -шеговито каза Любо и погали пухкавото момченце нежно по главата.
Дамян и Карина се гордееха с баща си, с неговата сила, с добрината му. Понякога, само понякога си спомняха какъв беше той преди, но после махваха с ръка и се гушваха в него.
А Любо сякаш живееше втори живот. Съжаляваше за времето, прекарано далеч от семейството му. Беше пренаредил приоритетите си. Сега живееше само, за да прави Дияна и децата щастливи. Не, че не му беше трудно! Трудно му беше и още как. С усилия се качваше и слизаше по стълбите, много му коства, за да управлява и лекия си автомобил отново, но някак си се справяше. Понякога, накрая на деня, уморено вдигаше десния си крак на табуретката и затваряше очи. Може би животът му нямаше да е толкова труден, ако не беше се случил този инцидент. „Да, но нямаше да съм при семейството си сега. Тогава мислех, че трябва да печеля повече, за да са добре те. А днес, днес осъзнавам колко ценно време съм пропуснал“. После Дияна присядаше тихо до него и слагаше глава на рамото му. Обичаха да стоят така безмълвни и да се усещат. Разбира се, докато някое от децата им не нарушение тишината.
* * *
– Хайде, момичета качвайте се! След няколко минути приключваме! Навреме дойдохте, та ще успеете да се повозите безплатно! – подкани ги служителят на лифтената станция.
– Моля Ви, не затваряйте още, след нас има две дечица и един мъж с един крак, изчакайте ги!-настойчиво обясни Калина.
-Как така без един крак, да не се шегуваш, момиче? Как ще се изкачи някакъв човек по стръмното при това сакат?
– Моля ви, вие не разбирате, моля Ви! Не можем да ги оставим така, с малки деца е!- настояха вкупом четирите момичета.
– Момичета, да не ни будалкате нещо? Няма такъв филм. Винаги в пет приключваме! Който дошъл, дошъл! – строго ги смъмри другият служител, който досега само намръщено наблюдаваше разговора.
– Ще се качвате или ще слизате пеша по стръмното, а? За последен път Ви питаме? -ядоса се единият лифтаджия.
В това време, Калина почти завлече единия от служителите до каменната площадка, откъдето се виждаше пътеката и склонът до станцията. Не след дълго при тях дотичаха и останалите момичета и другият лифтаджия. В това време, на броени метри под станцията, по най-стръмната част, групата видя мъж с един крак и две деца, които уморено крачеха до него. Всяко от тях бе взело по една от патериците на баща си, който почти лазейки, помагайки си с ръце и със здравия си крак се придвижваше нагоре по сипея. Хапливата уста на лифтаджията, така и не се отгори, а другият постоя известно време така, пък после започна бурно да ръкопляска на мъжа. В това време още закъснели туристи се присъединиха към групата. Всички започнаха да ръкопляскат и да подканят дружелюбно мъжа. Борбата със склона очевидно бе усилна, надхвърляше очакванията му, но той не се предаваше. На няколко пъти Любо падаше, но после събираше сетни сили и пак продължаваше да се придвижва към целта си. Четирите девойки не чакаха покана, а се спуснаха да помагат.
-Момичета, моля ви, това е моята битка!-прошепна им той.- Искам да покажа на тези деца кой е баща им! Дръпнете се! Ще се видим горе!- твърдо заяви той, докато една потна бразда се спускаше по напрашеното му чело. Ръцете му се напрегнаха, виждаше се, че всеки мускул и фибра се борят, за да го отведат нагоре по пътеката. Времето спря на 16.55. Слънцето застина на небосклона. Помилва нежно тялото на мъжа, после освети ярко пътя му. Непокорните треви застинаха, а камъчетата и пръстта подложиха приятелски гръб на самотната му обувка. Планината разтвори обятията си и притегли мъжа все по-нагоре и по-нагоре по пътеката. В това време от площадката се чуваха окуражаващите възгласи на хората.
Точно в 17.00 часа един прашен, изморен, но много щастлив баща се изкачи на площадката пред лифтената станция. Кари и Дамян гордо размахваха патериците над главите си и издаваха радостни възгласи Любо погледна зад гърба си и постоя така един дълъг миг. Сетне, прикривайки трудно вълнението си, с усмивка заяви:
– Деца, днес достигнах върха, моя връх!
После нежно сложи ръцете си върху рамената им. Наоколо присъстващите бяха в еуфория. Някои бършеха сълзите си, а други потупваха приятелски Любо по рамената или се здрависваха с него.
А Времето доволно потриваше длани, но то знаеше, че не би се справило, без Слънцето, Планината, Земята, камъчетата, и тревите. Дори без онези четири лудетини не би се справило. Сетне благодари на всички и доволно се сгуши в пухената си завивка…